В жълтия град
— Какво е то? — настоя Бартън с пресипнал глас. — Какво е това нещо, което ти знаеш, а аз не зная?
— Знам кой си — шибнаха го като камшик думите. — Знам кой си в действителност!
Филип К. Дик "Война на реалности"
Жълтият вятър подгони жълтия смях от очите на дневните статуи. Въздухът се превърна в скут на страха, дълго люлян и отглеждан с проклятия. Жълтият вятър увисна над града и обви всичко в жълта омара. Тежка, сладникава, трупна. Под пипалата й вече нямаше нищо, никой и никъде. Само една жълта безпространственост и безвремие. Безреалност.
После отнякъде /омарата беше погълнала и посоките/ потече вода. Първите капки изпискаха ужасени и, съскайки, умряха от допира с жълтата отровна димка. Но отнякъде /може би все пак отнякъде/ прииждаха нови и нови. Те пробиха пелената и скоро мръсни жълти парцали започнаха да се свличат от плененото тяло на града. Очертаха се улиците, площадите, дърветата. Всичко беше както преди, дори дневните статуи бяха същите. В слепите им очи стоеше притаен същият жълт смях. Той чакаше жълтия вятър. До следващия сън. И до следващия дъжд.
1994
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
