В кладенеца
Здравейте, аз съм една жаба.
Сигурно мога да измисля и по-добър начин да започна историята си, но на мен този ми харесва, така че реших да остана с него. А и защо не, аз съм жаба. Цялата съм зелена и обичам да крякам. Не ме интересува дали другите ме харесват, защото аз си се харесвам такава, каквато съм си.
Добре. Вече започнах историята си, но оттам накъде?
Нямам родители. Но и това не е нещо особено. Коя жаба някога e познавала родителите си. Е, съществуват някои мои далечни африкански братовчеди, който се грижат за малките си, но аз не съм като тях. Аз съм просто една обикновена зелена жаба.
Не помня и братята и сестрите си, което е малко по-необичайно, като се има предвид, че би трябвало да сме били заедно седмици наред като попови лъжички, докато не сме порасли достатъчно, за да имаме крайници и да се махнем от малкото езерце, в което сме се излюпили. А може и да е нямало езерце, защото и него не помня.
Целият си живот прекарах в един кладенец, макар и тогава да не знаех, че се нарича така. Не знаех нищо за света, който се намира отвъд каменните му стени, обрасли с корени на растения и мътната вода.
Храна си намирах. Винаги се появяваше някое или друго насекомо, което изяждах. Не бях и самотна, защото не знаех какво е това. Но нямаше какво да правя. Така се всеки ден мечтаех. Поглеждах нагоре и виждах онова безкрайно синьо пространство и се чудех какво е то. Понякога по него се появяваха и разни бели фигури, които се развеселяваха с различните си форми. Дори, когато валеше, обичах да гледам към него, наслаждавайки се на светлините, които понякога се появяваха в него. Гърмът, ехтящ в кладенеца ме плашеше, но този страх бе повече като преклонение пред тази огромна сила.
Обичах и ясните нощи, изпълнени със светулки, които никога не можех да докосна. Неведнъж някоя светулка идваше долу в кладенеца и я улавях, но макар и да знаех вкуса й, ми се искаше да ги опитам и онази там. Винаги стоящи на едно място, никога нетрепващи. Бяха толкова красиви...
Това бе целият ми живот.
Един ден видях нещо черно чрез вечното синьо. Не знаех, че се нарича птица, но знаех, че е друго живо същество. И тогава за първи път в живота си разбрах какво е завист. Тя бе там, високо сред вечната синева, докосваше белите фигури. А аз завинаги трябваше да бъда в кладенеца.
Ден след ден единственото, което можех бе, да копнея за синьото небе, белите фигури и далечните светулки, докато един ден всичко се промени.
Не знам как и откъде, но небето почерня и към мен падна нещо голямо, завършващо с голям отвор, продължаващ нагоре. Разбира се това бе просто една кофа с въже, който един човек бе спуснал, за да пийне малко свежа вода и да напои коня си.
Зашеметен и изплашен, попаднах вътре в нещото. След малко усетих как нещото се вдигна и понесе нагоре. Развълнувах се, мислейки как с всеки изминал миг напусках малкия си свят и се приближавах към мечтаното небе. Но всичко се оказа илюзия.
Избягах от странното същество, което щом ме видя се опита да ме удари и изведнъж се озовах на едно съвсем различно място. Ново, странно, едновременно -плашещо и привличащо. Един-два пъти в кладенеца бяха попадали стръкчета умряла зеленина, така че знаех какво представлява тя, но никога не си я бях представяла толкова красива, свежа и ухаеща.
Така започна едно мое пътуване, среща с новия свят. Забравяйки завинаги за студения, каменен кладенец, където бях прекарала живота си. Но все пак...
Всеки път, когато погледна към небето, то ми се струва все толкова далечно, колкото и във времето, когато бях в кладенеца. Да – тук бе по-красиво, имаше много нови неща, които откривам всеки ден, но все пак...
Дори и днес продължавам да мисля, че небето и замръзналите му светулки са все толкова красиви и далечни, както и преди. Колкото и високо да се качвах, колкото и много да скачах, те си оставаха завинаги недокоснати. И всеки път, щом видех някоя птица, й завиждах, че тя може да лети толкова високо, колкото си иска. Защото аз съм жаба, такава съм се родила и такава ще умра, но това не значи, че забранено на една малка жабка да мечтае за красивото небе, което значи за нея целия й живот.
© Диляна Неделчева Всички права запазени