Влакът бавно потегля. Махам през прозореца към сигнално-синьото яке - единственото, което все още виждам от Филип. После бавно се отправям към вагон-ресторанта. Сядам и си поръчвам джин със сода. Не ми се пие, но трябва някак да си купя престоя в заведението. Вадя книга и се зачитам (без особен интерес) в шпионската история на Джон льо Каре. Нещо обаче ми пречи да се съсредоточа. Нещо лази по лицето ми. Оглеждам се предпазливо. Гледат ме!
Всички във вагон-ресторанта ме гледат. Според нрава си. Едни хвърлят бегъл поглед и веднага срамежливо го отклоняват, други вперват нахално очи в мен. Поглеждам се нагло - според нрава си - в черното жп-стъкло. Отражението ми е определено мътно, но съвсем ясно се долавя - приличам на току-що любена жена. Коженият каскет с мъка прикрива разрошената ми коса - станала е на клечки. Тъмни сенки грим са оплескали ръбовете на клепачите ми. Устните ми - малиново червени - изпохапани от целувки.
От години всяка неделя излизам рано от дома. Оставям колата в най ...