В паметта й се бе набил моментът, когато се захвана с лявата си ръка за скалния издатък, намести стабилно пръстите си върху грапавата повърхност и започна да се набира. После усети леко поддаване и видя как парче камък се изтъркулва настрани. Опората, на която бе разчитала, се бе оказала нестабилна. Опитът й да се захване за нещо друго, каквото и да е то, пропадна. И тогава полетя надолу. Изпищя, изненадана, че такова нещо се случва точно на нея. Секунда по-късно я връхлетя смразяващ страх.

  До този ключов момент в живота й можеше да прави каквото си поиска, когато си поиска и колкото си поиска. Бе гледала на свободата като на даденост и бе черпила с пълни шепи от нея, без да си дава сметка, че нищо не е вечно. Бе смятала за свое висше право да угажда на желанията си, дори на най-мимолетните.

  Но за един миг безбройните възможности се бяха трансформирали в безброй невъзможности. Преходът бе толкова рязък и жесток, че психиката й отказваше да го приеме.

  Сега Инес лежеше в четворна стая в болницата. За компания имаше две баби с коксартроза и една жена на средна възраст с проблеми в кръста. И трите постоянно бяха в кисело настроение.

  Първата невъзможност, с която се сблъска Инес, след като излезе от упойка, бе невъзможността да стане. Не че се опита. Само като видя, че в дясното й бедро са пробити дупки, от които стърчат дебели един сантиметър железа и че левият й крак е в гипс и окачен да виси високо над леглото, разбра, че за ставане е все още много рано да се мисли. Призля й при мисълта, че дълго време ще е на легло, защото бе свикнала да води активен живот. Каза си: „Добре, че крайниците ми са пълен комплект“ и затвори очи в опит да заспи. Но болката бързо се засили, сякаш се просмука в съзнанието й. Боляха я не само краката, но и гърба и ръцете. Чувстваше се като премазана от валяк. Дясната й длан бе опакована с бинтове и се виждаха само палецът и върховете на пръстите.

  Опитите да игнорира болката се оказаха неуспешни. Просто не можеше, не можеше… После й казаха, че скоро ще дават хапчета и това й вдъхна малко кураж.

   По едно време цъфнаха родителите й. Като я видяха в какво състояние е, пребледняха. Баща й се хвана за сърцето, а преди години бе получил инфаркт и трябваше да се пази от силни емоции. Почна едно голямо тръшкане и мърморене и вайкане, от което на Инес й се зави свят. Искаше да се скрие някъде или поне да си запуши ушите, но не можеше, не можеше…  Добре, че една сестра им намекна, че трябва да си ходят. Последвалото спокойствие не продължи дълго, защото се появи един доктор, който се зае да върти винтовете на фиксаторите, придържащи строшената бедрена кост. Инес го умоляваше със сълзи на очи да престане, защото много я боли, но той продължи с мъченията. Идеше й да му издере очите, но не можеше, не можеше…

  През нощта не можа да мигне, въпреки че й дадоха приспивателно. Това бе най-дългата нощ в живота й. Пристъпите на нервност я подтикваха да смени положението на тялото си, но тя не можеше. Мърдането на здравата ръка помагаше донякъде, но пък от него протестираше един скъсан раменен мускул. После една от бабите й направи забележка, че много охка. Инес опита да не издава никакви звуци, но това още повече я затормози психически. Идеше й да крещи, а те искаха да не стене! Накрая се озъби на недоволстващата баба, спечелвайки си враг. Това поне още го можеше.

   Точно когато задряма, я събудиха за сутрешната визитация. Поразместиха разнебитеното й тяло, огледаха железата и си тръгнаха, оставяйки я да се бори с болката. Малко по- късно прасецът й се схвана и тя присви инстинктивно коляно, при което в бедрото й сякаш се впиха хищни зъби. Напика се.

  Санитарката измърмори, недоволна, че трябва да чисти, мушна й безцеремонно една подлога и я подкани да действа. Но на Инес, която се извини, задето не е успяла да сдържи мехура си, бе прекалено напрегната. Криво й бе, че зависи от чужди хора и при естествените си нужди. На всичкото отгоре слагането на подлогата доведе до болезнено разтрисане на фиксаторите, но Инес не можеше да се оплаче, защото се чувстваше виновна.

  Денят извади на показ редица други невъзможности. Пушеше й се зверски. Мисълта как пали цигара и дърпа здраво, изпълвайки дробовете си с успокоителен дим, дълго време не й излизаше от главата. А тя не бе страстен пушач, по принцип й стигаха пет–шест цигари на ден. Вероятно фактът, че в болницата не се пуши, изостряше глада й за тютюн.

  Нямаше как да избяга от потискащата гледка на вдигнатия си високо ляв крак, от който само стъпалото не бе в гипс. Възприемаше я като гадно напомняне, че всичко се е объркало тотално.  Но от друга страна фактът, че може да мърда глезена си, й носеше известно успокоение. Хубаво бе и че забитите в бедрото фиксатори, не бяха точно пред очите й. Болката бе отстъпила, може би временно, позволявайки й да мисли и за други неща.  

  На обяд другите получиха храна, а Инес остана да кара на постна система. Не съжали, защото картофената яхния не изглеждаше вкусна.

  Следобед бабите часове наред гледаха сериали, като почти не спираха да коментират. На Инес много й се искаше да метне нещо тежко по телевизора, но не можеше. Взе телефона си и се опита да се разнообрази, сърфирайки в интернет, но с една ръка сърфирането бе същинско мъчение, още повече при контузено рамо. Приятелите във фейсбук й пожелаваха бързо възстановяване. Един смотаняк обаче бе качил снимка, на която Инес лежеше в неестествена поза върху камънаците и гледаше с празен поглед. Десният й крак бе усукан ужасяващо, сякаш бе направен не от плът и кости, а от пластилин.  Силите й стигнаха само да сложи една гневна емотиконка. Опасяваше се, че снимката, направена малко след падането, ще се запечата безмилостно в съзнанието й. Захвърли телефона върху шкафчето.

  Половин час по-късно като по чудо заспа. Когато се събуди, се видя наобиколена от близки, роднини, приятели и колеги. На свиждане се бяха изсипали поне десет човека. Лавината от въпроси и пожелания за бързо възстановяване за нула време изстискаха психическите й сили. Нима те не разбираха, че иска да я оставят на мира? Да, държаха се мило, но от това тя още повече се разстрои. А когато майка й се разплака, нещата станаха направо нетърпими. Искаше да им каже да се разкарат, но не можеше, не можеше… Час по-късно тълпата се изнесе и Инес въздъхна с облекчение. Бяха й донесли купища натурални сокове, а на нея й се пиеше единствено бира. Една бира, в комбинация с обезболяващите, щеше да й дойде добре, вероятно, но къде ти…  

  Когато навън притъмня, сърцето на Инес се сви от притеснение. Усещаше инстинктивно, че нощите ще са най-мъчителни. Тогава, незнайно защо, към основните болки се присъединяваха редицата по-малки, с които през деня психиката й успяваше да се справя. Най-неприятно бе жегването в кръста, което, според лекарите се дължеше на разместен прешлен. Казваше си, че трябва да се бори, но се скапваше при мисълта, че борбата ще е дълга. Бе дочула, че я очакват поне два месеца болничен престой. Молеше се да издържи, защото понякога имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне от напрежение. Появяваше се появяваше неприятен задух, за който нямаше физическо обяснение. Реши на сутринта да потърси помощ от болничния психиатър. Ах, колко хубаво бе едновремешното спокойствие… де да можеше са си го върне…

  Късно вечерта Инес чу неприятната старица да я одумва пред приятелката си. Явно си мислеше, че Инес не е добре със слуха, или просто не й пукаше. Наговори неща от рода на това, че днешните млади са вятърничави и гледат само удоволствията. Завърши с думите: „С кой акъл е тръгнала да се катери по чукарите! Ето докъде се докара. И е нагла, не ме оставя да спя с това охкане. Нас все едно не ни боли.“  

  Предната нощ Инес бе видяла няколко хлебарки, от онези малките, под мивката до вратата, но това не я бе притеснило особено. Обаче когато се събуди малко преди зазоряване и видя една да пълзи по гипсирания й крак, изписка, погнусена. Не бе предполагала, че гадините могат да се катерят по леглата. Опита се да перне хлебарката с пръсти, но не можа да я достигне. Насекомото изпълзя към глезена й и изчезна. Дали падна или се мушна под превръзката само един Господ знаеше. Инес осъзнаваше, че е дотук със спането за тази нощ. Дълго се оглежда от страх да не бъде налазена отново. Реши на сутринта да помоли санитарката да напръска с отрова.

  Борбата на Инес със стотиците невъзможности продължи и през следващите дни. Но неволите я учеха. Например тя се отказа от използването на гребен. Заради възелчетата разресваше косата си с пръсти.

  Една вечер така я засърбя петата, че имаше чувството, че ще се побърка. Естествено нямаше как да достигне влудяващата точка. В очите й избиха сълзи на безпомощност. Срам не срам помоли една от бабите (не лошата, другата) да я почеше. Възрастната жена се поколеба за момент, но изпълни желанието й. После обаче дълго си ми ръцете на мивката, сякаш Инес бе най-мръсното нещо на света.

  Свижданията станаха по-търпими, защото бройката на посетителите намаляваше и вече идваха предимно хора, в чийто компания Инес се чувстваше комфортно. Родителите й престанаха да се вайкат, явно бяха приели факта, че към момента Инес е изпотрошена и нищо не може да се направи по въпроса. Една събота съпругът на пациентката с гръбначните проблеми – дебел чичак с мазна боядисана коса – се подпря на стената, точно срещу леглото на Инес. Придаваше си небрежен вид, но си личеше, че е нервен. Инес нямаше представа какво се вижда от тази позиция, но като се има предвид, че левият й крак бе вдигнат високо, а десният бе изтеглен леко настрани, за да има място за фиксаторите на бедрото, нищо чудно да се отваряше интересна гледка, още повече, че мижавата завивка покриваше само средата на тялото й – Инес бе по гол задник върху късия чаршаф за еднократна употреба. Онзи се облиза.  Инес искаше да се прикрие, но не можеше, не можеше… Накрая стисна зъби, посочи мъжа с показалец и му направи знак да се разкара. Изчервен, той се изниза веднага от стаята. Следващия път, навярно в опит да се подмаже, той пусна на телефона си песента на Висоцки „Скалолазка“.

    Към края на първия месец Инес вече почти се бе преборила с болката. Бе свикнала с част от невъзможностите, но лошото бе, че някои  от другите натежаха неимоверно. Например изложението на стаята бе такова, че слънцето никога не се виждаше. Това много измъчваше младата жена.

  Инес често мислеше за падането и последствията от него. За пръв път й се случваше да разнищи напълно една тема. Накрая реши никога повече да не се занимава с екстремни спортове. Нямаше смисъл да рискува при положение, че животът предлагаше много други интересни занимания. Знаеше колко е тежко да изпаднеш в невъзможност, да не можеш да правиш стотици съвсем простички неща, присъщи на нормалното съществувание.   

  Реши и да обърне внимание на едно бивше гадже, което бе разкарала заради скучноватите му навици. Младежът бе свестен, от цялото му поведение лъхаше ангажираност – все търсеше начини да направи болничния й престой по-поносим, а на тръгване винаги я целуваше по челото и, за закачка, по малкото пръстче на гипсирания крак. Да, мил човек.