Зад огънатата под тежестта на бръшляна ограда и клоните на завладелите малкото дворче дървета и храсталак, се криеше къщата. Човек трябваше да мине през цяла гора от подивели дървета и избуял къпинак, за да стигне до нея. Беше голяма, но гората пред нея почти скриваше сивата фасада и увисналата, на проядените от ръждата панти, врата. Прозорците – преди винаги излъскани до блясък от работливата стопанка, сега бяха изпочупени, а дрипите от някогашните дантелени пердета се подаваха навън, като призрачни одежди.
Бяха я изоставили… Сега в нея живееха единствено кукумявки, чиито зловещи крясъци стряскаха и прекъсваха спомените . А спомените бяха много - хубави и тъжни.
Беше самотна и чакаше. Когато някой объркан пътник спираше пред съборената ограда, къщата трепваше с надеждата, че нейните стопани се връщат при нея и я измъкват от самотата. Но уви… не се връщаха, вече толкова години.
История започваше преди повече от петдесет години. Нейният стопанин Йово, тъкмо се беше върнал от града, след ...