Зад огънатата под тежестта на бръшляна ограда и клоните на завладелите малкото дворче дървета и храсталак, се криеше къщата. Човек трябваше да мине през цяла гора от подивели дървета и избуял къпинак, за да стигне до нея. Беше голяма, но гората пред нея почти скриваше сивата фасада и увисналата, на проядените от ръждата панти, врата. Прозорците – преди винаги излъскани до блясък от работливата стопанка, сега бяха изпочупени, а дрипите от някогашните дантелени пердета се подаваха навън, като призрачни одежди.

   Бяха я изоставили… Сега в нея живееха единствено кукумявки, чиито зловещи крясъци стряскаха и прекъсваха спомените . А спомените бяха много - хубави и тъжни.

   Беше самотна и чакаше. Когато някой объркан пътник спираше пред съборената ограда, къщата трепваше с надеждата, че нейните стопани се връщат при нея и я измъкват от самотата. Но уви… не се връщаха, вече толкова години.

    История започваше преди повече от петдесет години. Нейният стопанин Йово, тъкмо се беше върнал от града, след като няколко години беше учил шивашкия занаят. Отдавна си беше избрал невяста, и когато се върна в малкото селце,поиска Велика от баща ù. Ожениха се набързо и заживяха в бащината му къща заедно с родителите му, двамата му братя и техните жени и деца. Схлупената къщурка беше малка и нямаше място. Младото семейство се нанесе в една стаичка, без прозорци, която преди се ползваше за килер. Велика, кротка и добродушна, не разбираше защо роднините на мъжа , се държаха лошо с нея. Товареха я с цялата къщна работа и тя от тъмно до тъмно не подвиваше крак. Една вечер, когато всички се бяха събрали около трапезата, по-големият брат на Йово каза, че като най-малък  на него се пада да се изнесе от бащиния дом. Нямало място за още хора в къщата. Младият мъж погледна родителите си, но и двамата мълчаха и дори не повдигнаха очи към него. Цяла нощ не мигнаха с неговата невеста и когато зората напъпи, те напуснаха бащиния му дом. Имаха само няколко вързопа покъщнина, но Йово имаше малко спестени пари. Пари, с които той още същия ден купи малко парче земя,точно срещу селската чешма. И започна строежа на къщата. Йово сам вадеше камъните от реката, сам изкопа основите и сечеше дърветата необходими за къщата. Велика работеше по нивите, за да изкара и тя нещичко. Много време двамата нощуваха под големия орех, който растеше в техния парцел. Понякога, нощем се будеха мокри от изсипалия се дъжд, но не се оплакваха. Щяха да имат дом… Скоро…

    И този ден дойде. Къщата вече беше покрита и новите червени керемиди блестяха от слънцето. Семейството се нанесе и младата стопанка шеташе неуморно,като продължаваше да работи по полето, за да могат да си купят покъщнина. Младият мъж отиде в града и се върна с шевна машина. От този момент къщата от сутрин до вечер се огласяше от тракането на машината, а доста често от къщата се носеха и неговите песни, особено след като разбра, че ще става баща. В селото нямаше друг шивач и той имаше много работа. И точно, когато младите бяха най-щастливи, и в къщата се носеше смях и радост, дойде нещастието. Когато започнаха родилните болки на младата невеста, Йово не си намираше място от вълнение и нетърпение да види първото си детенце. Раждането продължи през целия ден и цялата нощ. Мъжът гледаше сновящите из къщата съседки, безмълвен от безсилие и страх. Нещо не беше, както трябва. Когато старата баба, в чийто ръце се бе родил и той, излезе от стаята на родилката с наведена глава, той заплака с глас. Сутринта, сам скова дървеното сандъче, в което положи мъртвородената си рожба и сам я погреба в старите гробища.

Нямаше вече песни в новата къща. Нямаше смях. А когато, след няколко месеца, неговата невеста му сподели, че пак чакат бебе, сърцата и на двамата се сковаха от страх. Месеците минаха бързо и този път детенцето се роди живо и здраво. Момиченце. Беше родено точно на Кръстовден и кръстиха малката Кръстена. От този момент мрака и мъката в къщата бяха заменени от щастие и радост. След две години семейството се увеличи с още един член. Роди се още едно момиченце и къщата беше огласяна от детски гласчета и топуркане на  крачета. Много щастие видя къщата, много радости и копнежи. Минаха години. Момичетата пораснаха и заминаха да учат. Животът ги пръсна из страната и те свиха семейни гнезда в далечни градове. Старите стопани останаха сами. Нямаше вече работа в селото. Хората масово се местеха в града. Останаха само шепа старци. Нямаха избор, трябваше да оставят дома си и да тръгнат да търсят късмета си в големия град. Една сутрин,стопаните на къщата излязоха още по тъмно, с няколко торби. Йово сложи тежък катинар на портата и дълго гледаха дома си, преди да поемат по издълбания от дъждовете път. Къщата осиротя. В първите години възрастният мъж, през месец се връщаше, за да я нагледа и окоси малкото дворче, но след това Велика се разболя тежко и никой не пристъпяше вече. За последно къщата видя своя стопанин, една сутрин,когато той се прибра и залепи една хартия на портичката и после дълго плака. Нямаше я вече неговата Велика. После тръгна и къщата запустя съвсем. Много години минаха, без никой до прекрачи прага ѝ.  Но тя чакаше… Чакаше и си спомняше.

     В един слънчев пролетен ден, пред къщата спря кола. От колата слязоха група млади хора, които минавайки по пътя, видели чешмата и решили да се поразхладят в жегата. Един от тях забелязал някакъв отблясък в гъсталака, прескочи малката порта, теглен от невидима сила. Той се провря, измежду станалите по-високи от човешки ръст къпини, които деряха дрехите и лицето му и пред него, като призрак се изправи къщата.

   Той влезе и дълго разглежда празните стаи. Чувстваше се добре тук. Като в свой дом.

След няколко седмици къщата вече беше негова. Пристигна с цяла бригада и за съвсем кратко време храсталака около нея беше изкоренен, оградата беше вдигната отново, покрива беше ремонтиран и стаите искряха, боядисани и засмени. Новите прозорци отразяваха слънчевите лъчи, като това даваше едно особено сияние на пробудилата се за нов живот къща. Когато всичко беше готово младежа, доведе едно момиче. Смеха на двамата влюбени огласяваше празните стаи и къщата беше щастлива. Тя вече не беше сама.

   Беше жива… отново!