Ето, че отново е нощ. Пълнолуние. Спомням си за онзи ден отново и отново. Знaех, че тръгнa ли си веднъж от теб, кaжa ли "довиждaне", нямa дa имa друго "здрaвей". И товa всъщност ще се окaже неосъзнaтото "сбогом". A кaк не искaх дa го кaзвaм, не исках да си тръгна. Aко можех дa остaнa с теб, да държа ръката ти, да чувствам присъствието ти и устните. Да бъда с теб. Зaвинaги. Но не. Тръгнах, дори не се обърнах, пуснах ръката ти, разделих едно цяло. Избърсах сълзите, не трябваше да ме виждаш така и просто те оставих. Но знай... Ти винaги ще бъдеш любимото ми и единствено "здрaвей" и нaй-омрaзното, нaй-болезнено "сбогом". Не видя, че когато плача, очите ми са още по-зелени. Ти ги обичаш такива, нали? Погледът е все по-влюбен, все повече те иска. А устните - стават по-меки, по-плътни и личи, къде съм ги прехапвала до кръв. Съблазнително, нали? Защото не дойде да видиш, да опиташ. Просто тук, при мен, любов, за да се запознаеш с тази моя страна, нуждаеща се от теб. Но не, отново съм опиянена от блянът, който разкрива чувствата ми към теб – ти и тази неземна, божествена усмивка.
   Както винаги в тези часове от нощта седя сама, до прозореца, в тъмния ъгъл на стаята. Луната, или по-скоро светлината идваща от нея, прави пътека в иначе празната стая. Вдишвам от тежкия цигарен дим и се изгубвам някъде там – в мечтите. Никотинът и катранът достигат до всяка клетка от тялото ми. До всяка мечта. За миг замъгляват съзнанието ми и чувствам, как ще се сбъднат. Но уви! Въздухът не ми достига и вече трябва да издишам. Да издишам надеждата, че мечтите ще се сбъднат. Димът, пълен с надежди, се разпръсва по лунната пътека. Пътеката на мечтите. Изгубва се някъде там. Изгубват се и мечтите – за теб, за нас. Мечтата да те прегърна и да заспя в ръцете ти. Вдишвам пак, с надеждата да убия всяко съмнение, че няма да сме заедно. Поглеждам към луната. Тайничко се надявам ти също да я гледаш. Иска ми се някъде там – в отражението й, да срещнем погледите си, да сме заедно.Вперила съм поглед в голямото кръгло нещо. Сякаш аз съм в единия му край, а ти в другия и вървиш след мен. Но всичко е ясно – няма да се срещнем. Аз ще продължавам да вървя, ти ще ме гониш. Ето това е то – разстоянието. Толкова малко на пръв поглед, но като се замислиш – толкова много. Аз, ти и разстоянието. Гадното, кратко или дълго разстояние. Наричай го както искаш. За мен е просто цифра. Цифра, която ме дели от теб. От това, да чувствам как бие сърцето ти, от прегръдките, целувките и усмивките ти. От теб самия. Да, както виждаш, луната ме хипнотизира. Кара ме да мечтая и да съм щастлива. Но небето не винаги е ясно. Има и облаци, които закриват голямото кръгло нещо. Спират светлината му, заличават пътеката на мечтите. И настава мрак, както в малката празна стая, така и в мен. Чувствам празнотата. Теб те няма, ти си далеч. Но сърцето не се отказва. Вярва, че облаците ще отминат и ще се появи пътеката от мечти. Вярва, че пак ще е щастливо и ще с теб поне там – в отражението на луната.
   И когато си спомня, за онзи ден, да, за един кратък момент бяхме аз и ти срещу останалите. Живеехме и дишахме – някак. Един чрез друг, един за друг. Една любов, нестихваща, необятна, непокорна, нереална, неусетна. Любов, която е тук – с онези подкосените крака, сърцето в гърлото, ускорения пул и потните длани. Тук е и от телата ни образува едно цяло. Допълнихме се, желаехме се, имахме се. Ръцете ти в моите, устните, кожата, мислите – имах ги, преплитаха се в моите, вярвах, че си мой... Бях щастлива, като в приказките.
    И всичко се промени. Не зная кога и как, просто се случи. И остана така завинаги. Аз и ти не бяхме както преди. Не едно цяло, а разделени. Всеки тръгна по своя път, но май забравихме, че светът е кръгъл. Е, да се надяваме, че някой ден отново ще се срещнем и пак ще сме заедно – аз и ти срещу останалите.