Част 1 – установяване на атмосферата в Пощата с ретро „Р“
Висока, ретро сграда. Така му викат вече – ретро, не стара, защото „стар“ е отживелица, а „ретро“ е съвременното порутено. Големи жълти букви най-отгоре, граничещи с небесата – БЪЛГА_СКИ ПОЩИ. Р-ъто вече не беше жълто. И то беше ретро.
Жорж чакаше пратка от Бали. Престраши се и влезе в сградата с ретро „Р“. На входа oсем-годишно момче с раница и бадж „Аспарух“ го посрещна и учтиво попита:
– Желаете ли да взема палтото Ви, сър?
– Не, не благодаря. Студено си ми е.
– Както желаете, сър.
– Чакам пратка. От Бали. Къде да отида да си я получа?
– Всички пратки от Бали се получават на гише 8. Вървите само направо, не се отклонявате и ще видите голяма жълта цифра 8. Това е вашето гише.
– Благодаря, Аспарух.
Жорж кимна към бадж-а и се усмихна. Аспарух остана неподвижен, в готовност да посрещне следващия гост. На Жорж му се стори интересно, че искат да му вземат палтото в пощата; с новия закон от 2022г. дори в хотелите бяха спрели да взимат палта. Жорж го отчете на ретро атмосферата в сградата; водят се още по-старите, упс, ретро закони.
Част 2 – частта с гише 8
Жорж тръгна смело напред и след близо 7 крачки и половина се озова пред гише 8. И осмицата си беше жълта, точно както Аспарух бе казал. Видя му се интересно, че нямаше гише 6 и 7 от двете страни; всъщност нямаше и 1, 2, 3, 4, нито пък 5. Беше само осмо гише в центъра на голямата сграда с таван, граничещ с небесата. Зад стъклото стоеше възрастна жена с къса, рунтава коса, боядисана в платинено русо. Жената имаше двойна гуша, очила с триъгълни рамки и розов лак на ноктите. Беше забила поглед в каталог на Орифлейм, когато Жорж се приближи към стъклото. В стъкления прозорец имаше малка пролука, през която лицата можеха да установят контакт, та Жорж се наведе и извиси глас:
– Добър ден! Тук съм за пратката си от Бали.
Жената не откъсна поглед от каталога, нито даже трепна, все едно не го беше чула. Бадж-ът й четеше: „Гинка“. В пощата нямаше никой друг и затова цареше неспокойна тишина. Жорж повтори:
– Чакам пратка от Бали.
– Изчакайте си реда, ако обичате.
– сопна се грациозно жената с двойна гуша, вече вдигайки мътнозелените си очи и присвивайки гневно вежди. Жорж се обърна назад и видя Аспарух на 7 крачки и половина разстояние. Ала Аспарух не беше гост на пощата. Той беше портиер. Жорж се обърна към жената отново, за да потрети своето искане, след като успешно установи, че опашка не се е сформирала нито пред него, нито зад него. Служителката вече се караше на своя колежка, друга хилава възрастна дама, която беше застанала зад Гинка с някави папки в ръка, опитвайки се да й ги подаде. Гинка я смъмри:
– Какво ми висиш като муха на конско лайно тука, само засенчваш аурата ми, потъмняваш ми я, искаш любов да нямам в живота си 7 години и половина, а?!
Колежката мълчеше с наведена глава, но протегна ръка да остави папките на масата, при което Гинка й прещрака пръста с телбода, за да я накаже. После се обърна спокойно към Жорж:
– Заповядайте сега. Ето, дойде Ви реда бързичко. Само малко търпение се иска. Като почнат да се бутат всички по обедно време, да се пререждат, все едно пощата ще затвори. По-полека го карайте и всичко се нарежда. Кажете сега.
– Мога ли да получа пратката си от Бали? Казаха ми, че всички пратки от Бали се получават тук.
Гинка кимна одобрително и каза с равнодушен тон:
– Имената, моля.
– Жорж Миланов съм аз.
Тя почна да разлиства каталога на Орифлейм и на осмата страница спря:
– Има един Георги Миленов тука, ама той вече се е разписал, че си я получил.
– Не, не, аз съм Жорж, Жорж Миланов.
– Ето де, Миленов Георги от квартал „Бали“ дошъл завчера.
– Моето име е Жор…
– Абе, на мойта табелка да не пише Джина?! Запазете спокойствие, моля ви се! Казах Ви, с малко търпение всичко ще се нареди.
Гинка пак свъси вежди и поинтертно се пресегна към телбода, когато се чу звънчето на входната врата и гласа на Аспарух:
– Заповядайте, да взема ли чантата Ви?
Част 3 – частта с БИП
Учтивата реплика бе насочена към елегантно изглеждаща дама, тъкмо прекрачваща прага на Пощата. Тя разтресе глава и каза:
– Не, не, но трябва да ми помогнете.
– изстена запъхтяно, държейки здраво картотена кутия от прясно мляко (Верея 1.5%) със снимка на момче от лявата страна.
– Това е синът ми, той е безследно изчезнал. Виждали ли сте го? Казва се Крум и всяка нощ нарежда лего пъзели до 3 часа.
– Не, не съм, мадам. Съжалявам. Пробвайте на гише 8.
– инструктира любезно жената Аспарух. Тя потропна с токчета за точно 7 крачки и половина, подмина Жорж като призрак и почука на стъклото, зад което царски стоеше Гинка.
– Синът ми Крум е изчезнал безследно в територията на пощата. Ето така изглежда той…
– заяви отчетливо този път госпожата, допирайки страната с лика на момчето на кутията от прясно мляко към стъклото. Гинка повдигна вежди из под триъгълните рамки и безизразно каза:
– Тук получаваме само пратки от Бали. Ей на, само един Миленов, Георги е минавал. За Крум не съм чувала. Пробвайте гише 13 на БИП.
– „БИП“?
– повтори въпросително отчаяната майка.
– „Безследно изчезнали пратки“.
Част 4 – някаква междинна част
– Г-н Миленов, за осми път Ви повтарям, забравили сте, че сте си получили пратката и сега искате от мен да вадя зайци от шапка.
– звучеше уверено навъсената държавна служителка, която успешно бе решила случая с безследно изчезналото дете и вярваше, че е заслужила почивка, макар и обедната да беше минала, а и едно нескормно повишение на заплатата нямаше да откаже, или пък просто сезонна премия за добре свършена работа. Очите на Гинка се размечтаха из под триъгълните рамки на очилата с един такъв особен блясък; някои можеха да го нарекат дори плам. Картината, която се изрисуваше в главата на Гинка, някъде там под сламените, руси къдрици бе невидима за околните. Но ако бе видима, сигурно щеше да разкрие по нястоящем празното табло, закачено точно под жълтата осмица. То беше сложено там, за да обособи служителя на месеца, дори с флумастер бяха изписани думите „Служител на месеца“ и всички букви бяха непокътнати. За съжаление, от 1878г. насам, точно след Руско-турската война, таблото си стоеше празно, а сградата си остана ретро. Стъклата на очилата на Гинка се замъглиха от учестеното й дишане, като си представи нейната снимка, залепена на таблото. Искаше да се покаже в най-естествения си и непринуден вид, както идва всеки ден на работа и посреща гостите на Пощата – с розовия гащеризон и къдриците от студената преса, малко от ягодовия гланц и миглите, дето ги закупи от магазина „Всичко за 1 лев“ под блока й, обаче въобще не се разбираше каква е цената им; ей тъй, натурална искаше да е на снимката си Гинка и вече четеше думите отдолу: „Гинка Гингезова – Служител на Годината“… званието май беше месечно, обаче работата на Гинка бе трудна, а свършена така добре, че сигурно е заслужила годишния приз. Мисълта й хвърчеше надалече и нависоко, почти граничеше с небесата, но гласът на Жорж скоро я приземи:
– Слушайте…
– взира се той в бадж-а:
– Гинке, аз, пък, за девети път настоявам, че името ми e Жорж Миланов, Ж-О-Р-Ж-М-И-Л-А-Н-О-В; италианец по майчина линия, австро-унгарец по бащина, дядо от турските българи, а баба била родена на Дунава, та не се знае точно румънка ли е, българка ли е, обаче името й бе Жоржина или Джорджия, та на нея съм кръстен; и на галено са ме наричали Жоржи, Джорджи, Жицата или просто Жука, Джорджино, а в последно време и Джорджано, откакто нашумя онзи неретро музикален изпълнител; обаче никой никога не ме е наричал Георги, Гошо, Жоро или Жорката…
– Жорж Миланов бе останал почти без дъх, но все едно огромен товар бе паднал от плещите му. Той вярваше, че името е неразривна част от индивидуалността на човек; дори смяташе, че името, което се дава на човек при раждане определя кармичния му път в живота и въобще изборът е от огромно, огромно значение. Та, името на човек не е за подценяване и не е редно да се омаловажава стойността и целта му, особено в институция като Пощата, която се занимава с трансфера на пратки и писма от един индивид до друг; та писмата обикновено започват с „Драги, *име*“… как е възможно тази лекомислеща служителка на Пощата да не разбира важността на въпроса? Жорж трябваше да прекъсне този нестихващ поток от мрачни мисли и вече с по-спокоен тон попита Гинка за пореден път:
– А сега като установихме моята истинска самоличност, възможно ли е да получа пратката си от Бали?
– Време е за обедна почивка.
– каза равнодушно Гинка и малкото прозорче, което ги делеше, се затвори с трясък.
© Plamena Kirova Всички права запазени