Навън се спускаше мъгла. В спа центърът миришеше на минерална вода. Имаше само двойка възрастни на шезлонгите, а тримата шкембести мъже сега  приближаваха към басейна. Наредените в съзвездие лампички на тавана се отразяваха във водата. Светлосенките от стените  плуваха на повърхността, а в средата на водното око, се плацикаха Минка и Младен. Познатите мъжки гласове, бързо привлякоха вниманието на чернокосата, тя се обърна и след секунди настана оживление. Димчо едва не се ухили до уши, когато Минка произнесе името му, толкова звънко и същевременно топло, че той нямаше как да не поведе приятелите си след себе си към водата, и там всички дружно да обявят лудостта, за първата крачка към свободата

- Много се радвам да ви видя! – повтаряше тя, усмихваше им се и се държеше мило, а Младен стоеше до нея като кльощав бодигард и се чудеше какво става.

- А това е Младен, може да сте го виждали вече, запознайте се. – усмихна се тя.

Миро пръв подаде ръка и докато се вглеждаше в малките хитри очички за пореден път се удиви на себе си, колко малко всъщност знае за жените. Мустака и като цяло мимиките и жестовете на този човек, определено му напомняха на герой от черно бял филм . Но ако изключим неловкото държане на Младен, при запознанството на тримата мъже – уж сдържани и големи, но всъщност едва прикрили децата в себе си, нагласената среща изглеждаше почти безобидна. Естествено уточнението почти, съдържа романтичния небесно син поглед на Димчо, който докато Минка си разменяше реплики с Миро, успя да скицира  подробности от този жив, от плът и кръв шедьовър. Ето например малкото  ѝ личице, зелените като градини с овошки очи, котешката ѝ муцунка с изразителна уста, малката брадичка и мократа вълниста коса. После гладките ѝ рамене, с плискащи се вълнички в тях. Нататък капчици към улея на гърдите, прикрити в златист бански. Успя да види стегнато коремче, амфоровидни извивки, размиващи се бедра под водата и най-накрая нейната усмивка. Реши, че усмивката на Минка, определено е най- хубавата която е виждал някога. Дори със златно зъбче. Най-вече с него. Но ако оставим това настрана и без да има зрение на художник, приятеля му Миро, чисто инстинктивно се наслаждаваше на женствеността, която излъчваше Минка и съвсем примитивно я желаеше, още от първия ден в кръчмата. В духа на темата за вечната и не толкова вечна изкусителка, в този момент разговорът в басейна се въртеше около започването на новата ѝ работа, като Вальо я гледаше срамежливо, а Димчо с наслада си припомняше каква радост му носи гласът ѝ.

- Каква е тая фабрика? – полюбопитства той.

Минка сложи ръка на устата си и страните ѝ поруменяха. Тя прошепна срещу него:

- За презервативи.

- За презервативи ли? Че има ли фабрика за презервативи в града? – учуди се той.

- Има, от най-пробивните е. Цялата продукция я изнасят за Китай.

Димчо се разсмя и заразказва някакъв виц, чийто финал логично не се понрави на един човек в басейна. Хаджи Младен вече наподобяваше оголен кабел. Той едва скриваше раздразнението си от натреслите се мъже и само чакаше удобен момент, през който да изведе приятелката си от тук. Той отлично си спомни за Димчо и Вальо от кръчмата, където изпита същия гаден вкус на развалени яйца в устата си, както и сега. Животът му го беше научил да оцелява в трудни ситуации, но заради скромния си опит с жените, нямаше дори най-малка представа как се постъпва, ако приятелката му, за която е отделял от пенсията си, флиртува със старите си познати.

- Работата е деликатна и по осем часа ги нанизваме на едни изкуствени фалоси. Иска се сръчност и се работи на норма. – дочуваше той, като под вода гласът на Минка, а главата започваше да му се пълни с кръв. - Линията не спира, две хиляди на ден, нанизвам само аз. Иначе сме около петдесет колежки. Всичко е стерилно, имаме медицински облекла, ръкавици, превръзки на устата, на главата, медицински обувки. Единият ни шеф е китаец, казва се Ян Дзу и т. н и т.н.

Тя продължаваше да говори. Розовите пухкави устни се местеха, бръчеше носле, усмихваше се и изглеждаше толкова естествена, че дори ситните бръчици около слепоочията ѝ бяха част от нейното очарование. Макар, че като че ли никой, освен Димчо не чуваше какво точно приказва. 

- Ами Розалия? – питаше той.

- Розалия да пие едно за мен, много ѝ здраве! За последната заплата още ме мотае. – тя се загледа в Миро, който от тримата имаше вид на най-мъжествен и даже й се стори, че се е разхубавил.

Младен беше хванал ръката ѝ и от известно време се опитваше да вземе думата.

- Минке такова… Минке хайде… – повтаряше той, но като че ли Минка не го отразяваше.

-  Сигурно, защото знае, че трудно се намира свястна сервитьорка. – отвърна Димчо.

-  Не ме интересува. Никой не работи за слава, Димчо. Имам си своите нужди, като всеки човек.

- Така е, права си. Вие, до кога сте тук?

- Утре рано си тръгваме. Аз съм на работа.

Димчо прокара ръка през полуголото си теме и я погледна със сините си очи. Минка чак сега забеляза цвета им.

- Значи няма да те видим повече? – усмихна  ѝ се Димчо.

- Минке, хайде да тръгваме вече. – озъби се най-после Младен, а когато тя го погледна съзря да излизат светкавици от очите му, а силния захват на ръката му я стисна под водата.

- Да, ние ще тръгваме. - опита се да неглижира объркването си и добави –  Младен има процедура след малко.

За финал, чернокосата се усмихна на момчетата нескопосано и тръгна след ръката, която я дърпаше към стълбите на басейна. Миро установи, че дупето й е като манастирска тепсия. Сочно и пищно. Точно за такъв модел беше мечтал цял живот. Като тръгне за работа да го плясне едно хубаво, а като се върне още да се тресе.

- Мини някой път! – осмели се да извика след нея Димчо, но тя само вдигна ръка, а ехото му се разнесе из прозорците.

"Е, това беше." – помисли си Миро, докато се потапяше под вода до Димчо и Вальо. Прииска му се да се отпусне и да не мисли за нищо. Не искаше да гледа на Димо като на съперник, но точно това изпита. Ревност. От малък не му се отдаваше да разбира жените и всички онези дребни детайли около тях. Спомни си как неговата жена през първата година от брака все излизаше на терасата, плачеше, а той се правеше, че не я вижда. После плачът премина в рев, след това в истерия. А тази чужда жена не плачеше, не се ядосваше, не скърцаше със зъби и не го обвиняваше в нищо. В абсолютно нищо. Тази жена беше винаги усмихната и секси, такава жена искаше.

- Миро! Да си ходим, а братле? – изплува до него Димчо.

Миро изцеди водата от лицето си и ококори очи.

- Да си тръгваме вече, Минка е добре. – повтори като на себе си Димчо.

- Да си тръгваме, щом искаш. Къде е Вальо?

- Отиде в сауната.

  Чистачките на Москвича махаха като часовникови стрелки. Те разпиляваха последните минути, разхвърляха ги назад в тъмнината и те си отиваха заедно със сладкото усещане за свобода.

Така, животът им отново се затича, всеки на своята олимпиада. Щяха да се върнат на колелата си и ключа от ключалката на клетката отново щеше да щракне. Димчо сега се беше загледал в снежинките осветени от фаровете на колата. Наподобяваха на малки балеринки, които замаяни от притеглянето на земята, танцуваха своя последен валс. Те се въртяха в пируети, после рокличките им се разтреперваха и балерините литваха надолу. Падаха, отдавайки се на земята и умираха. Това е красивата смърт. Няма никакъв страх, или ужас в нея. Малко прилича на онази, в която хората се отдават един на друг – ясно, безусловно и просто. Без мисъл за после, без страх за утре. Така умират смелите, така вероятно умират и безумните, или пък влюбените. Но те са изключения. Повечето изпитваме страх. Същото усещане сега беше превзело и Миро. Телефонът му беше изгаснал и не искаше да го включва. Лъвският му подвиг вече му се струваше като детинско бягство от реалността и тайно му се прииска, в същия момент да се похвали с равномерното дишане на заспалия като бебок – Вальо. Еуфорията от свободата се беше изпарила. Колата се носеше безславно по белия и замрял път. Димчо се опита да подхване разговор с Миро, но и той бързо замря. Бърборкото приемаше нормално ситуацията и мисълта, че видя Минка щастлива, макар и за кратко, макар и с друг, някак го успокояваше. Миро зяпаше навън натрупалия сняг и потъваше в преспите на вътрешните си терзания. Обхвана го отчаяние, после скука, накрая безразличие. Пречупи се през прозореца на колата със същото равнодушие на огънатата от катастрофа мантинела. Дърветата се стрелкаха замъглени през ирисите му – облечени в черни тоги хора, мрачни, ядосани, сърдити и със светещи очи. Колата беше класна стая и предстоеше един от най- важните изпити в живота му. Сети се, че на изпитите в училище рядко четеше, но все получаваше високи оценки. Сигурно защото баща му беше известен човек в града, или просто се дължеше на добър ген. Вече нямаше значение. Уроците в училище имат малко общо с живота. Липсва им нещо като опит. Като това да се докоснеш, да опиташ да се нараниш. Спомни си, че като малък се интересуваше от оръжия, но когато намери патрон на село, той реши да го разтопи на печката. После куршума гръмна и литна покрай него. Размина се със счупен прозорец и конско. И сега можеше да се размине с конско, да опита да залепи отношенията с жена си, но имаше чувството че парчетата стъкла от брака са се врязали в любовта и тя агонизира в някой ъгъл на апартамента му. Време беше семейния съвет да реши участта ѝ.

следва