ПЕПЕЛЯШКА  В  ТЪРСЕНЕ  НА  ЛАЗУРНИЯ

ПРИНЦ

(ПРИКАЗКА

ЗА  САМОТНИ  МОМИЧЕНЦА  НА  СРЕДНА  ВЪЗРАСТ

ИЛИ: ВЕСЕЛО ЗА ТЪЖНИТЕ НЕЩА В МОЯ ЖИВОТ)

Това е обещаната приказка от мен за децата във вас, която започнах да пиша заедно с детето в мен преди «Големия лов», когато още играех ролята на Шехеразада.

ГЛАВА  ТРЕТА

Котаракът в чизми и принцовете

          Заспала съм дълбоко като Спящата красавица с надеждата да ме намери Лазурния принц и с целувка да ме събуди. Вместо това в просъница чувам, че някой дращи по вратата ми. Знам кой е - Пучи! Нормалните хора ги събужда я петел, я часовник, а мен - умиращ от глад котарак, страдащ от булимия. Истинското му име е Джоузеф-Клод Капучио Маронеро, а Пучи - галеното. Джоузеф-Клод идва от канадския произход на баща му, а Маронеро, отразява неопределения му черно-кафяв цвят. Той е винаги умиращ от глад. Лаком е като римски патриций - яде, повръща и пак яде. Отварям очи. Вече се разсъмва. Сънувала съм някакъв бал и някакви принцове. Ама дали беше сън?

         Не мога да се питам повече, защото мяученето се извисява до  истерично кресчендо, явно гладът е толкова голям, че като нищо ако се забавя, съществува реална опасност да намеря пред вратата си един мъртъв котарак. Отварям вратата и виждам, че пред мен стои същия, нахлузил ботушите ми. Котаракът в чизми! Значи не съм сънувала, щом и Пучи е станал приказен герой. Днес цял ден ще се мотае в краката ми с тези ботуши. Внимателно пристъпвам по мозайката, защото той повръща навсякъде и по всяко време. Мащехата го храни постоянно, защото веднага забравя, че го е нахранила, той пък веднага забравя, че е ял и повръща постоянно. Пучи е един от няколкото файла, които магьосникът не е успял да изтрие в компютъра й. Портретите му висят по всички стени на замъка - от невръстно котенце, когато е приличал на малка пухкава шапчица, откъдето идва и едно от имената му - Капучио, та до днес.

         Не ми се размина. След като успях в полусънно състояние да му сервирам закуската, за да си затвори най-после устата и да спре да се мята с тези ботуши, на път към банята, се подхлъзвам и падам. Тогава се разсънвам окончателно и виждам, че под носа ми виси ръка и едни крака в панталони. Вдигам очи - принц. Подава ми ръка. Ами сега?! Аз съм така неглиже - по пижама, рошава, с немити очи и седя върху влажното съдържание на Пучевия стомах, което той е върнал снощи. Забелязвам, че едно котешко око блести иззад вратата на килера. Пучи! Той ми го е довел. На тази тлъста топка косми ще й скрия крокантините и ще го видя тогава какво ще яде и какво ще повръща, дебелакът дебел! Ама сега с този принц дето стърчи над мен какво да правя? На първо време хващам ръката му и се вдигам. Абе, най-добре е да бягам, защото от приказката знам, че е фалшив и тлъстата топка косми е нагласила всичко. Освен това няма надежда да се разберем на никакъв език - нито аз говоря неговия, нито той - моя. Все пак поемам ръката му и с изпоцапана пижама, рошава и с немити очи, правя реверанс в знак на благодарност, съзнавайки комичната ситуация и мислейки по какъв начин да се издухам от тук. "Ех, ако можех някакси да отлетя като Белите лебеди..." И изведнъж усещам, че се издигам заедно с килимчето, на което съм стъпила и през отворения прозорец се изнизвам от замъка.

          Принцът остава с пръст в уста и се оглежда за котарака, за да го срита, но той пък предвидливо се е издухал под позлатеното легло на Мащехата. Измаменият принц не смее да се доближи да него, защото тя се е развикала и от устата й се сипят жаби, змии и гущери и пълзят по 24-те карата на леглото. Принцът се измъква заднишком през вратата, кланяйки се учтиво.

          Аз се нося нагоре към Високия град върху килимчето,  което се оказа летящо. Но май не трябва да се изненадвам, защото явно това е някаква приказка-микс и аз съм в нея. Носи ме натам, накъдето си иска. Спира пред църквата, където Устатия почива в мир. Свивам килимчето под мишница и влизам вътре. Добре, че е е рано и няма никой по улиците на Високия град, защото графовете и графините още спят. Стъпките ми прокънтяват в празната, огромна църква. Приближавам до мраморната плоча в средата на пода на църквата с неговия барелеф с книга върху гърдите. Обичам да идвам в тази църква, където може би той е отправял своите молитви, може би стъпвам по земята, където е стъпвал. Странно, загадъчно, благоговейно чувство. Но точно в този момент не мисля за това, а какво да правя по-нататък. "Връщай се в замъка. Знаеш, че си омагьосана." - като че ли чувам глас изпод мраморната плоча. Покланям се, обръщам се и тръгвам надолу по пижама по все още безлюдните 600-годишни улички в ранното майско утро. Връщам се в замъка, където Мащехата е заспала отново все едно, че нищо не е било, а жабите, змиите и гущерите навярно са се набутали обратно в устата й. Скривам вълшебното килимче.

          Докато приготвям закуската, мисля за следващия бал. Трябва да се излъскам малко, защото иначе Лазурния  няма да ме забележи в безличната тълпа. А ако не ме забележи, как ще види съкровището дето е в мен. Оная приказка дето скромността красяла човека май  не действа вече в тези времена. Пък и "скромна" не е точно  "незабележима". Трябва нова рокля, малко бижута, защото оня брилянт на Кръстника не е върху, а в гърдите ми и няма как да привлече погледа на никого, освен ако не е с рентгенови очи.

          Котаракът се тътри след мен с големите ботуши и проси, защото крокантините са скрити и той и Мащехата са в шах.

• - Така ти се пада, принцове ще ми водиш тук!

Изведнъж той проговаря с човешки глас:

• - Нали го правя заради теб, защото си добра.

         Хайдеее, ново чудо! Ама то, когато си затворен в самотен замък с една Мащеха, дето като се види в огледалото се пита "Ти коя си?" и с една котка, дето не дава да я докоснеш, за да я погалиш, не само говорящи котки и летящи килимчета, ами и цвилещи риби и летящи слонове могат да започнат да ти се привиждат и причуват. Няма как, трябва да свикна с чудесата, иначе като нищо и моя компютър ще започне да дава заето.

• - Не се тревожи, добре си, нали искаше приказка, сега си в нея и аз

и другите - също. Но ти не знаеш какво е да си висок само една педя и да не можеш сам да си вземеш ядене. Пък и мишки няма ...

          - Аз исках само приказката за Пепеляшка, не всички приказки да ми се изсипят наведнъж на главата.

          - Че какво лошо има?

          - Да не съм малко дете.

          - А не искаш ли да се върнеш и да станеш отново дете?

          Замислям се. Кой не би искал да стане отново дете и защо ние, възрастните така упорито гоним децата от себе си? Дали ако всеки от нас се вслушваше повече в детето, което някога е бил, светът нямаше да бъде по-хубав и по-добър? И какво лошо има в приказките наистина, след като в тях могат да се случат най-невероятните, най-невъзможните, най-мечтаните и най-красивите неща.

          - Лошото им е само, че не са истински, а лъжовни. И аз искам да стана отново малко коте, но да попадна другаде, не при тази Мащеха. Но истината е, че съм само котарак, висок едва една педя... - продължава мисълта си Пучи откровено двусмислено.

          Той продължава да проси и на мен ми става жал. Измъквам го от собствените си ботуши и го вдигам, за да притисна до себе си пухкавото му телце. Но пухкавото телце се извива неочаквано гъвкаво като настъпена змия и мигновено и силно лапата му се стоварва върху бузата ми. Няколко червени ивици украсяват лицето ми и аз с писък го набутвам обратно в ботушите. Той мига уплашено и виновно, а на мен ми избиват сълзи от очите.

• - Моля те, не ми се сърди много, но това е по силно от мен. Когато

бях малко коте обичах да ме галят, но Мащехата много искаше да ме възпита по свой вкус, пък аз съм котарак с характер. Не знаеш колко бой съм изял с пръчката.

          Досещах се, защото не бях виждала котка да скача, да се нахвърля и да хапе като зло куче, както той прави с Мащехата, когато тя не го храни. Само че сега с тази буза ще изпусна следващия бал. Не му казвам нищо, мълча, но сълзите се стичат по лицето ми. Той виновен и смачкан се затътря до ъгъла - най-тъжния котарак в чизми, който съм виждала. Май ще му простя.

          Цял ден съм тъжна, защото си спомних, че на света има хора, които могат да бият коте с пръчка. Никакви чудеса не се случват. Пучи се чувства толкова виновен, че даже е укротил лакомията си. Дори Мащехата дреме кротко в своето кресло. Единствено Готвачката на царството идва като всеки ден, за  ми покаже някои нови манджи. Тя е много красива и добра готвачка, обаче е омагьосана да не яде от вкусните гозби, които приготвя, защото ще надебелее. Има си хоби - когато може, се прави на машинист, кара влака на желанията и изпълнява желанията на най-добрите хора.

          Свършвам си работата за днес, слагам Мащехата в леглото и най-после се прибирам в стаята си за сън. И какво виждам там? Принс! Веднага се досещам кой виновник го е довел. И сега какво ще правя с този? Как да се отърва от него?

• - За какво съм тук? - пита крехкото същество с пирует.

          А, ето ти накуп отговор на всичките ми въпроси!

          - Ами...как да ти кажа...това е една объркана история, която точно ти малко трудно ще разбереш. Аз търся един принц, а ти си Принс, но тази котка нали не знае азбуката...

          - Не е вярно, не е вярно! Зная, че не е истински принц, но ти си така тъжна, а той пее така хубаво. Исках да се развеселиш. И не съм котка, а котарак.

          Сега ще ми се прави на мъж. А аз пък знам, че този Принс си е почти истински  принц, но не е моят Лазурен принц.

          - Тъжна ли си? И кой злосторник ти стори това? - пита той сочейки бузата ми.

          С крайчеца на окото си виждам как Пучи се смалява и като не може да потъне в земята, потъва в ботушите ми. Обаче знам, че ще бъде за кратко.

          - Това е още една объркана и дълга история. - смутолевям аз.

          - Щом е така, ще ти изпея най-веселата си песен. - казва Принс и започва да пее и да танцува. Усмихвам се тъжно, но той ме хваща за ръката и аз започвам да танцувам с него.

         Внезапно вратата се отваря и на прага с ръце на кръста застава Мащехата. Ами сега? Тя започва да крещи и да бълва жаби, змии и гущери, но щом паднат на земята, те започват да танцуват. Нейните викове изобщо не впечатляват веселия Принс. Той я хваща за ръката и тя също започва да танцува с нас. Пучи потропва със своите т.е. моите ботуши. От раклата изскачат плъховете, от шкафа скача язовеца, а около нас прелитат какви ли не щеш птици.

         В стария, самотен замък настъпва невероятна и незапомнена веселба до късна нощ, когато всички заспиват от умора.

         Тогава Устатия става от креслото и си отива през стената с книга под мишница.

ПОУКИТЕ: 

         Никога не бийте коте, защото  всяко коте може някой ден да се окаже един Котарак в чизми.

         Танцувайте при всеки удобен случай.

         Обичайте и се грижете за детето в себе си - то ще ви помогне да останете млади до дълбока старост по-успешно от всякаква козметика.