От дупката изпълзяха двама копачи. Отръскаха пръстта, надигнаха кофата с вода едва изчаквайки се, сетне се отпуснаха на земята.

-     Шефе, няма – рече единият – Няма и няма…

Другият само кимна и извади смачкания пакет с цигари. Засмука яростно, сетне прехвърли останалата половинка – почти само фас, на първия…

Надзирателят мълчаливо кимна. Отдавна беше разбрал – и това копаене ще е напразно. Наоколо зееха още четири дупки – дълбоки, мрачни, безперспективни. Надяваше се поне петата да донесе сполука, обаче…

-     И сега – какво? – изплю оцелелите тютюневи прашинки първият. Хартия от фаса не остана – три дълбоки опъвания я превърнаха в дим.

Надзирателят помълча, сетне поклати глава.

-     Има, има… Ще копаем! Не може така – яма, яма, а пусти… Пет дупки са това… Трябва да намерим! Трябва…

-     Шефе, - рече вторият – Още една и…

-     Не! Тук трябва да намерим… Ако не злато – лайна да са, но трябва да извадим нещо… Не може туй така… Ще се споразумеем какво сме намерили, ще се разберем някак си…

И копачите скочиха в петата дупка. Защо да хвърлят сили и енергия за друга? Пък ако ще на метър от тях да е съкровището – ще се оправят някак си, ще си коалират отчетите…

хххх

Това беше идея за изборен разказ – символен. Пет дупки, пет избори последователно, все непостигнат нужен резултат… И накрая – вместо да се търси полезно решение в шести или седми избори, споразумение. Да се пестят пари и усилия…

Пък намерените вкаменени динозавърски лайна ще минат за злато…

Ама не стана историята. Просто ме хвана яд – прекалено реална беше, символиката потъна в действителността…

Та го оставих така – недоизяснено послание за… Нещо си…