- 911 спешна служба. Какъв е случаят?

-  Трябва ми линейка.

-  Намираме Ви на…

Първа глава

     Историята е за жена, незнаеща пътя по който да поеме, но въпреки всичко се опитва да помогне на всички в живота си…

 Моето име е Александра. На ръст съм около 1,60 м, със сини очи, кестенява и чуплива коса, не изглеждам като модел, но съм доволна от тялото си. Тъй като съм по-ниска, всички ме мислят за по-млада отколкото съм. Всъщност аз съм на 25 години, но никой не ми ги дава. Искам да поясня, че в момента, в който някой ме види си мисли: „Това момиче е много скромно и не говори изобщо. Вижте я как се дели от нас, не иска да бъде покрай нас...„ и така нататък. Но това изобщо не е вярно. Просто обичам да бъда, както се казва „вълк единак” и да си живея спокойно без притеснения. Когато бях по-малка, около 16-17 годишна обичах да излизам напред-назад из квартала и да слушам музика, да свиря на пиано и много други тем подобни неща. Не можех и все още не мога да търпя някой да ме лъже в очите, а когато кажа, че знам истината, да не си признава. Но както и да е. До тук с поясненията. Ето същинската част.

 - Ало?

- Хайде ставай, поспаланке…

- Не  ми се става още. Снощи легнах много късно.

- Не ми се обяснявай, а ставай да не дохвърча до вас след малко!!

- Добре де, добре.

- Хайде!... И след малко пред вас?

- Разбира се…

 Станах от леглото с най-голямата прозявка, която можете да си представите.  Запътих се към банята супер сънено, дори не знам как стигнах до там. Измих си лицето и зъбите набързо и се върнах в стаята ми, за да се облека. Извадих всичките си дрехи от гардероба, а те не бяха малко. И така си избрах да облека една лятна къса рокля с щампа на цветя. Сложих си съвсем лек грим и отидох до кухнята да закуся. След закуската си обух бели сандали и слязох пред къщата ми. Живеех в триетажна къща само с  майка ми, тъй като баща ми ни беше изоставил, когато бях още съвсем малка. И така слязох пред къщата…

Втора глава

  Долу ме чакаше моята най-добра приятелка Саманта. С нея се познаваме от малки и си знаем всичките тайни и въпреки многото караници се обичаме адски много. Тя веднага побърза да ме прегърне и каза:

 - Хей, поспаланке. Как може да спиш толкова много?

-  Много ми се спеше, Джимии… (така се наричахме взаимно, понеже в България имаше един нашумял рапър и ние го слушахме много често)

- Ааа, не ме интересува, тръгвай сега с мен, имам изненада за теб!

- Каква е?! Нали не е нещо лошо?

- Не е, спокойно. Даже ще се зарадваш.

 Тръгнахме по една малка уличка, която водеше до едно от най-нашумелите заведения в нашия град. Стигнахме до заведението, а на вратата ни спря една „горила” и ни каза:

- Имате ли пропуски?

- Нямаме - каза Саманта и се приближи до мъжа и му подаде няколко банкноти и едно листче. След като прибра парите и прочете листчето, мъжът се обърна към мен и ми се усмихна с огромна усмивка. Аз се зачудих какво му стана, но не казах нищо. Влязохме в тъмното заведение - явно не беше отворено още и изведнъж…

-  Изненадааа!!! - извикаха около стотина човека.

- Какво става?! -  учудена попитах аз Саманта.

- Нима си забравила собствения си рожден ден?! – каза тя и ме прегърна силно и ми подаде една кутийка. Не успях веднага да я отворя, защото цяла тълпа хора дойдоха да ми честитят и да се изреждат кой от кой по-хубави пожелания да ми направи. Получих доста подаръци, но ума ми беше зает да мисли какво има в кутийката от Саманта. Прекарах цялата вечер в много смях и сълзи от радост. Няколко приятели ме поздравиха с една моя любима песен и нямаше начин да не се просълзя. Въпреки че си нямах кавалер, това не ми попречи да си изкарам върховно. Най-голямата изненада беше, когато се появи моята майка и ми каза:

- Алекс, ела за малко отвън.

 А отвън ме чакаше най-красивото пиано, което можех да си представя. Не можех да повярвам на очите си. Хвърлих се на врата на майка ми и не исках да я пускам. Саманта дойде до мен и ми прошепна:

- Сега е време да отвориш моя подарък.

 Аз само това и чаках… Отворих го и едва не припаднах. В малката кутийка се криеха два билета за Ню Йорк и една специална покана за пиано-концерт. Поканата беше адресирана до мен като в нея ясно пишеше, че за организаторите ще бъде голяма чест да отида и да им „посвиря”. Аз?! Александра от България? Едно обикновено момиче... Бях на седмото небе от щастие. Не можех да се нарадвам на Саманта и не можех да я пусна от прегръдките ми. Тя, въпреки че беше слабо момиче, успя някак си да издържи на силната ми захватка...

Трета глава

  Месец след рождения ми ден се събудих отново сама в леглото и както винаги размишлявах над нещата от живота ми. След като ми омръзна, станах, взех си душ и се облякох с черна тениска и бял клин. Отидох до хола, за да взема няколко нотни тетрадки и седнах да пиша ноти. Както обикновено нищо не ми идваше на ум и се отказах. Звъннах на Саманта:

- Ей, Джими. Как си, какво правиш?

- Не ми се говори сега - каза тя със сърдития си глас (толкова добре ù познавах различните гласове, че веднага разбрах, че има нещо)

- Какво е станало? Да не си ми сърдита за нещо?!

- Няма ми нищо, ти казах - и ми затвори.

 Силно притеснена, аз си облякох набързо едно кожено яке и веднага излязох от нас и се запътих към нейната къща. Влязох като в моята къща. Качих се в стаята ù и я видях седнала на леглото да държи нашата обща снимка. Не ми каза нищо. Само седеше на единия край на леглото и мълчеше. Опитах се да я накарам да проговори и накрая успях…

- Знаеш ли колко много те обичам?!

- Знам. И аз те обичам, но какво ти има?

- Не мога да ти кажа, докато не съм сигурна…

- Хайде! Знаеш, че можеш да ми вярваш на 100%.

- Просто засега не мога да ти кажа, но когато разбера, ти ще си първият човек, който ще научи...

 Не можех да схвана за какво става на въпрос, но реших да ù се доверя. Все пак тя си знаеше какво прави. След малко стана от леглото, оправи си малко косата и каза:

- Хайде на пазар! Не ми стой като статуя.

- Добре. Хайде!

 Слязохме пред тях и хванахме първия път, който ни попадна. Обикаляхме цял ден и се прибрахме чак вечерта супер изморени. Аз я изпратих до тях и тръгнах да се прибирам. По пътя видях едно момче седнало на моята любима пейка и чете нещо от телефона си. Приближих се към него и му казах :

- Извинявай. Заета ли е пейката?

- Ами вече е заета.

- О, извинявай тогава - и тръгнах да си ходя…

- Не, не. Спри! Тя е заета от теб - чаровната му усмивка си личеше дори и в тъмното, осветена само от светлината на телефона му.

 Аз седнах на единия край и извадих телефона и слушалките си, за да послушам малко музика. Едва понечила да извадя телефона и той ме попита:

- Как се казваш?

- Александра. А ти? - попитах от вежливост.

- Джейкъб. Приятно ми е! – и си подаде ръката.

- И на мен. - подадох я аз и си ги стиснахме.

 Седяхме няколко секунди със стиснати ръце, но след като се осъзнахме, ги отделихме. Сякаш ръцете ни бяха отлети и си пасваха идеално. Той се приближаваше малко по малко към моя край на пейката и накрая се озова съвсем близо до мен. Аз само седях без да кажа и дума. Накрая, може би му писна от това гробно мълчание и ме попита:

- Къде живееш? Имам предвид тук или извън града? Не искам да си помислиш нещо друго.

- Какво друго?

- Ами например да ми кажеш адреса си и да дойда да те обера или нещо подобно - усмихваше се толкова сладко, че нямаше начин да не се усмихна и аз. Усмивката му просто беше заразителна.

- Живея тук, в града, на няколко пресечки от тук.

- Ето видя ли сега! Каза ми къде приблизително живееш и ще ти дойда на гости - повдигна си леко веждата сякаш очакваше да му отговоря остроумно. Аз това и направих.

- Ами ела ми на гости, но ще бъдеш посрещнат с точилката на майка ми и ще ти бъде много приятно.

- Ааа... Тогава няма да идвам, но ще те изненадам някъде другаде.

- Добре си дошъл по всяко време да ме изненадаш.

 И така продължихме около час. След това стигнахме до интересните теми, поне за мен. Попитах го каква е мечтата му, а той отново със същото остроумие ми отговори:

- В момента имам една мечта, няма да  ти я кажа, понеже искам да се изпълни, а за това ще ми трябва и твоята помощ.

 С най-голямо любопитство го попитах отново каква е мечтата му, а той ми каза, че само времето ще покаже. Съвсем бях забравила формалните въпроси като на колко е, къде живее, има ли братя, сестри и тем подобни. Но и не виждах смисъл. Имах чувството, че го познавам от много години, дори и да не знаех основните неща за него. А по принцип аз съм човек с доста принципи и не допускам хора до мен без да знам поне малко повече за тях: от името и адреса например. Но както и да е. Нямах търпение да ме попита за телефонния ми номер, за да можем да се видим някой ден отново. А той сякаш беше прочел мислите ми.

- Може ли да ми кажеш телефонния си номер да се видим някой път да пием кафе, например.

- Разбира се – му казах аз с най-широката си усмивка. След като му го продиктувах забелязах, че е минало полунощ и нямаше никой наоколо. Той стана и ми подаде ръка. Едва сега видях колко е висок наистина и незабележимо се ококорих. Беше доста по-висок от мен с много добре сложено тяло и просто изглеждаше супер. Не можах само да видя очите му и косите му понеже беше много тъмно, но се успокоих, че следващият път ще успея. Той понечи да ми стисне отново ръката, но се отказа много бързо и ме прегърна за миг. Аз останах смаяна, не отроних и дума, само го чух да казва :

- Лека вечер, луничке. Ще се видим скоро.

 Останах още няколко минути седнала на пейката и „обработвах” информацията за него и си нареждах нещата, които бяха станали тази вечер. След това се прибрах набързо вкъщи и си взех бърз душ. Излизайки от банята чух телефона ми да звъни. Вдигнах..

- Ей, луничке. Какво правиш?

- Амии... тъкмо излязох от банята и ще си лягам. Ти какво правиш?

- Преди малко се прибрах и си спомних за теб и реших да ти се обадя. Пък и имам обещано идване до вас.

- И ти имаш обещан бой.

Отсреща се чу смях и разбрах, че успях да го разсмея много добре.

- Луничке, не искам да те притеснявам повече. Ще те оставям да си почиваш.

- Добре. Лека вечер, Джейкъб.

- Лека, луничке.

Четвърта глава

  Като затворих телефона, легнах на леглото и не можах да заспя до 4 сутринта. Явно съм се унесла и съм заспала дълбоко, понеже не съм чула алармата, която трябваше да ме събуди. Майка ми вече се опитваше да ме събуди и някак си успя. Сънена, станах от леглото и набързо се изкъпах. Облякох си бели дънки и бял потник. Обух си кецовете и слязох до кухнята. Взех една ябълка и изтичах навън. Закъснявах за най-важната среща, за момента, в живота ми. Отивах на прослушване за една пиеса. Избираха пианист или пианистка, за да свири като фон на сценките. Не беше голяма работа, но за мен беше важно. Все пак, за първи път се появявах пред публика и ми беше супер притеснено. Тъкмо бях стигнала до залата и телефона ми отново звънна. Този път беше Саманта.

- Джими... Искам да ти пожелая късмет и успех и дано спечелиш мястото.

- Благодаря ти, Сами.

 Влизайки в голямата зала се притесних ужасно много, стомаха ме заболя. Явно ме хвана сценичната треска. Не можех да мръдна нито крачка напред. Бях като застопорена и не мърдах. Изведнъж усетих леко побутване по раменете и се обърнах. Останах слисана. Беше Джейкъб. Усмихваше се както винаги широко, но този път успях да видя очите и косата му. Очите му бяха зелени, а косата му беше късо подстригана и кестенява. Зарадвах се при вида му и по навик се хвърлих на врата му. Той не се дръпна и се усмихна още повече. Попита ме:

- Какво правиш тук?

- Ами трябва да се явя на това прослушване, за да припечеля малко.

- Ти свириш на пиано?!

- Ами да. От 6 години вече.

- Ооо... това ще бъде страхотна гледка. Между другото, аз съм режисьорът на тази пиеса.

- Ти ли? Не мислех, че се занимаваш с такива неща.

- Вече знаеш. Хайде, качвай се на сцената. Ти си след този участник.

- Добре. Пожелай ми късмет.

- Няма да ти е нужен. Вярвам в теб.

- Благодаря ти.

 Той зае мястото си сред журито и угасиха светлините. Беше тъмно навсякъде, само сцената беше осветена, колкото да се виждат клавишите на пианото. Седнах разтреперана на столчето до пианото и се концентрирах. Спомних си за предната вечер в парка и започнах да свиря. Не помня какво съм изсвирила... Не! Знам какво съм изсвирила, но не знам как се справих докато… Цялата зала беше на крака. Дори Джейкъб беше станал и пляскаше като побъркан. Усетих тръпката и адреналина във въздуха. Беше пренаситен от усмивки и щастливи сълзи, защото бях изсвирила любимата на града балада. Всички бяха на крака, но имаше две момичета, които си седяха на местата. Усетих се, че гледам само към тях. Не усетих, че няколко деца дойдоха при мен и ме прегръщаха, а двама възрастни жители едва-едва дошли, ронеха сълзи до мен и ми се радваха от сърце. Осъзнах се и ги прегърнах, опитвайки се да ги утеша. Толкова се радвах, че успях да зарадвам поне няколко човека. След няколко минути успях да сляза от сцената, очевидно просълзена и не знаех къде се намирам. Исках само да видя майка ми, Саманта и не знам защо, сякаш ми домъчня за баща ми. Исках да е до мен в този важен за мен момент. Липсваше ми една част от пъзела и това беше той. Исках да дойде при мен и да ми каже, че се гордее с мен и че е тук, за да ме подкрепи в това начинание. Исках, но това не се случи. За това на негово място и на мястото на майка ми и Саманта беше Джейкъб. Беше застанал до мен и ме поддържаше, защото виждаше, че не мога да стоя на краката си. По едно време видях в дъното на коридора една фигура, която настъпателно се приближаваше към нас. „ Какво подяволите?”-помислих си аз. Това не беше не някой друг, а баща ми. Не можех да повярвам. Дойде при мен и ме прегърна. За първи път, от толкова години, усетих бащинската прегръдка, усетих, че съм в безопасност. Чух го да изрича думите - „ Ти беше чудесна там горе. Остави ме без дъх.” Разплакахме се и двамата и тръгнахме към изхода. До мен вървеше Джейкъб, не говореше, но в очите му видях, че не ми беше сърдит, а се опитваше да разбере ситуацията. След две седмици с него бяхме официално гаджета. Спяхме заедно, ту в тях, ту в нас. Като се събирахме на едно място насаме, дрехите магически падаха. Не искахме да се разделяме и за минута... Тогава той ми каза, че мечтата му се е сбъднала. Веднага разбрах какво имаше предвид, дори не се и налагаше да ми обяснява повече.

Пета глава

 След 3 месеца

- Луничкее... Луничке?! Къде се криеш?

- Тук съм - сврях се зад един голям кашон. Бяхме се преместили с Джейкъб в един голям апартамент да живеем заедно.

- Ще те намеря... Хванах те!

 Хвана ме и ме вдигна във въздуха и ме завъртя силно. После седнахме да си починем след дългото подреждане на мебели и други покъщнини.

- Трябва да изляза да се видя със Саманта.

- Няма проблеми. Аз ще доподредя.

 Отидох в другата стая и си облякох синя тениска със сини дънки и сини кецове. Взех си слънчевите очила и портмонето и излязох набързо.

- Къде се губиш, бе, Джими?

- Подреждам като луда и не ми остава време вече.

- Няма проблеми. Ела тук, да те усещам.

 Със Саманта не се бяхме виждали от две седмици и сякаш усещахме, че се отдалечаваме. Седнахме в едно кафене и си поръчахме.

- Ти как си? Как е положението със Джейкъб?

- Супер сме. Не мога да си представя живота без него.

- Радвам се за вас. И ние с Диан сме добре (Диан беше нейното гадже от вече две години. Беше чаровен и винаги, когато се събирахме, ни разсмиваше по всякакъв начин) - Обичаме се много. Той е до мен винаги и ме подкрепя. - Саманта замълча за малко и очите ù се насълзиха.

- Какво ти стана?

- Нищо, нищо. Влезе ми нещо в окото.

 Засмяхме се, но усетих, че ме беше излъгала. Не задълбах по темата, но щях да намеря начин да разбера какво й има.

- Джими, аз трябва да ставам, че много се застоях. Онези билети от рождения ми ден все още важат, нали?

- Да. Можеш да вземеш Джейкъб. Няма проблеми, няма да ти се сърдя.

- Чуваш ли се какво ми говориш? Аз заради теб получавам този шанс и няма да те оставя тук сама. Не. Няма начин. Идваш с мен и точка.

- Добре де, не ми се карай. Идвам с теб и ще си прекараме чудесно, нали?

- Разбира се. Хайде, аз ще ставам!

- Чао.

- Чао.

 Прибрах  се вкъщи замислена и угрижена и Джейкъб веднага забеляза, че нещо не е наред.

- Какво е станало?

- Нищо. Притеснявам се за Сам. Има ù нещо, но не ми казва. Трябва да разбера какво ù има.

- Ако искаш да ти помогна?

- Не, благодаря ти. Ще се справя сама с това. Сега ще отида да репетирам малко за утре вечер.

 Утре вечер щеше да е  представлението на пиесата и целия град щеше да бъде там. Дори и онези две момичета, които не промениха израженията си, когато се явявах на кастинга. Те бяха мои приятелки, но ми изиграха номер и от тогава не съм говорила с тях и се държа само студено. Номера беше такъв: в училище, тъкмо се запознах със Саманта и се бяхме сближили, те отишли и ù казали разни лъжи за мен. Изкарали ме някаква каквато не съм. Имах чувството, че се разпадам, че никой не ме разбира. Тогава се затворих в себе си и само Саманта успя да ме разбере. Тя не ми обърна гръб, когато имах нужда. Тя не ме остави сама и ми помогна да се справя с тези „приятелки”. За това бях длъжна да ù върна услугата и да се погрижа за нея.

Нямах представа какво свиря и накрая се отказах. Нямах сили да мисля за едно и да правя друго. Имах чувството, че отново се разпадам, но този път не падах от високо, този път имаше кой да ме хване. Това беше Джейкъб.

Шеста глава

 - Добре дошли на нашето малко представление! Надяваме се да ви хареса и дано се забавлявате!

 Кулисите се вдигнаха и публиката утихна. Излязох първо аз, за да се приготвя. След мен излязоха децата  и пиесата започна. Всички се радваха на децата, а те не можеха да се налудуват. Бяха облечени във сладки костюмчета - кое на цветя, кое със мечешко костюмче, кое приличаше на гъба. Бяха толкова интересни и шарени. Искаше ми се да стана от столчето и да ги нацелувам всичките, но се сдържах. Ако нямаше музика щяха да спрат и да започнат да лудуват още повече. След два часа викане, пеене, престорено плачене и щастливи усмивки, всички деца излязоха на сцената и очакваха аплодисменти. Публиката им го даде мигновено. Залата щеше да падне от ръкопляскания и шумни гласове на горди майки. Имах чувството, че щях да се разплача и нямаше да мога да спра. Накрая дойде и моя ред да получа малко овации. И какво да кажа. Беше прекрасно! Еуфорично! Нямаше начин човек да не се просълзи. Почувствах отново онази тръпка, когато се явявах на кастинга. Получих много цветя, но аз се радвах повече за децата, отколкото за собственото си представяне. Джейкъб стоеше до мен неотлъчно и ми подаваше някакви листи, за автографи явно. Имах само една мисъл в главата. Какво щях да правя със Саманта. Не намерих решение тази вечер. Тя дойде при мен ухилена до уши и ми подаде отново една кутийка. Този път я отворих веднага и вътре видях едно златно колие и едно висящо от него сърце. Сърцето се отваряше, а вътре имаше малка снимка на мен и Саманта. Снимката ми беше до болка позната. Снимахме се в деня на нашето завършване, в деня в който тя си счупи крака, а аз си пукнах само главата. Беше голям резил. Бяхме се напили до козирката и сме се претрепали по стъпалата. Имахме  даже и клип, но той за наша радост не се появи из интернет. Въпреки  всичко, споменът беше един от най-хубавите и запомнящи се в животите ни. Та ние бяхме сестри, само че от различни майки и бащи. Имахме си доверие за всичко…

Седма глава

   Дойде денят, в който трябваше да хванем полета за Ню Йорк. С Джейкъб станахме много рано, за да успеем да се приготвим. Аз си взех бърз душ и освободих банята. След като се изсуших си направих отпусната плитка и си сложих лек грим. Облякох си една розова рокля, дълга до коленете и си обух розови токове. Вече бях готова с багажа и чаках Джейкъб да заключи апартамента и да ми отключи колата, за да си кача багажа. Понеже все се грижеше за мен той веднага взе куфарите от мен и ме остави с празни ръце. Качихме се в колата и отидохме до къщата на Саманта. Тя ни чакаше пред входа и си танцуваше самичка. Беше луда глава. Диан слезе по стъпалата и дойде до нея. Целуна я нежно, сякаш се разделяха завинаги и никога повече нямаше да се видят. Саманта се качи в колата и потеглихме.

- Аааа… остави тази песен и я усили. - Започна любимата ни песен и двете запяхме. Джейкъб, горкия ни гледаше и кой знае какво си мислеше, но нас не ни интересуваше. Просто лудувахме. Неусетно стигнахме до летището и стоварихме багажа. По пътя към терминала аз не се сдържах и се разплаках.

- Не искам да те оставям самичък. Как ще се оправя без теб сама в този голям град. Много ще ми липсваш!

- И ти ще ми липсваш, луничке. Но не се безпокой, аз все някак ще се оправя. Ще се виждам и с Диан и няма да ми е толкова самотно през цялото време. И ти не се притеснявай, нали Саманта е с теб. Няма страшно, ако трябва ще ви идвам на гости. Спокойно.

- Не „ако”, а задължително ще ни идваш на гости- отбеляза Саманта с усмивка.

- „Последно повикване за пътниците от терминал 4 за Ню Йорк”.

 Този далечен глас ми разкъса душата. Не исках да тръгвам без да се сбогувам като хората, но едва ли щях да успея за толкова кратко време. И  ето, че дойде време да тръгваме. Джейкъб ме целуна страстно и ме прегърна толкова силно, че имах чувството, че ще се разстопя в прегръдките му. Прегърна и Саманта и ни изчака да се качим на самолета. Настанихме се удобно и си затегнахме коланите както ни беше казано да направим. Излетяхме съвсем гладко, без тресене и тем подобни.

- Джими, трябва да поговорим...

- Да. Наистина трябва да обсъдим нещо много важно.

- Нека първо аз ти кажа нещо. Налага ми се спешна чернодробна трансплантация, а нямам никакъв донор. Не знам какво да правя. Ако не ми се присади черен дроб...

- Не го мисли. Ще измислим нещо. Спокойно. Нали знаеш, че аз ще съм винаги до теб, дори и да не ме виждаш или усещаш. Разчитай на мен.

- Знам, но трябваше да ти кажа, за да се успокоя, това ме мъчеше от много време..

- А питаш ли ме на мен какво ми беше, докато се чудех какво ти има! Имах чувството, че се отдалечаваме една от друга и не можех така. А пък за операцията не се притеснявай. Ще се справим и с това...

- Както с крака и главата ли? - засмяхме се и двете, а цялата първа класа (местата ни бяха уредени там) ни гледаше втренчено, но на нас не ни пукаше. Важното беше, че успях да я зарадвам и да ù вдъхна малко кураж.

 През първите два часа не спирахме да говорим, а после решихме да поспим малко, тъй като нито една от нас не е могла да се наспи като хората. Облегнахме се на седалките и сме се унесли, когато се чу силен трясък, проблеснаха светлини, чу се чупене на прозорци, огъване на ламарина, видяхме и огън. Ужасени не можахме да разберем какво е станало, но после разбрахме, че сме претърпели катастрофа. Бяхме живи само шестима човека: аз, Саманта, Грегъри, Зак, Анастасия и Джон. Запомних имената много добре, защото те станаха водеща задача в моя живот.

Осма глава

  Бяхме попаднали в някаква буря, а уредите на самолета отказали и пилотът нямало къде да кацне. Отнесени от бурята сме се разбили някъде близо до Ню Йорк и затова ни намериха толкова бързо, но първоначално не повярваха, че имаше живи. Дари аз не исках да повярвам, че съм жива. Имаше толкова тела около мен: на бебета, малки деца, родители, баби и дядовци. Гледката беше ужасна, затова не посмях да погледна повече, стигаше ми само един поглед, за да може тази картина да се запамети в ума ми завинаги. Спасителите ни измъкнаха едва-едва от отломките на самолета, не смееха да ни пипнат, защото видимо и ние бяхме тежко ранени. Не помня как са ни завели в болницата, защото съм припаднала, но като се събудих видях една силно осветена стая, а в края ù, паднал на колене, стоеше Джейкъб. Той се молеше тихо на Бог да се оправя по-скоро и да не се възкача при Него. Аз се опитах да извикам името му, но нямах глас. Успях само да си мръдна едната ръка замалко, но това му стигна да забележи, че съм се събудила. Дойде веднага до леглото ми и ме целуна по челото казвайки:

- Луничке, благодаря ти, че се върна при мен. Не ме оставяй повече. Чуваш ли ме?

 Аз само успях да кимна леко и той ме разбра. Остави ме да си почивам и излезе в коридора. Аз не бях спокойна. Какво се беше случило със Сам,  Грегъри ,Зак, Анастасия и Джон? Къде бяха те? Как се чувстваха? Не исках да лежа безпомощна и да чакам някакви новини, не можех така. Казах си: „Стегни се, Алекс! Трябва да се оправиш! Имаш задачи за вършене и човешки животи за спасяване. Не можеш просто така да се откажеш!”

След две седмици

  - Къде е тя?

- Не можем да ви кажем, госпожице. Трябва да си почивате, не може да се разхождате така. Имате сътресение. Върнете се в стаята си.

- Не можете да ми казвате какво да правя. Кажете ми веднага в коя стая се намира Саманта Петрова?

- Не мога да ви кажа това.

- Добре тогава. Извикайте шефа на болницата да говоря с него!

- Няма нужда. Ето. Тя е на 7-мия етаж, стая 713.

- Благодаря ви.

 Качих се колкото можех по-бързо по стъпалата в болницата, тъй като аз бях на 5-ия етаж  и нямаше смисъл да ползвам асансьора. Въпреки че имах сътресение и цялата ми лява ръка да беше натрошена, аз не се отказах и се добрах до стаята на Саманта.

- Как си, Джими? - попитах притеснено.

- Била съм и по-добре - отговори ми тя с лека усмивка.

- Как е черния дроб? Държиш ли се?

- Ами все още чакам донор, но надеждата умира последна - този път усмивката беше малко по-голяма.

- Знам и за това съм тук. Имам една изненада за теб.

- Само не ми казвай това, което си мисля.

- Не знам какво си мислиш, но аз ще ти помогна с част от черния си дроб. Ще ти стана донор. Вече проверих. Имаме еднакви кръвни групи и това е просто идеално. Диан също е съгласен. Джейкъб е също съгласен, но малко ми се скара отначало…

- Ти добре ли си? Как може да си толкова зле?! Аз не мога да приема черния ти дроб! Не мога просто. Как да го направя?! Та ти ще останеш с половин дроб заради мен. Не мога да го приема!

- Ти не решаваш сега. Моят избор е направен и операцията е насрочена за довечера. На теб ще даря половината си черен дроб, а на другите по нещо друго от мен. И без това няма да мога да свиря повече със счупена ръка. Няма да е толкова прецизно като преди.

- Но защо искаш да ни помогнеш. Не си виновна ти за нашите трагедии…

- Знам, но така го чувствам. Искам да съм полезна. Ти ме познаваш и знаеш, че за приятели бих дала и целия си живот…

- Да, така е, но тези хора не са ти приятели.

- И това е вярно, но забележи, че от всички останали само ние шестимата останахме живи и още нещо. От всички ни само аз съм с най-запазени органи и нямам толкова големи наранявания. Пък и вече ти обясних защо го правя. Не се опитвай да ме разубедиш.

- Ти си моя ангел-пазител. Нали знаеш?

- Знам. И искам да стана и техен. Не искам да се мъчат. Ще им помогна. Чувствам ги близки.

Девета глава

  Вечерта се извърши операцията по трансплантирането на половината от черния ми дроб. Мина както се казва „като по вода”. Нямахме усложнения и след няколко дни ни изписаха. Пред болницата ни чакаха Диан и Джейкъб. И двамата се затичаха към нас като ни видяха на вратите. Не можеха да ни се нарадват и още не можеха да повярват, че сме оживели. Междувременно концертът беше отминал и аз бях получила много обаждания от организаторите. Обаждаха ми се предимно да ми пожелаят да се оправя бързо, други искаха да дойдат да ме видят как съм, как се справям с пианото и тем подобни. Не ми беше до тях и затова  ги отрязвах по най-учтивия начин. Нямах настроение да се занимавам с такива безполезни за сега неща. Важното за мен беше да помогна на другите оживели след катастрофата. Исках да им помогна колкото може по-скоро. Нямах търпение да се прибера вкъщи и отново да стегна багажа. Но… това не се случи.

- Няма да ходиш да се излагаш на опасност. Не искам пак да те изгубя. Този път може да е  завинаги…

-  Няма да ми стане нищо. Успокой се. Аз ще съм добре тогава и само тогава, когато и другите са по-добре. Искам да им помогна. Не ме ли разбираш?!

- Разбирам те, но ти току-що се върна от болницата. Изчакай известно време. Може и да има други донори. Не бързай. - Джейкъб се опитваше по всякакъв начин да ме спре и успя поне за малко. За няколко месеца аз спрях да говоря за това пред него, пред Сам и майка ми. Но не спрях да уговарям срещи със разни лекари от различни специалности. Исках да помогна и не се примирявах с бездействието. Втълпих си, че съм длъжна да им помогна и това не излизаше от главата ми. Всеки ден ставах, обличах се и излизах от вкъщи и се връщах чак вечерта. На всички им беше дотегнало от това мое поведение, но не смееха да ми кажат нещо, защото знаеха, че ще се засегна. Саманта се оправяше много бързо. Явно дробът си пасваше добре, щом организмът ù не го отхвърляше. Поне тя беше удовлетворила една от прищявките ми и оздравяваше бързо.

 Изминаха още няколко месеца и всичко беше наред до един дъждовен ден... Рано сутринта аз станах и се облякох с черен дълъг панталон, бяла риза и черно сако. Обух си черни токове и си взех чадъра. Излязох набързо от вкъщи без да будя Джейкъб. Отидох до Саманта. Усетих, че нещо не е наред и реших, че трябва да отида и да ù помогна.

  Почуках на вратата.

- Хей, какво има Джими?- каза ми тя доста сънено.

- Нищо. Дойдох да видя как си. Усетих, че ти има нещо и за това дойдох.

- Няма ми нищо освен, че ме боли малко главата, но не е проблем - каза тя и се усмихна.

- Значи си сигурна, че всичко е наред?

- Дааа... нищо ми няма. Хайде, тръгвай и отивай да спиш, че и аз да се наспя.

 Засмяхме се и се разделихме на вратата. Аз се прибрах и се сгуших в Джейкъб. Заспах като къпана и не съм го усетила кога  е станал за работа. Той си беше намерил работа като архитект (това беше изучавал в университета) в близката офис сграда.

- Хей, какво правиш?

- Тъкмо бях заспала. Какво има?

- Обаждам ти се във връзка с онова нещо. Остава ли решението ти?

- Разбира се. Остава само да доуточня нещата. Ще ти се обадя, когато настъпи времето.

- Ще се видим ли скоро? Трябва да подпишеш едни документи.

- Когато съм готова ще дойда при теб.

- Добре. Дочуване.

 Оставих телефона на шкафчето и пак заспах. Джейкъб се прибра вечерта и ме събуди да „закусим”.

- Ставай, поспаланке! Искам да те изведа навън да се поразнообразиш малко. Стига си стояла вкъщи. Хайде ставай и се приготви за закуска - закикоти се сякаш бях паднала на земята. Въпреки че изглеждах като пияна и може би за това се е засмял. Станах, взех си душ и си облякох черна дълга рокля. Обух си черни високи токове и си наметнах бялото палто. Отидохме до края на града и се озовахме пред един страхотен ресторант.

- Тази вечер е специална.

- Защо? - попитах аз учудено. За мен всяка вечер си беше една и съща.

- Ще разбереш след малко - целуна ме страстно и влязохме вътре, а там беше още по-хубаво.

- Само да отбележа, не че искам да се хваля, но аз проектирах този ресторант и сега ще видиш една от изненадите за тази вечер.

- Но нали каза, че имаш само една...

- Е, значи съм те излъгал - прегърна ме, а после ме хвана за ръка и ме заведе пред една врата.

- Затвори си очите ако обичаш. Ще е за малко, обещавам.

 Затворих си очите и влязохме в стаята. Когато ги отворих това не беше стая, а огромна зала и  в средата на сцената имаше огромно пиано. Аз се просълзих, не можех да отроня и дума...

- Е? Как ти се струва пианцето? - попита ме толкова насмешливо, така че и двамата се разсмяхме.

- Ти си луд! Не мога да повярвам какво си направил.

- За теб винаги. Хайде, ела с мен. Искам да ми посвириш малко!

- Не, не мога да свиря вече. Не ме ли виждаш, едва си движа пръстите.

- Вярвам в теб. Ще успееш да ми изсвириш няколко акорда, сигурен съм.

- Добре тогава.

 Седнах на малкото столче и отново се концентрирах както преди. Засвирих, но някак си неуверено. Постепенно си спомних какво беше чувството да докосвам клавишите и засвирих по-самоуверено.

- Браво! Беше чудесна!

- Благодаря ти. И ти не беше лоша публика.

 Станахме и отидохме в ресторанта, за да хапнем. След като се наядохме, Джейкъб стана  и отиде да плати сметката. На излизане едно малко момиче дойде до мен и ми каза:

- Госпожице, Вие свирихте много хубаво. Може ли да ми дадете автограф?

- Разбира се, принцесо!

 Подписах се и се качихме в колата. Потеглихме и се заприказвахме. Спорихме по разни теми и неусетно стана най-лошото. Една кола ни връхлетя и ни блъсна. Катастрофата беше неизбежна. Другата кола се преобърна няколко пъти и избухна. Не остана нито един човек от нея. Нашата падна надолу по склона и се озова на долния път. Аз успях да изляза от колата, но Джейкъб стоеше неподвижно.

Десета глава

 - Джейкъб… излез от колата преди да се взривила и тя. Моля те, не си играй с мен! Излез по-бързо - но той не помръдваше. Опитах се да го дръпна, но не успях, нямах никакви сили. Стоях до него докато не дойде една линейка. Извадиха безжизненото му тяло от колата и ми казаха, че той вече не сред живите. Останах като попарена. Не можех да повярвам какво е станало. Той беше толкова щастлив човек, живееше му се, не искаше да ме напуска. Искахме да остареем заедно, да имаме деца, може би и внуци, но накрая той не успя да се пребори със черната смърт.

- „Какво ще правя сега. Аз живеех само заради него. Той ми беше упора. Няма как. Сега вече мога да изпълня мисията си. Ще го направя.”

 Месец след смъртта на Джейкъб пред очите ми все изникваше гледката на тялото му. Той се появяваше във всеки, който погледнех. Не можех да си го избия от главата. Върнах се в родната си къща, при майка ми. Тя, горката се чудеше как да ми помогне, да ме разсмее, но така и не успя. А Саманта беше всеки ден при мен, не ме изпускаше от поглед. Те двете вече ми бяха опора.

Единадесета глава

Три месеца след инцидента...

 Реших, че за мен ще е по-добре ако се преместя в един хотел. Исках да сменя обстановката. Исках да се подготвя…

- Мамо, не ми се сърди. Просто искам малко самостоятелност. Ще постоя няколко седмици в хотела и ще се върна.

- Добре, миличка, но се пази. И да ми се обаждаш! Чуваш ли?

- Да. Разбрах те, мамо. Хайде, чао...

- Джими, къде отиваш с тези куфари? - запита ме учудено Саманта.

- Ами реших да сменя малко пейзажа и ще отида на хотел за няколко седмици. Ще си почина малко.

- Добре, но ще се виждаме, нали?

- Непременно.- прегърнахме се и аз се качих в колата.

 Пристигнах в един малък хотел.

- Добър ден!

- Добър ден! За колко време желаете стая?

- За една седмица.

- Заповядайте ключа. Стаята Ви е номер 3.

- Благодаря. Лек ден!

 Настаних се в стаята и започнах приготовленията. На другия ден реших, че е време. Напълних ваната догоре, извадих сешоара от единия куфар и го включих в банята. Отидох до леглото и седнах. Замислих се какво оставям след себе си, какъв живот водех. Не ми се наложи да мисля много. Просто нямаше толкова много за мислене. Спомних си как се запознах със Саманта. Засмях се, сама, в голямата стая. Спомних си също и как се запознах с Джейкъб. Колко ми беше добре в неговите прегръдки, как не исках да ги напускам. Усмихнах се. Нямаше начин да не го направя. Реших, че вече съм готова. Звъннах на майка ми да ù кажа да не се притеснява за мен, че отивам на по-добро място и ù затворих. Обадих се и на Саманта да ù кажа, че я обичам и че няма по-добра приятелка от нея. Затворих и на нея и дойде време да се обадя на Джон. Той беше онзи човек, с когото се свързах след самолетната катастрофа. Бях решена да си даря органите някой ден на  Грегъри, Зак, Анастасия и Джон, но тогава още  имах причина да  живея. Това беше Джейкъб. Но след като и той си отиде нямаше нищо, което да ме задържи. И така след инцидента със самолета се свързах с Джон и му разказах историята си. Той веднага се съгласи да ми помогне и се зае с изготвянето на документите. Когато изгубих Джейкъб, аз подписах всички документи  и всичко беше решено. След като умра, органите ми щяха да бъдат присадени на  Грегъри, Зак, Анастасия и Джон. Те се нуждаеха от сърце, бял дроб, половин черен дроб и бъбреци. Вече бях хванала телефона в ръка и набирах номера…

- Ти ли си?

- Да. Готова съм. Всичко е уредено. Нищо не ме задържа вече тук.

-  Те са готови да приемат органите. Ти сигурна ли си в решението си?

- Окончателно съм го решила. Няма връщане назад. Благодаря ти, че ми помогна. Ще се видим от другата страна.

- Разбира се.

 Затворих му телефона и отидох в банята. Съблякох синята си къса рокля и влязох във ваната. Настаних се удобно и проведох последния си разговор..

- 911 спешна служба. Какъв е случаят?

- Трябва ми линейка.

- Намира ме Ви на ул. „Вашингтон” номер 21, хотел „Рай”. Какъв е случаят, госпожо?

- Има опит за самоубийство...

- Коя е жертвата?

- Аз…

 Затворих телефона и дръпнах включения сешоар във ваната. Умрях от токов  удар, но бях доволна, че изпълних мисията си.

 На следващия ден, Грегъри, Зак, Анастасия и Джон вече бяха оперирани, а след година напълно възстановени. Всички ми благодарят тихомълком всеки ден. Гледам ги отгоре и им се радвам, а още повече се радвам, че вече не съм разделена със Джейкъб. Пак сме заедно, както преди…

       Край