"... И цял Ефес кънтял от музика и песни, потънал в облаци от благовония. Когато Антоний влязъл за първи път, жените, които го придружавали, вървели отпред облечени - сиреч съблечени - само с една кожа от пантера като вакханки, а децата  облечени - сиреч съблечени - като сатири  и панове; целият град бил пълен  с благовонен дим, тирси, свирки, флейти, арфи..."

                                             Костас  Варналис (Диктаторите)

   Попаднах случайно там.  Клиентката, която трябваше да закарам с таксито  на посочения адрес ми се стори позната, но  в началото  не можех  да си спомня от къде. Помислих си, че съм  я возил и друг път, а освен това беше  жена с впечатляваща външност и невероятно излъчване - много красива дама - някъде около тридесетте  или поне така изглеждаше на пръв поглед. Облеклото и очевидно  беше от някоя западна модна централа - вероятно италианска - не само защото не забелязвах никакви пропуски, но и плата, и кройката не ми се виждаха хич нашенски. Не беше съвсем екстравагантно, но не  се и отличаваше  с излишна скромност.

Показваше всичко, което беше допустимо да се покаже, а то не беше никак лошо.

Освен това по нея блестяха множество скъпи бижута- пръстени, обици, колиета- всичко беше красиво и истинско. Очевидно не и липсваше смелост, за да тръгне нощно време  из града сама  в такъв привлекателен вид.

Напрегнах паметта си, но нищо не се получаваше. Изредих  повечето популярни личности от женски пол от телевизията, вестниците, театрите - манекенки, актриси, рокзвезди, дори фолкпевици и т.н. Нищо.  Това не беше просто любопитство. Не, не беше.

Определено беше българка, но говореше със слаб английски акцент, което придаваше особен чар на родната реч. Нормално явление за българи, прекарали известно време от живота си зад границата.

Нещо ми просветна, когато ми се усмихна. Защо ли го направи? Много позната усмивка. Някога и някъде.  Къде, къде, къде?... Не помня.

Подкарах таксито към посочения адрес. Беше доста далеч - към университетския квартал.

Поглеждайки през огледалото за обратно виждане, ми направи впечатление, че тя тайно ме наблюдава и продължава да се усмихва. Очите и бяха много странни. Чудех се и се ядосвах.

Най-после пристигнахме. Тя плати двойно цената на услугата  и не искаше никакво ресто. Не даваше и да се издума.

Хвана дръжката на вратата, после сякаш размисли и отново я пусна. Много красива и много позната усмивка.  Накрая съвсем се разсмя.

• - Доктор М?

Красив алтов тембър. Чак тогава започнах да включвам.

Десетина години по-назад. Да, да, да. Онова свитото момиче, което постъпи в първи курс медицина,  когато аз завършвах и се явявах на държавни изпити. Беше скромничко, невзрачно, с големи и тъжни очи, а аз - блестящ абсолвент, с блестящи перспективи.

Прекарахме само една вечер заедно. После заминах за София, после за малко в Полша и накрая - за провинцията, където бях назначен по разпределение и не зная какво е станало. Нещо трябва да беше станало през това време - нямах представа.

Що се отнася до перспективите  пред мен, те се изпариха много бързо. Бях известно време практикуващ лекар  в едно  Родопско селище, но когато после се оказа, че селището е със "затихващи функции", останах без работа и се върнах в  Пловдив. Възнамерявах да специализирам и да започна частна практика, защото след политическите промени  в държавните и  общински лечебни заведения не можеше  да се проникне по никой начин, а освен това се работеше на вересия тоест - понякога и без заплати.

Поради което, за да  мога да преживявам и да изкарам някой лев  се наложи да карам такси.

Вече няколко години съм таксиметров шофьор с докторска диплома.

Изобщо не е за чудене.  Наскоро видях един колега, който ремонтираше покриви  и комини, а друг пренасяше чували с цимент в един склад за строителни материали.

-      Доктор  М?...

• - Същият. Но... но... но - запелтечих аз - това ти ли си?
• - Същата.

Като видя, че зинах  и останах така в зинало състояние, тя се развесели съвсем и се разприказва. От онова скромно и срамежливо момиче, което познавах нямаше и следа.

• - Случват се разни неща на човек. - обясни тя - Живея в Америка. Там съм омъжена, но си идвам често по най-различни поводи и без поводи. Тук ми е по-добре. Сега съм канена на някакво Бакхусово тържество на местната аристокрация. Организирали са шведска маса или нещо подобно.
• - Практикуваш ли професията? - осмелих се да попитам аз след като преодолях вцепенението.
• - Вече не. Мъжът ми е достатъчно богат, така че не си струва. Между другото имам собствена клиника в Мичиган, но не съм пряко ангажирана.

Чувствах се не само  шокиран, но и унизен. Ето какви майтапи си прави съдбата. Почти незабележимото  някога момиче се бе превърнало в блестяща дама - не само богата и красива, но и безкрайно самоуверена, докато аз - перспективният млад лекар -  бях стигнал до нивото на таксиметров шофьор. Работата е ясна. Достатъчно.

• - Номер 66 - обади се гласът на диспечерката от централата - имате заявка на адрес и т.н...

Номер 66 бях аз. Тук всички сме под  номера.

• - Отпишете ме - отговорих троснато - приключвам за тази вечер.

Наистина не ми се работеше повече. Почувствах се смазан. По-добре да се прибирам да спя.

Забелязах някакво весело пламъче в очите и. Не съм го виждал друг път.

• - Слушай какво - каза тя - между другото тази вечер съм сама. Ела с мен на разпивката, а после ще видим какво да правим. Ще ми бъде много приятно.

Предложението  и още повече ме побърка. Нямах никаква готовност за подобна изява. Колата не беше проблем - щях да я оставя на улицата, но аз самият  бях облечен като за шофьорска работа и приличах на бараба. Тя забеляза смущението ми и побърза да ме успокои:

• - Хич да не ти пука. Ти си достатъчно представителен мъж, а там има всякакви отрепки - повечето са някакви местни парвенюта, и освен това вероятно ще бъдем дегизирани с подходящи маски. Зарязвай автомобила.

Направо дойде и ме измъкна от шофьорското място. Оправна жена. Никакви задръжки.

От допира и почувствах  горещи тръпки, които  запълзяха нагоре и надолу по цялото ми тяло. Какво пък. Тръгвам. Едва ли някога ще имам подобен шанс.

Най-напред ме впечатли постройката, където попаднахме.  Скоро я  вдигнаха  и не бях  я виждал в цялото и великолепие, но то беше един огромен замък  със супермодерна архитектура, за който ние - простосмъртните  дори не можехме да мечтаем и на сън .

Очакваше ни самият собственик - местен бизнесмен - забогатял по странен начин по време на хиперинфлацията. Впрочем странното не беше никак странно. Впоследствие банките, от които беше теглил големи суми пари  просто фалираха, поради главоломното обезценяване на  лева, а неговите долари, в които беше превърнал левовете си останаха почти непокътнати, въпреки  че се беше издължил до стотинка с инфлационни пари и никой не можеше да го барне за нищо.

Елементарна логика, но достижима само за избраници от системата, които бяха сътворили разграбването на държавата. Тоест - висши държавни  и партийни функционери и вътрешни хора. Те доказаха нагледно, че печатането на инфлационни пари може да бъде от полза за някои- тоест за самите тях. Хубаво нещо са печатниците за пари.

"Вътрешният човек" ни посрещна любезно- особено спътничката ми- и ни въведе в обстановката. Обстановката беше шашваща.  Представиха ни.

• - Доктор М...
• - Доктор К...

 Доктор К.  е тя.  Определено най-хубавата.

Оглеждах се като циганче в кулинарен магазин.

Огромен и полузатъмнен салон. Кристали, полилеи, мрамор. Картини и скулптурни групи.

Малък фонтан  с позлатени амурети. Водоскоци и нимфи. Светлина, която прониква от някъде, но не може да се разбере от къде. Приглушена музика, прозвучаваща като ехо.

И още, и още...

Не. Това не беше обикновена шведска маса. Маса изобщо нямаше.

Всичко беше наредено направо долу  върху специални поставки, а " аристократите"- полуизлегнати на една страна върху разкошния килим като патриции от епохата на упадъка консумираха усърдно от благата на Юпитер.

Наоколо се разхождаха или излежаваха като тюлени  множество  "императори " и  "императрици".

Гай Юлий Цезар.

Разбира се, тук е. Величествен и властен. С величествено шкембе. С пурпурен хитон.

В едната ръка държи стакана с виното, а в другата -кокал с мръвка.

За разлика от оригинала, който - както е известно - не пие, този пие и то здраво.

Юлия Криспина.

Една  весела лелка.  С туника и сандали. Малко по- широчка в ханша. Карай да върви.

Октавиан и Ливия.

Истински аристократи. Пият умерено и позират.

Нерон и Попея.

Разбира се, разбира се...

Нерон ли? Тук вратата на историята се отваря и влиза  с цялото си великолепие, с меч и китара -Нерон Клавдий Цезар Друс Германик...

Да, ама не. Няма нищо общо с онзи. Някакъв подпухнал, хилещ се щастливо  пиянгурин- бивш  поет и настоящ депутат- доста позастарял, на една страна захвърлил кокала, на другата китарата, лежи пиян и от време на време изгрухтява нещо неразбираемо.

Карикатура на  карикатурите.

Попея, за разлика от него- едно съвсем младо момиче, преработила по подходящ начин патрицианската туника в минижуп - се озърта неспокойно и очите и се залепват мечтателно по  младите  "роби " и "сатири ", обслужващи   тържеството.

И Агрипина е тук- любящата майка на Нерон и бъдеща съпруга на Клавдий. Без нея не може...

Клавдий и Месалина.

Почти идентични с оригиналите.

Клавдий- дърт пергиш- вече се е натряскал здраво и спи на килима, а Месалина - също пияна  е бръкнала под хитона на един "роб" с великолепна фигура и търси нещо. Що ли търси?

Спомних си реплика  от Ювенал :"Месалина се уморяваше от любов, но не се насищаше никога."

Може и да е вярно.

Но кого виждам отсреща? Аха...

Гай Цезар Калигула. Великолепна маска.

"Звезда на народа", "Баща на войската", "Най -благочестивий", "Превъзходний", "Най-великий", "Римски Зевс"...

Стига, стига! Този пък от къде се взе ? Абсолютна откачалка. Познах го веднага, въпреки  че се е дегизирал  и позира  като  Холивудска звезда. Исак се казва и живее в махалата. Набеден за художник. Виждал съм го как разнася по улиците един скицник, придърпва хубавите жени  и ги кани да му позират. И- което е най- озадачаващото- някои от  тях се съгласяват.

Калигула. Няма нужда да пие вино. Той си е пиян по рождение. Пие само Кока кола.

Тиберий.

Разбира се, че е тук. И е много гладен. Унищожава блюдо след блюдо  като същинска месомелачка.

Ами другите.

Тук са  августейшите - Комод, Каракала, Хелиогабал и още, и още...

Китки мамини. Няма начин да не са тук. Без тях не може- как ще изпуснат такова плюскане без мярка?

Повечето ги познавам. Разкарвал  съм ги нощно време с таксито пияни от кръчма в  кръчма. Известна част от тях  са необогаташи и кредитни милионери, а друга - бохеми от градския хайлайф и "звезди на културния хоризонт". Има и посредствености  и най- обикновени фукари.

Както се полага, дадоха ни патрицианските одежди. Отведоха ме в някакъв будоар, а нея - в друг. На мен ми помогна в преобличането една "одалиска"- около осемнадесет годишна, а на нея- някакъв млад "роб". "Преобличането " продължи около час и беше особено впечатляващо.

Сауна, вана, рехабилитация...

Появихме се  в салона между патрициите със сребристи хитони  и в блестяща форма.

Марк Антоний и Клеопатра.

Програмата беше максимално наситена: Ядене и пиене на корем. Музика, танци, разбира се  и любов. Най- вече и преди всичко.

Двойките се усамотяваха за известно време по стаите  и след това се завръщаха щастливи и доволни. Но съществуваха и изключения: понякога се налагаше смяна на партньорите.

Имаше и такива случаи, когато с  "недолюбените " се заемаше специален екип  от по- млади и здрави момчета -сатири и панове- осъществяващи довършителните работи.

Преялите и препилите биваха отвеждани в специално помещение, където повръщаха храната , подобно на древните  римски патриции, след което  отново залягаха край софрата с неотслабваща енергия.

Направи ми впечатление онзи Тиберий. Неговият апетит направо ме ужаси. Същински гуроман. Поглъщаше огромни количества храна като някакъв змей горянин и почти не ходеше да се облекчава. Коремът му бе придобил внушителни размери.

От някъде го познавах, но от къде? Нещо ми се губеше.

Осмелих се да полюбопитствам.

• - Приятелю, ти ме радваш като те гледам . Кога можем да се срещнем и да пийнем нещо в кръчмата?
• - По всяко време - отвърна незабавно Тиберий.
• - Но все пак трябва да бъде извън работно време.
• - Аз нямам работно време. Писател съм.
• - Аха...

Работата ми се изясни моментално. Нещо ме присви под лъжичката. Български писател. Човекът просто беше премалял от глад и бързаше да навакса.

Опитах от блюдата и ми се хареса. Направено с много вкус като за закоравели чревоугодници. Въздържах се от алкохола, защото си мислех, че може да ми се наложи да ползувам автомобила. Новопоявилата се Клеопатра, която се бе излегнала до мен веднага ми направи забележка.

• - Ти не пиеш. Защо?
• - Ами защото...

Започнах да и обяснявам , но тя изобщо не прие мотивите ми.

• - Няма никъде да ходиш! Тук си с мен тази вечер. Наздраве!
• - Наздраве.

Тази Клеопатра  беше истинска вълшебница. Колкото повече пиех, толкова по- красива ми изглеждаше. Тя просто нямаше грешка.  Гърди, крак, ханш- всичко като изваяно, а освен това виртуозно умееше да  изглежда още по- хубава. Не се напиваше, но от виното  в очите и се появи странен подканящ блясък. Очите и бяха много  интересни - уж сини или сиви, после станаха зеленикави  и накрая- тъмни.  Сякаш меняха цвета си.

Още след първия танц, направо ме помъкна към будоара  и започна да ме разсъблича. Разбира се, не се противях. То само това остава...

Няма да навлизам в подробности. Мероприятието продължи час- час и половина заедно с почивките, след което се завърнахме сред останалите. Тя изглеждаше още по- свежа и красива, очите и- усмихнати и лазурно сини, а аз едва се тътрех.

Там тържеството беше в апогея си. Всички се бяха изпонапили, някои спяха, други танцуваха, а трети  правеха секс направо там  край дансинга и басейна с  Амурите- вероятно кой когато му дойде момента. Почти никой не ги безпокоеше.

Докато  Нерон спеше - пиян като мотика- прелестната  Попея  се усамоти някъде  най- напред с  онзи "Калигула"-смешникът, а после си хареса  едно момче  "роб" от обслужващия персонал.

Месалина, естествено, надмина всички. Клавдий беше мъртвопиян и не помръдваше, а тя- също така пияна, се смееше безпричинно с  истеричен смях  и след всеки танц  отвеждаше партньорите си  някъде по стаите. Все нови и все различни.

Появи се и  някакъв особен индивид. Кой го домъкна не разбрах. Веднага прикова вниманието .

Нарекоха го Езоп  и го облякоха по подходящ начин.

Много ми заприлича на онзи  Пловдивския чешит Милю, дето му изтипосаха паметник на главната улица - прочут със слабоумието си и с голямата си бухалка. Истински секссимвол на града. Ами то , май няма с какво друго да се похвалим.

"Езоп" беше също толкова хърбав и също толкова гърбав. Не ми се виждаше  да е  и по-умен от Милю.

С хитона  на Римски  патриций  изглеждаше още по- карикатурно. Спокойно можеш да го курдисаш в някоя зеленчукова градина, за да плаши врабците.

Но женската част от компанията веднага се прехласна. Някой беше  пуснал слух, че е много надарен и по нищо не отстъпвал на покойния Милю.

Докато Езоп  полегна край софрата  пред възхитените погледи на дамите, наоколо  се появиха множество  вакханки- прекрасни момичета с цветя и туники или без туники. Те пееха  и танцуваха  или отмъкваха някой от компанията за известно време.

Едно се лепна за мен. Викаше ме, шепнеше ми на ухото.

Но аз изпитвах неудобство, а освен това бях преуморен . Клеопатра ми стигаше.

Самата Клеопатра  забеляза колебанието ми  и се намеси решително:

• - Момичето те вика. Отивай- тука е така!
• - Но аз, но аз...- запелтечих объркано.
• - Не се притеснявай- отивай!

И се засмя предизвикателно с красивия си алт.

Отидох без особено желание  и със свито сърце. Трудно ми е да отказвам.

Мислех си за нея. За Клеопатра или по-точно- за  доктор К. Какво се е случило, защо е такава? Чудех се какво ме кара да мисля за нея.

Онова, което се случи беше по- скоро нещо като рехабилитация. Вакханката  вложи  доста старание. Наричаше ме  "моя Марк Антоний". Добро момиче.

След около половин час се завърнах . Клеопатра ме посрещна много нежно, прегърна ме и ме сложи да легна в скута и.

• - Милият ми Марк Антоний...

Пиех все повече и главата ми все повече  се замайваше. Това вино беше особено - почти божествено. Май слагаха в него някакъв афродизиак. Малко, но достатъчно.

После за миг съм задрямал. Продължавах да мисля за нея. В просъница ми изплува името:

К  като Клара. Точно така - Клара. Сега тя беше Клара Кейс .

Не беше същата - никак не беше.

Спомних си още нещо за онова момиче Клара  от преди десет години, когато бях начинаещ медик. От някъде после бях научих, че преживяла тежка депресия, че правила аборт. После изчезнала. Потърсих я, но я нямаше. Дали не бях закъснял?

Да, спомних си ... Клара.

Събудих се мигновено. Клеопатра ми се усмихваше с прекрасните си очи и заравяше пръсти в косата ми. Тя ли е това? В очите и танцуваха зелени пламъчета.

В разгара на пиршеството, внезапно се появи Месалина, придружена от своята свита.

Пияна и разрошена. С размътен поглед. С разгърнат хитон и от долу- гола. По бедрата и се стичаше белезникава слуз. Огледа се наоколо с невиждащи очи, клекна  на килима и се изпика пред въодушевените погледи на присъстващите патриции. Овации и аплодисменти.

Клавдий  се размърда в просъница, погледна я  блуждаещо   и пръдна. Финал.

Тиберий  лежеше и похъркваше блажено. Беше се надул като гайда и храносмилаше. Блюдата пред него изглеждаха като олизани. Виното - изпито. Прибраха ги и сложиха други.

Побутнах го.

• - Приятелю, има още...

Той се надигна тежко и  изсумтя:

• - Стига толкова. Събрах достатъчно вдъхновение.

И продължи да спи. Вакханката, която се лепна за него, се умори да го дърпа за хитона и накрая се отказа.

Изневиделица Нерон се размърда  и грабна китарата. Само това оставаше. То се знае- свиреше ужасяващо. Все едно- дърпаше струните с левия крак. Веднага го награбиха вакханки и го замъкнаха някъде. Прелестната Попея се възползва от отсъствието му  и се залепи за онзи тип Езоп, дето приличаше на Милю. Можеше да се очаква. Езоп се хилеше въодушевено. Специфична стойка, специфична походка. Гном и дюстабанлия. По мутрата му се проточи лига. Попея го гушна и двамата изчезнаха.

След малко  прескочих до тоалетната и когато се върнах, Клеопатра я нямаше.  Отначало си помислих , че е отишла по същата причина, но когато се забави разбрах , че не е. Тя много се бавеше. А когато ме присви сърцето, осъзнах, че ми липсва. Болката се разпростираше равномерно. Отначало стомаха, после гърдите и сърцето.

Побързах да вдигна  стакана с виното  и пих продължително. Ушите ми зашумяха. Образите се размазаха.

Клеопатра се появи след  около час и половина. Усмихната. Още по- красива. В очите и имаше много нежен блясък. Бяха лъчисто сини.

След нея пристъпяше плахо едно яко момче  от обслужващия персонал. Доведе я, поклони се и изчезна.  А тя легна в скута ми.

Всичко беше по правилата, само не проумявах защо тази болка нараства. Наоколо- много хора, а всичко изглеждаше пусто. Много шум и смях, а  някаква тишина виеше от вътре.

Обяснението дойде веднага. Била е с онзи...

После по тялото ми полазиха тръпки. От горе до долу и от долу до горе. Нещо ставаше с мен.

Задръжките ми изчезнаха  съвсем. Надвесих се над нея, целунах я и казах прегракнало:

• - Да вървим...

 Тя отвори очи, погледна ме със синьото  и се усмихна нежно.

После те  започнаха да позеленяват, потъмняват  и станаха съвсем тъмни.

• - Да, разбира се.

Беше някакво вълшебство. Този път аз проявих ненаситност. Не можех да се позная.

Завърнахме се късно след полунощ. Съвсем бях угаснал. Пиршеството продължаваше с неотслабваща сила, но повечето от патрициите бяха изпокапали. Едни спяха - натъркаляни по килима  като шопари, а други едва мърдаха. Само няколко отчаяни любители на чашката  поддържаха  по- високо темпо.

Между тях бяха  Юлий Цезар, Комод, Каракала, Хелиогабал, още няколко патриции, разбира се, и  Тиберий.  Поднесоха им минерална вода, за да си разреждат питиетата, но те отхвърлиха с възмущение:" Аква  но квикум" .    

Юлий Цезар беше самият собственик и домакин, а Каракала и Хелиогабал- двама  пловдивски художници, дето рядко излизат от кръчмите. Комод май публикуваше поезия  по Интернет и беше също така ненаситен както  Тиберий. Между присъстващите патриции познах под маските няколко общински съветници, както и районни кметове.  Имаше още съдии и прокурори.   И адвокати...     Впрочем, Тиберий  ми изглеждаше малко посърнал.  Побутнах го.

• - Какво става ?

Той ме погледна с нестихваща тъга.

• - Приятелю, аз съм болен...
• - Но какво ти е ? Изглеждаш съвсем здрав.
• - Тук има пет бъчви с маврудово вино- обясни той- още толкова с каберне, още една с бяло вино, още една с мускатова ракия и стотина бутилки с уиски. А аз... Аз можах да изпия само седем литра. Болен съм- приключи той в пълно отчаяние.

Съжалих го. Вероятно на човека му се е искало направо да се гмурне  в бъчвата.

Скоро след това възникна някаква суматоха.

Дотича  Попея съвсем пребледняла с още няколко вакханки  и започнаха разтревожено да коментират.

• - Лекар! Търси се лекар- каза някой.

Веднага станах и тръгнах. След мен се надигна и  Клеопатра.

Отведоха ме в една от стаите, използвани за специални цели. Попея ме следваше неотлъчно и хленчеше. Там на леглото  береше душа онзи  Езоп.

Беше гол. Така- в тази поза  изглеждаше още по- отвратителен. В това тяло - хърбаво, кльощаво, несъразмерно - нямаше нищо друго, освен един полов орган. Наистина внушителен, но само това.

Веднага всичко ми се изясни.

• - Какво се е случило?
• - Ами, прилоша му- отвърна разтреперана Попея- както нищо му нямаше и изведнъж...

Измерих пулса- леко отслабнал. Сърцето биеше малко аритмично. Пребледнял, отпуснат, дишането затруднено.

Разбрах за какво става въпрос. Силна преумора. Той и без това едва влачеше кокалите си, а тези го бяха преуморили. Човекът беше много  изтощен и имаше нужда от сериозна почивка.

• - Ще му мине. Трябва известно време да полежи.

Изпратих да донесат от нощната аптека  някакви тонизиращи лекарства, витамини  и други дреболии. Когато се обърнах, зад мен стоеше Клеопатра. Тя внимателно наблюдаваше сцената, а очите и бяха потъмнели. Върнахме  се в салона късно след полунощ- почти на зазоряване. Някои спяха направо на килима в най-различни пози, други си заминаха, трети  се прибраха по стаите. В този дворец имаше място за всички. Ние- тоест аз- Марк Антоний  и тя- Клеопатра предпочетохме последния вариант.

Аз си легнах и веднага заспах. Бях страшно уморен.  В просъница усетих, че тя легна при мен - на моето легло  и ме прегърна. После сънувах ангели.

Малко преди да се събудя  отново ми се мярна онова момиче Клара.  Големи и тъжни очи. Правила аборт. Защо е правила аборт? Нещо ме задушаваше и се събудих.

Събудих се много късно- някъде към обяд. В стаята нямаше никой. Бях сам, тя беше изчезнала, а освен това главата ме болеше ужасно. Почаках да се появи отново , но това не се случи.

Намерих на масичката бележка: "Наложи се да замина незабавно. Ще ти се обадя. Чакай."

Само това. Освен махмурлука , пред мен се оформи една безкрайна пустош. Никога не ми се е случвало. Да чакам. Какво трябва да чакам?

Когато излязох навън, целият замък беше празен. Абсолютна тишина. Портиерът   ме придружи до изхода.

• - От тук, господине...
• - Нещо да има оставено за мен?
• - Няма нищо оставено.

След малко подкарах таксито.

Вече се опитвах да забравя всичко , но няколко дена по- късно, тъкмо бях започнал да идвам на себе си, получих съобщение по Интернет- пощата:

" Обаждам се от Мичиган. Имаш назначение тук.   Пари за пътуване  и за други разходи  ще намериш на твое име  в Хебросбанк.  Чакам те. Клара Кейс".

Е това вече надмина всичко. Никога не съм си го  и помислял. Не съм  ли? Чакай, трябва да си спомня. По- скоро тайно съм се надявал  без да го считам за сериозно. Така е. Но  сега изведнъж ми се стори съвсем нормално, дори наложително. Защо да не отида ? До кога ще  затъвам в ежедневието с това такси? Никак не е лошо да практикуваш в щатска  клиника. Освен това знаех сносно  английски, а за останалото тя вероятно се е погрижила. Зелена карта, квартира и т.н. Само ме притесняваше обстоятелството  как се комбинира ситуацията, когато тя- любовницата-  е собственичка и работодателка , а той -любовникът- обикновен служител.

Любовник ли ? Чакай, чакай ! Малко се поувлякох. Това беше само една нощ . Една луда нощ  и нищо повече.Тя вероятно вече го е забравила. Вероятно вече. Но аз?..

Тя там си има мъж, който ... Потърсих  из Интернет  и научих нещо за мъжа и. Информацията беше оскъдна. Касае се за уважаван бизнесмен  и член на конгреса.  Човек на средна възраст, сериозен и доста богат.  Беше собственик на фармацевтично предприятие.

Това донякъде обясняваше тяхната връзка.

Но моето присъствие по какъв начин  се вписваше в схемата никак нямах представа. Може и да не се вписваше.

Следващите няколко дена  прекарах в подготовка за заминаването. Нямаше кой знае каква подготовка. Багажът ми се събра в един куфар. Събрах парите - всичко  с каквото разполагах- изтеглих онези от  Хебросбанк, ударих ключа на жилището си, вдигнах се и заминах.

На летището ме очакваха.  Не, не беше тя. Очакваше ме някакъв служител  от фирмата.

• - Мистър М ?
• - Иес, Сър...
• - Заповядайте.

Пътуването  не беше много продължително. Отбихме се най- напред в апартамента, който ми беше предоставен. Хубав апартамент, но не нещо изключително. Моят в Пловдив беше почти същия. Но не ми трябва и нищо повече. Оставих багажа и продължихме.

Следващият обект беше клиниката- мястото на моето назначение. Разкошна клиника  с приоритет- вътрешни болести. Точно по моята специалност. На първо време, естествено- ординаторско място. А по- нататък ?..

Клиниката не беше много голяма, но изключително спретната.

Очаквах да ме посрещне Клара,  но я нямаше. Пак я нямаше. Това малко ме смути. Попитах служителя :

• - Къде е доктор Кейс ?

Той ме погледна учудено, явно недоумяващ как мога  да задавам подобни въпроси.

• - Но тя ... Тя е в Калифорния.
• - Кога ще се върне?
• - Вероятно след седмица...

Отново нещо ми приседна. В Калифорния. Но защо ?

След малко ме представиха на главния администратор. Човек на средна възраст, много сериозен,  плешив, с очила.

• - Мистър М?
• - Иес, Сър.

Администраторът  разтвори някаква папка и се взря в монитора на компютъра.

• - Да, имате назначение- произнесе бавно той- Назначен сте за личен шофьор на доктор Кейс.
• - Личен шофьор ?..

Преглътнах. Сякаш ме праснаха с мръсен   парцал по муцуната. За това ли се грабнах да дойда тук чак от България.

• - Да, сър. Назначението е временно. Ето ви ключовете за автомобила.

И ми ги подхвърли небрежно.

Временно назначение. Какво значи това ? Вероятно има проблем, вероятно ще изчакат  да се освободи ординаторско място в клиниката. Губех се в догадки.

После се поуспокоих. Нищо страшно. Поне във всички случаи заплатата ми ще бъде  значително по- голяма, отколкото в България. Хм, значи това е тя- моята  Клеопатра.

За миг отново ми се мярна  посърналото личице  на студентката- първокурсничка  Клара, когато ме изпращаше на гарата. Не, не вярваше, че ще се върна. Плачеше.

И ми стана  някак  смешно.  Обърнах се да си вървя и ...

И тогава чак забелязах онзи. Усмивката ми се превърна в гримаса. Това беше  същият субект от Валпургиевата нощ -  Езоп, дето едва не го умориха онези кучки.

Двойникът на Пловдивския Милю.

Изкривена фигура, дълги клепнали уши, идиотска усмивка.

Но сега беше  с костюм, бяла риза, вратовръзка, лачен чепик. Истински джентълмен.

Отидох при администратора и попитах:

• - Извинете, сър. Онзи господин май го познавам от някъде. Кой е той?
• - Новият рехабилитатор на доктор Кейс...

Р