И последната капка легна тежко върху плочиците на пътеката. Паркът, тъй красиво озвучен от марша на дъжда, замлъкна, за да даде свобода на някой друг. Клоните на върбите се докосваха плахо и свенливо под допира на напева на  славеите, а те изпълняваха нейния валс. Вятърът протягаше хладката си длан към нея и безгрижно я канеше на танц. Сивият тюл се оглеждаше в нежните лъчи, а слънцето ликуваше редом с пламтящата ѝ душа. Далечни, ала познати ноти, звучаха едва. Нещастните плочици бяха потънали в морето на дъжда, а той отразяваше прекрасния ѝ танц. Боса, за да усеща ритъма на цял един свят, копнееше да раздава частица от себе си с всяка стъпка.

Паркът се оживи от хиляди груби стъпки на безцветни, прозрачни  лица. Извръщаха погледите си за секунди към нея без да я виждат, а нейният поглед бе все тъй извърнат към светлия и мек безкрай на небето. Цялото ѝ съществуване се оглеждаше в локвата, отразяваща забравената и посърнала красота на света.

Нотите се приближаваха все по-близо, жадуващи танца ѝ. Дълбока мелодия, съдържаща в себе си цялата болезнена и огнена страст на твореца. Две горещи сърца искаха да се докоснат в онзи ден, две пламтящи души с преплетени съдби...

Залезът се приближаваше с всяка негова стъпка. Вятърът се вкопчи в сърцето му и се опита да го изтръгне като недоверчива граблива птица. Напомняше му, че тя не му принадлежи, че той бледнее пред нея, става безцветен, убеждаваше го, че тя не може да го види...

„Вижте този старец, та той е луд!“, мислеха си прозрачните лица. А старият акордеонист продължаваше да се взира в мраморните очи на статуята на балерината. Душата ѝ бе изкуство и някога танцуваше редом с неговата. Вятърът отнесе и последната нота на ридаещия му акордеон  и я потопи в недрата на спомените за един от многото коварни танци на любовта. Бели цветове окапваха пред стареца. Той откъсна погледа си от нейния, потъналите плочици прегърнаха акордеона в недрата си, а огньовете на душите пламнаха заедно отново.