Ванеса, Борис и другите

                                   Глава тринадесета

Инж. д-р Херман Гертнер, беше мъж на средна възраст, рижав, с бяла кожа и лице осеяно с множество  тъмни петна, които някои наричаха “лунички”. Вече почти двадесет години работеше във фирма “Сименс”, отдел за медицинска апаратура. Беше  постъпил в световно известната фирма, веднага след дипломирането си като инжинер. Не се чувстваше призван да работи като лечител и заради това бе  продължил образованието си в техническия университет и специализирал медицинска апаратрура в Сент Луис, САЩ. 

В София беше пристигнал от Франкфурт вчера вечерта, по искане на клиниката за “гръдна хирургия”, която неотдавна беше получила  “лазерен скалпел”. Съоръжението беше вече монтирано  от  специалист на фирмата, беше  преминало  стандартните изпитания и сега беше  ред на д-р Гертнер да обучи екипа  определен от клиниката. 

Вече повече от тридесет минути, двамата с Главният лекар д-р Борис Барклей, разговаряха за положението на здравното обслужване в  България, за новостите в лазерната медицина, област в която най-напред бяха пробили  хирурзите офталмолози.  Д-р Гертнер, не беше от най-разговорливите в светския живот, но  по темата за лазерната апаратура, мълчаливостта му изчезваше и той ставаше даже словоохотлив. Владееше перфектно не само материята, но и английския език, което  даваше възможност да беседват с Борис без езикови бариери.

Второто кафе беше изпито, когато на вратата се почука и без да чака покана в кабинета на Главния лекар влезе  младата лекарка д-р Ванеса Караколева.

Щом я забеляза, немеца от еврейски произход, скочи като на пружини, посрещна Ванеса и я прегърна бащински, с думите:

-Колко се радвам да Ви видя тук в София. Чакайте  да си спомня, нищо не казвайте. Да, за последен път  се видяхме в Сент Луис, когато бях дошъл да ви обучавам. Ако не се лъжа беше преди 3 години, нали?

-Имате прекрасна памет, д-р Гертнер, но и аз не съм Ви забравила. Двете седмици прекарано заедно в Университетската клиника  ме обогатиха с много знания в областа на лазерната хирургия, за което ще съм Ви благодарна цял живот. 

-Стига, стига хвалби, Ванеса, нали така се казвахте, и Вие бяхте блестяща “ученичка”, както и Вашият професор Диканян.

-Извинете, че ще Ви поправя, Дикранян е фамилното име на професора.

-Ох, нали знаете, че трудно произнасям  чуждите имена. А Вашето пък съвсем  не мога, даже с грешки. 

-Както виждам, вие сте стари познати с д-р Караколева,- усмихвайки се каза Борис. Е, надявам се това да улесни работата по обучението.

Немеца погледна очудено младата лекарка, хвърли недоумяващ поглед към главния лекар, но явно схванал ситуацията тактично замълча.

-Д-р Караколева и младият ни колега д-р  Разпопов, са нашите кандидати за обучението, след минути ще Ви запозная и с него д-р Гертнер.

-Радвам се да го чуя от Вас д-р Барклей. Когато Ванеса се обади за да поръча апаратурата, аз й казах, че няма да има нужда от моето присъствие за обучението, тя би могла да се справи прекрасно с това прекрасно. Вече има доста опит, но тя настояваше това да се запише в контракта.- с  усмивка допълни немеца. По всичко личеше, че има слабост към красивата лекарка, и не усети гафа, който в момента беше направил.

-За каква поръчка става въпрос д-р Гертнер, кой е направил поръчката? Д-р Караколева ли? Извинете не разбирам.- Борис недоумяваше и не разбираше смисъла на тези съвсем не сложни думи.

Немеца се опита да даде някакво мъгляво обяснени,  обърка конците и се получи конфузна ситуация. Борис не сваляше недоумяващия си поглед  от двамата  присъстващи в кабинета му. Неловкото мълчание наруши Ванеса.

- Д-р Барклей, исках  доставката на "скалпела" да остане анонимна, но не мога да оставя уважавания от мен д-р Гертнер в това неловко положение.  Това е  малък жест към моята Родина, скромен жест за стотиците болни, някои от които надявам се, да спасим с помоща на тази апаратура. Моля Ви, не ми се сърдете.

         - Ванеса, какво говорите, за какво сърдене може да става въпрос, когато сте пожертвали десетки хиляди долари за доброто на нашите пациенти. Честно казано аз съм крайно объркан, не зная какво да кажа.- недоумяваше Борис, гледайки  младата си колежка  със съвсем други очи.

В този момент на вратата се почука и влезе д-р Разпопов. Борис го представи на немския специалист и четиримата седнаха да обсъдят плана за обучението.

    Цяла сутрин Анелия беше прекарала в авто- сервиза на 4-ти километър.  Мина на диагностиката, монтираха зимните гуми и  вече си тръгваше когато младото монтьорче от диагностиката я попита дали  случайно не е към центъра. Когато получи утвърдителния отговор попита дали  госпожата има нещо против да го свали към Университета, закъснявал за среща с приятелката си.  В колата Анелия се пошегува по повод срещата му и за това, че ще й мирише на машинно масло. 

-Все още нямаме душове в сервиза, новите собственици, само мислят за повече печалби, хич не им пука за работниците. Толкова сме далече от Европа, госпожо. На светлинни години, и никакви признаци за промяна. Напротив, става все по-зле. Преди, като държавен сервиз, ни даваха работно облекло, в умивалните имаше  топла вода и сапун, сега всичко ние трябва да си купуваме.

Радо, така се казваше монтьорчето беше висок строен младеж, с телосложение на  спортист, а под бейзболната му шапка  се подаваше рус перчем.

-В колко ти е срещата?- попита Анелия, пресичайки кръстовището при “Орлов мост”.

-В шест, благодарение на Вас няма да закъснея. С градския транспорт е трагедия, особено в тези часове когато хората излизат от работа. Имам още половин час, ще се разходя по Царя, може да седна някъде да пийна едно кафенце, ще ме сгрее.

Архитектката го изгледа с крайчето на окото си, момчето беше яко българче, навярно дошъл от провинцията, като хиляди други,  да търси късмета си в столицата.

-Ако искаш ела да те почерпя едно кафенце, живея съвсем близо, - подхвърли Анелия сякаш между другото.

-Ами ако не е далече,  става, - беше отговорът и диалога прекъсна. 

            Часът отдавна минаваше осем, и Радо беше пропуснал срещата  с приятелката си.  Кафе, коняк и топъл душ  бяха заменили шляенето по студените улици и кафенета. Пък и госпожата беше хубава, макар и не толкова млада. В леглото беше тигрица, ама и Радо не се беше изложил. Пипаше яко. Хапнаха, изпиха бутилка хубаво червено вино, и  тя пак го помъкна под душа. За трети път. Минаваше полунощ  когато си тръгна. 

-Някой ден ще мина да те видя в сервиза,- каза Анелия изпращайки го до вратата,  облечена с яркочервен копринен пенуар от чието деколте се подаваха половината й гърди.

        В  бившата болница ИСУЛ,  тази вечер дежурен в неврологията беше д-р Бойкикев. От онази нощ, когато Людмил Тимов беше разказал живота си, връзката между лекар и пациент беше станала съвсем близка. Когато идваше на работа, най напред отиваше да види архитекта. Тази вечер го завари вързан за леглото, беше буйствал и санитарите се бяха принудили да го вържат. Болният беше прегракнал от викане, но никой не му обръщаше внимание. Бойкикев му направи една успокоителна инжекция и нареди на сестрата да го развържат. Бяха прекалили. Болният представляваше жалка картина. 

Борис много обичаше хубавата скара, кюфтета, кебапчета, шишчета и вратни пържоли бяха любимите му  ястия. Нямаше влечение към префърцунените европейски специалитети, нито пък към китайските ястия. Знаеше колко са мръсни  кухните на китайските ресторанти и нищо не можеше да го накара да се храни там. 

Наближаваше Нова година и човек трудно можеше да намери свободни места в приличен ресторант. Почти навсякъде беше заето от фирми и учреждения, които си организираха новогодишни “партита”. Борис беше редовен посетител на “чешкия клуб”, ресторант известен с неповторимата си скара. 

Благодарение на един свой бивш пациент, сервитьор в “чешкия”, Борис винаги можеше да разчита на запазена маса. Това беше традиция в този ресторант, още преди отварянето на вратите, на всички маси  се слагаше табелка “Запазено”, и  беше невъзможно случаен клиент  да получи маса. Понякога  даже редовно клиенти, скъперници откъм бакшиши, оставаха на “сухо”.  А петък и събота вечер, само богопомазаните можеха да разчитат  да намерят място в чешкия клуб..

Когато Борис и дамата му влязоха, малко бяха тези които не се обърнаха да огледат младата  жена, която го придружаваше. Наметната с елегантно пончо от тъмносин вълнен плат раиран с тънки  червени ивици, ярко червен шал и плетена  шапка в същия цвят, правеха силно впечатление. Тесно, леко продълговато лице с голями кръгли очи, като на венецианска  говореща кукла, и малко  чипо  носле, правеха лицето на младата жена интересно и необичайно за тези “географски ширини”. Изпод  плетената барета, която стоеше като корона на главата й,  се подаваха кестеняви коси с просветлени кичури.  Имаше нещо царствено в стойката и походката й, държеше главата си високо с поглед над главите на любопитните посетители на заведението. “Аз не ви гледам, но вие можете да ми се възхищявате” говореше  израза, походката и цялата фигура на д-р Ванеса Караколева. Да, не се очудвайте, дамата на Борис беше колежката му от клиниката, и това беше първата им вечеря. Борис я беше поканил за да се отблагодари за  изключително щедрото дарение което младата лекарка беше направила на клиниката.

Посрещна ги лично управителят  Вацлав Волни и след като ги поздрави с “добре дошли” ги изпроводи до масата в дъното на залата, запазена специално за  скъпия гост  и дамата му.  Борис не обичаше масите близо до входа, въпреки че там беше по светло.

След аперитива и салата по “прашки”, им поднесоха мешана скара в   продълговат съд от “йенаглас” с капак.  Когато бай Младен вдигна капака, аромата на вкусната скара се разнесе наоколо   за да подразни апетита на съседите по маса. Сочни кебапчета и кюфтета, крехки  агнешки шишчета и котлетчета събуждаха  даже у най-сития желание да похапне тези вкусотии. А студената  наливна бира “Пилзнер Урквел” беше елексира прудружаващ този кулинарен шедьовър. Стандартен крем карамел беше естествения завършек на тази  непретенциозна, но изключително вкусна вечеря. Ванеса сама пожела да повтори десерта. Оказа се, че от съвсем малка това бил  любимият й  десерт.

-Шефе, ще ме поканиш ли на кафе с малко коняк, за да продължим тази приятна вечеря?- с  толкова очарователна и хитра усмивка си изпроси покана

Ванеса, че  смутеният Борис  едва не изпусна волана на колата. Не  можеше и да  помисли да откаже.