5.02.2011 г., 16:02 ч.

Вечерна равносметка - импресии 

  Проза » Други
1583 0 0
61 мин за четене

ВЕЧЕРНА РАВНОСМЕТКА  - импресии

 

 

 

   КАТО В БИБЛЕЙСКА ПУСТИНЯ

 

        Ослепен от светлината на толкова дни преминали през мен, ще мога ли да видя още нещо невидяно в тях? Загубилите силата си мои сетива, ще бъдат ли така добри да ме дарят отново с шарената светлина изсипана от багреницата на слънцето; с вкуса на ваканционните летни круши, изпънали до пръсване прозрачна кожица от напиращия сок под нея? И в тази златна плът на тези дребни, но дъхтящи круши, не се ли крие еликсирът с позабравения вкус на отлетялото ми детство? Тези приказни, и толкова примамливи плодове узряват в трептящите въздушни пластове на лятото на моя живот. И виждам аз квадратите светлина, промъкнала се през прозореца върху окъсялата черга на живота, как танцува под нежната мелодия, отронена от скъсаната струна на душата на деня, загледан в бързия бяг на тънкокраките облаци. Щом дойдат тези облаци-вестоносци, багрите веднага слизат с една октава по-надолу, като настроението ми. Денят ми става пуст, изметен до прашинка от ветровете на страстите, пуст като библейска пустиня.

 

  3

 

 

 

В ШЕПОТА НА ПЪПКИТЕ

 

        Послушай шепота на пъпките на прасковените дръвчета. Пресипналият вятър, облачният глашатай, със зачервено гърло, послушай как дере с гласа си дрезгав, пространството от сън събудено. А ранобудната запяла птица събира тонове за песента си от плахото ухание узряващо в дъха на пъпките. Излитнала от нечий сън се носи с волен полет птицата, прорязваща синевината на небето. Погледай как засява тя с крилете си дълбоко дишащите висини. И позлатено, семето на мисълта ми кротко ляга в браздите на предпролетните ниви. Два бора са докоснали с високи върхове самото облачно мечтание, рисуват своя блян, там горе на челото на върха и люшкат те завързаната люлка сребърна на кръгозора. Там пълни той гърдите си могъщи с дъх свеж на младост, на прохождаща зеленина, на нов живот, и с ритмични крачи  стъпва бодро в посоката на бъднината. И подмладен от буйството на идващата пролет, стоя изправен в утрото, и гледам полета на птицата, преварила бръмчащата летяща бяла точка на реактивния далечен самолет. С крилете си раздухва тя разрошената му опашка димна. И виждам аз с полузатворени очи едно затичано момче в ливадата след птицата с повдигнати ръце, което толкова на мен прилича, което е една далечна моя сянка, полуизтрита от забързаните ходила на времето. Ще ме познаете ли в него, сред шепота на пъпките набъбнали? И ще успее ли усмивка на пролетното нежно слънце и всички вас пак да превърне в едни лудешки бягащи деца след птиците на пътешестващите облаци, маркиращи отново топлото пространство на идващата пролет?

 

 4

 

 

 ЗАЩО

 

        Тя стои срещу мен и ме гледа студено. Питам се къде загуби погледът й меката си ласка. Нещо ми говори, но гласът й е без топлина, всъщност по-точно казано, говорейки, тя мълчи, защото нищо конкретно не казва, защото говоренето й е едно бягство от мен, от ситуацията и обстановката. Докато я слушам в мен пролазва сянката на една убийствена далечност.

       Лицето й отдавна загуби маските, с които ме залъгваше. Сега то е прямо и открито, истинско – безизразно, равнодушно и студено, от него лъха на зима.

       Сега тя се опитва да скрие отчуждението си от мен зад словесната маска. И защо са всички тези напразни увъртания, тези безсмислени потоци от думи? О, аз чудесно разбирам всичко и без тях, можеше да ми ги спести.

       По-добре да мълчи. В тишината поне има мъничко място за надеждата, а този водопад от думи, тази безпределна словесност има толкова краткия и ясен контекст: "не". Защо по толкова труден и дълъг начин да кажеш едно "не"!?

 

 

 5

 

 

 

 ОХЛЮВЕНА ФИЛОСОФИЯ

 

         Един охлюв си пълзеше в тревата доволен, обхванат от негова си радост. Беше доволен, докато не вдигна глава и не видя над него да лети безгрижно една пеперуда. Като я гледаше как танцува над цъфналите цветя и върховете на тревите, охлювът малко й завидя: „Каква бързина и каква свобода на движенията" – въздъхна той. Но се отръска бързо от пролазилата в душата завист и продължи напред. След миг със свистене високо в небето прелетя бързокрила птица. Охлювът забрави удоволствието от разходката и този път завидя истински на птицата. И тъкмо да събере сили да продължи отново напред, когато видя сред облаците да се носи самолет, оставяйки след себе си красива дълга бяла диря. Сам в яркосиньото небе, той имаше безброй посоки за полета си. И охлювът този път дълбоко завидя на всичко летящо. Но като нямаше какво да направи срещу съдбата си, се самоуспокои със следното си философско разсъждение: „Което не пълзи, все някой ден в крайна сметка, пада." И запълзя по предначертаната пътека през тревата, оставяйки след себе си лепкава слузеста следа.

 

 

 6

 

 

КОГАТО

 

        Когато те налегне скуката и мисълта ти стане ленива, значи сърцето ти се е превърнало в птица и иска от тебе друго небе. Когато пейзажът спре да вълнува очите, когато престанеш да виждаш на изгрева топлата нежна усмивка, когато срещата на погледа ти със сияйната луна, престане да го вълнува, когато те напусне надеждата, че тук можеш да осъществиш любовна среща и светлината на деня ти стане недостатъчна – тръгни. Тръгни по стъпките на твоите приятели, които станаха пътища към мечтите си, ако си нямаш свой собствен път. Тръгни да търсиш извора на щастието си на друго място.

       "Тръгни да търсиш вдъхновението, с което аз се извисявам" – ме посъветва планинският връх, когато погледът ми потърси опора в зеленото му рамо.

       Щом всичко светло те напусне и тъга сведе плещите ти – тръгни .  Движението е спасение.

 

 7

 

 

 ПРОЛЕТНО НАСТРОЕНИЕ

 

        Пристига пролетта, прескочила през грипните препятствия. До вчера с вдигната яка, подсмърчаща и газеща калта, днес крачи малко по-засмяна. В отворената й усмивка просветват зъбчетата млечни на първите листенца в клоните. Денят, понаедрял, самодоволно ме поглежда от слънчевата люлка на мечтата си, поел по пътя на осъществяването. Топи се сивотата, на зимата замътената краска се топи и стават сини нашите души изпод разтворените небеса. А младите жени потропват с токчета край мен и аз потъвам в блян един – да търсят моята врата. И потопен в блажената река на въжделенията, усещам в самотата си докосване на голо рамо до моето, под топлата завивка, един мек поглед и от негата занесен, шушнещ глас на минаващ през сърцето  порив. В този миг завещавам мечтите си аз на деня, да ме води към тях, и да е милостив към мен, да не ме подминава гальовният лъх на жадуваното щастие.

 

 

 8

 

 

 

ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДОБРОТО

 

       В браздите на сърцето ти ще хвърля семето на добротата си. И нека там, над тях, запеят чучулигите на моето далечно детство. И нека гласовете им те отведат в най-приказния свят, където се осъществяват най-сладките ти сънища.

       Там, в твоето сърце, там нека моят посев се люлее, до слънцето да избуява и да класи доброто. А посребрен от снеговете на планинските била, светът да гледа омагьосан и притаен, това велико тайнство – прераждането на доброто.

 

 

 

 

 

 ЮЛСКА НОЩ

 

       Обичам дъхавите топли нощи на юли. Той със звезди и с макове разцъфнали ми свети, когато под узрелите череши, присяда тихо жътвеният час. Сърпът на месеца прерязва  корена на всяка лоша мисъл, прорязва на неспокойството  жилавата пъпна връв. И под дъхтящите липи от своята тераса, нагазвам смело в звездното небе –  жътвар небесен, полагащ златните ръкойки на мечтите си, в затоплената гръд на лятото. И само месецът, свидетел ням, ще следва неотклонно полета на моите космични крачки.

 

 

9

 

 

 

 

В ДЪХТЯЩОТО СЕНО

 

       Денят изпусна въздуха от своята ехтяща гайдата. Изпънатият гладък мях на яркото небе се сгърчи бързо, обхванат цял от залезните спазми. Отива си денят с усещането за неповторимост, огромен като планината над мен. Заглъхват звуците на вдъхновението – денят се свива уморен, покрит с праха на хилядите грижи и умори. По парапета на нощта се спуска хлад от билото на планината. Дочувам хлопките на слизащи стада в съня на твърдите гранитни склонове на идващата нощ. Над мене небосводът се поклаща и разлюлява тежките си рамене, покрити с блещукащия плащ на първите звезди. Това са те, прииждащите бодри стъпки на идващите нощни часове. А вечерта сега разчупва топлата си новоизпечена погача и над софрата на отминалия ден се спуска лунна тишина. Заспива планината и е щастлива в своя сън. Покоя й превръщам в мой покой и в люлка за съня си. Излегнат в мекото сено, заспивам неусетно, потънал в мириса на билки и в топлата прегръдка на искряща звездна нощ, заедно с гората, с птиците, с реката и със земята, която в тихия си сън ще вижда как усмивката на запролетено слънце, отново я събужда за живот.

 

 

 10

 

 

 УТРИНЕН КОНЦЕРТ

 

       В октомврийската утрин, сякаш не мъгла се носи, а бяла музика – лирична музика от ранната предкласика. От нея някак плавно изплуват строгите силуети на върховете. Неясните им контури изписват фантастични пейзажи с развихреното ми въображение. А в ниското, в сивобялата субстанция на утринната мъгла, тайнствено се появяват малки островчета от земната повърхност – опорни точки за погледа ми. А най-отпред бледо прозират покривите на къщите, като шапките на свирещи музиканти. Изправен на най-високата точка на върха, аз слушам тази утринна симфония и наблюдавам превъплъщенията на природата. Размахал ръце, изпаднал в транс, не съм ли аз ентусиазираният диригент на този толкова лиричен утринен концерт?

 

 

 

НОЩ

 

       Аз виждам тук как месецът лицето си измива в разпенения бързей на реката. А ябълката на брега ми дава сладкия си залък. Тревата също е добра – постелята си мека ми предлага. По пясъка на речното корито, следи от детски пъргави крака се гонят, преследват неизвестен хоризонт. Нощта любовна, тиха, ме прегръща и раменете ми завива с блещукането на звездите. Над мене сънените гласове на славеите се вплитат в клоните, задаващи въпроси към вечността за пътя към безкрая. От хълмовете зад реката доехтява гласът на сова. Потънал в тези нощни звуци долавям думите на някаква поезия първична, която мога да откупя от нощта вместо с жълтица, с вълшебна рибя люспа, с ухание на люляк, с шепот на листа или пък с мидена черупка. Това е тя, нощта на пресътворените вълшебства.

 

 

11

 

 

 ДВА СВЯТА

 

       Лежа в тревата в сянката на дървото и гледам небето. Гледам го и се питам как е възможно една такава огромна безбрежност, каквато е небето, да е толкова лека и прозрачна над мене? И тя ме взема в топлата си синя люлка и ме залюлява.

       Тънкокрили облаци размазват с бял пастел в чистото лице на небето неясните си, бързо променящи се представи за красотата на света, опитват се да ми наложат своята естетика. А може би те искат да нарисуват портрета на времето преминало през мен? Небето се променя бавно от техните развихрени фантазии.

       Един зелен дългокрак скакалец, разкъсал здравите вериги на своята обремененост, надмогнал себе си в опита си да задоволи любопитството си, скача на гърдите ми. Оставям се да ме проучи с фасетъчните си очи. В обгръщащата всичко тишина дочувам мравешките стъпки, дочувам как тревата диша.

       Два толкова различни свята – на облаците и този на тревата, на земното и на небесното. И аз застанал между тях, опитващ се да разгадая тайните на битието.

 

 

 12

 

 

 

 СЛЕД ОБЛАЧНИЯ КЕРВАН

 

        Облачният керван бе хванал в тихия си бяг слънчевата светлина и я отразяваше в зеленината на тревата. Сякаш беше слязъл при крехките стъбълца, за да ги види отблизо, сякаш второ слънце дишаше ниско долу, принизено до буболечия свят. Щом слънцето се скриеше зад облаците, осветената като със сценичен прожектор трева помръкваше, но когато покажеше отново сияйния си лик, скатът пламваше позлатен и багреният водопад и се изливаше на мощен поток от светлина по стръмнината. Водопад от причудливи форми и сияния увличаше шеметно всичко попаднало в него, падаше в низината  и се разпръскваше и разливаше в синкавината на далечината в ниското. Планинският рид се свличаше надолу към изумрудената долина, в която проблясваха опаловите вирове на реката. В ниското, в пояса на гората, се носеше песента на славеите, отпили роса от игликовите цветя на зелналите се ливади. По озареният от светлината хребет, сякаш бяха слезли в нозете ми слънценосните небеса с пасящия облачен табун. А погледнех ли към равнината, където тънка мъглица разливаше млечните си фантазии, мисълта ми без да иска се връщаше към трудния път на всекидневието до хляба. Но облачният керван, развял дългата си бяла опашка, не искаше да знае за това – като божие дихание се носеше вдъхновено напред над тревата, не знаещ умора, обливаше я с дифузната си светлина и ме зовеше да се впусна след него в едно далечно, неизвестно и примамливо пътешествие. И аз с готовност откликнах на настойчивия му зов, след стъпките на светлината.

 

 

 13

 

 


КОПНЕЖИТЕ

 

       Минава времето и всичко ни отнема. Но в кънтежа на тежките му стъпки, остава оня звън примамлив на изживяната любов, на отлетяло щастие. И този звън се вдига бавно, като слънце в утринния небосвод. А тези капещи листа, които шумолят в краката ми, не са ли мислите родени в моята безсъница? Защо подобно тях не могат да окапят от душата ми копнежите несбъднати, които мачкат дните ми с дебелите подметки на нозете си? Копнежите които, като вълни един след друг заливат часовете, дните ми. Остават те, за разлика от крехките листа, все живи, преминали през пек и студ, през есенни слани, мъгли, през сянката на времето – сякаш са заловени за опашката на златното хвърчило на слънцето и сякаш черпят от всемогъщата му сила.

 

 

 

 

 

КРАТКИЯТ СЪН НА НОЩТА

 

       С нощта се разхождахме до късно. Тя ми разказва от своите красиви звездни приказки, а аз й изпях песента на моето сърце. Докато слушаше, нощта заспа облегната на топлото ми рамо. В съня си чародейката ухаеше приятно – с дъх на жасмин, на момински смях и бисерна звънлива песен на поток. Върху провисналите краища на дългия й  копринен шал блестяха седефени капчици роса. Една от тях се отрони в дланта ми и събуди гласа на най-ранобудния петел. Едно премигване на времето и ще изгрее слънцето, дочуло гърления мощен глас на своя верен глашатай.

 

 14

 

 

 

ЩЕ МОГА ЛИ

 

       Снегове се белеят вече в косата ми и привеждат раменете, а в душата бучи развигорът. Ти ме питаш нещо за планината, а аз вървя запъхтян и не мога да ти отговоря. Нося в очите си отражението на една снежна пряспа от планинския връх и песен на ручей изтичащ от ледника. Скалите от двете страни на върха са като мълчаливи стражи, подредени на пост от бързия бяг на водата надолу. От белите облачни лебеди струи светлина и се носи уханието на деня. Една болка присвива гърдите ми с немия си въпрос: "Ще мога ли още дълго да се изкачвам до тук и да поемам в сърцето си още от вдъхновената радост на планината?"

 

 

 

 

 

ВЕЧЕРНИ МИСЛИ

 

       Привечер. Над димящото ми кафе на масата под прозореца почуква по стъклото клонът на нощта. През стъклата гледам танцуващият над града залез. На слънцето червеният семафор премигва за последен път. Припламват първи светлини. И някак неусетно, в небето с бавна стъпка идват звездните кервани, които ще извозят за пореден път вечерните ми мисли до някакъв далечен тих и непознат оазис. Там те ще се роят и после ще се върнат пак, като прелетните птици в родните гнезда, в гнездото на ума ми неспокоен.

 

 15

 

 

 

 ВЕЧЕРНА РАВНОСМЕТКА

 

        Haд Турлата развихреният залез допива последната си глътка от виното на есенния ден. Преметнал дрехата на рамо, денят помахва ми за сбогом, преди да слезе зад далечната черта на хоризонта. Небето бавно потъмнява, гаси пожара си и се снижава за полета на моята мечта – в едно с прииждащия мрак, тя бавничко към мен се приближава. Една безкрайност сменя друга и става чужд в безформието си светът. Пред мен чернее есенна дълбока угар, дъхти на плодница и на заспиваща трева, преди снегът стъблата й да скърши. Пердето на прозореца си дръпва и реката в ниското. А онова дърво, в самия връх, докосва с клоните си оголели големи други светове -изгряващи, блещукащи съзвездия сега ще бъдат негови листа. Аз не веднаж на него съм се качвал, за да приветствам слънцето и за да видя буйните коне на бурята как от облак върху облак скачат и как камшиците на огнените режещи светкавици разсичат с гръм на две небето, и как плющят върху гърба напукан на земята.

Сега е тихо и спокойно. Стопи се залезът, угасна огънят му ярък. И думата ми е сега за този ден спокоен, останал зад чертата на това, което е. За този ден сега тъгувам, за пропилените възможности за щастие в броените му часове.

 

 16

 

 

 

HE ME ТЪРСИ

 

       Едва ли пак до себе си очите ти ще ме намерят. Не ме търси  -далече съм. Далече съм от всякаква заблуда, че щастието може да се стигне. След мен вървят пространствата подмамили с разцъфнал дрян напъпилия кукуряк. Аз предусещам, че пролетта ще ме дари отново с безбройни птичи гласове, с тревица млада, в която да поседна, заслушан в неуморните пчели. Към мене ще протяга в тази пролет разлистените си ръце единствено дрянът, запомнил топлите ни думи и пак пръстта под него стоплена от слънцето безкрайно ласките ни ще сънува. Гласът на ехото загуби тайнството си, преследващ отшумелите ни стъпки. Като отронен камък, търкулнат по наклона, изчезна щастието безвъзвратно. Какво спечелихме, какво загубихме във надпреварата си с времето? Това ще пита бездната под нас с очите на разцъфнало кокиче. Прах по обувките, повърнат къшей хляб от алчната уста на нашата съдба, един надут балон без връв. Разплакан месецът и той тъжи, приведен над безсънните ми нощи. С пътеката към неизвестното сега подметките ми разговарят и пълнят се очите ми с безкрайни далнини. Дано в далечната им синева намеря топло място за сърцето си.

 

 17

 

 

 

ЗВЕЗДОПАД

 

       Толкова много падащи звезди. Като орехи от небесното дърво ги брули август. Звездите в които замечтано е гледал някога Гагарин, които Винсент Ван Гог рисуваше в нощните си картини, изпаднал в магически транс, наблюдавайки величието на развихрения над Земята Космос- звездни вихрушки завихрени от нощните кипариси на буйната му необуздана фантазия и трескавият му тревожен ум.

       Падащи звезди, които прогарят дрехата на мечтите, падащи въглени от огнището на Галактиката, горящи душите. Но нека. Ако по душите ще има рани, то нека те поне да са от падащи звезди.

       В тези топли августовски нощи, така високо се издигат чувствата и мислите, че се питам: „Не са ли те това, което събаря звездите от местата им в небето? И всяка звезда не е ли паднал косъм от златната брада на Бог?"

       Блестящи трасета на блуждаещия смисъл на човешкия живот.

Какви красиви звездопадни летни нощи в далечната безкрайност на Вселената!

 

 

 18

 

 

 

ПО СОБСТВЕН ВКУС

 

       Отново  зима е. Студено. И на Къпинчо пак е пусто. Заглъхва в тишината на вятъра най тъничката свирка. Безмълвна, пред мене се издига планината до небето – до ниското навъсено небе, покрито с облачна тъма, загубило посоките на птиците. Дъждецът ситен, преди да стане сняг, с най-мъничките си пирончета кове върху плещите на земята съня си неосъществен. Изпод нозете ми цвърчи водата в разкаляната глина и в ноздрите ме блъсва миризма от гниещата вече шума. Настръхнали от мокрота, под клоните на старата череша, треперят спомените ми забравени и виждат някъде навътре в себе си бял облак цвят уханен, и чуват да жужат пчели, влудени от пиянството на пролетта и на ликуващото слънце.

       Мостовете на този стар живот сега са скъсани и някаква печал усещам как пада върху раменете ми, като изгубена сред планината, откъснала се от гърдите песен. Макар, че птиците останали, като очите, ми все още виждат есен, търсят я, живеят още в нея. Напразно. Сега е зима пак и зимната палитра, краси света по собствен вкус.

 

 

19

 

 

 ЕСЕН

 

       Есента идва с мокро и тъмно, с тежко и тъжно оловно небе. Идва с мокри баири от вятър обрулени, с прегорели, проядени от  сланите папрати по стръмните склонове на планината. Крайпътечните храсти кипят във вихрушки от цветове. Полудяла от толкова багри, гората изпада в несвяст и не чува гласа ми. Задавила се е с ехото си. Тя рони листопадни сълзи и не вижда възторга в очите ми, с който я гледам. А може и цяла нощ да не е спала, да е слушала разказа на речната вода в бързеите - тези неспирни бърборковци. По-надолу, в дълбоките вирове, реката люлее деня в отражението на небето и му слага венец на главата от окапала шума. Един охлюв, на едно от листата, пълзи към водата. Дали със следата която оставя, той не се мъчи да нарисува своя живот или е тръгнал да пийне водица? Мокри баири, оловно небе, листопад и охлювът, разлюлял на листото перископите на рогцата си – това е портретът на есента в последния ден на октомври.

 

 20

 

 

 

 МЪРТВА ДЪГА

 

       Есен. С толкова злато покриха земята щедрите стари дървета. Толкова злато внесоха те и в хазната на вятъра. Но с него може ли той да си купи адрес? Виж, земята искри засияла под топлия златен покров. А казват, не топлело златото. Може би, но не и това на красивата есен. И в невиждано синъо небето блести, и оглежда лика си в реката. Шумолят по алеята моите стъпки, обгърнати в есенни топли листа, събирали топлината си мека в цели три сезона - тези кленови едри шумолящи горещи сърца. И какви цветове! Сякаш стъпвам по душата на мъртва небесна дъга...

 

 

 

МЕЖДУ СЕЗОНИТЕ

 

       От фреската на есента е изличена широката въздишка на веселия листопад. По пясъчния склон на времето сега се спуска друг сезон. Щурците още търсят лятото под мъртвите листенца на тревите. В напукания ствол на старото дърво един кълвач кове опънатата кожа на светлината с пироните на неуморната си човка. Опитва се да прикове на слънцето усмивката. Под мъртвата кора на сухото дърво  напразно той търси капчица живот. Мъртвило тежко се спуска над земята. И в него птиците не се познават, загубили гласа си. А от високото, от прегорелите бърда, се вдига тежко есента, за да отстъпи мястото си на другиго. Дърветата са снели златните си ореоли и гледат тъжно и самотно.     Изправен в този преход на сезоните, в притихналия ничий ден, аз на кого сега десницата си да подам се питам, когато всичко си отива, когато нещо идва, но все още то не е дошло?

 

 

21

 

 

 

ЛУННА НОЩ

 

       Ноемврийските тъжни дървета се повдигат на пръсти, протягат  ръце към звездите да ги стоплят. Но звездите далечни не топлят – измамен е техният блясък. Със звездния впряг от вихрушки, мълчаливата нощ на ноември оре небосклона. Моите стъпки самотни под тях напразно бродят в алеите и търсят поне един човек, повдигнал яка, да върви след мечтата си. Няма никой. Дърветата голи треперят, забравили топлия празник на лятото. Сред звездите танцува луната.  Макар пребледняла в студа, тя се радва на себе си. С осветения от своето щастие облак тя танцува и не иска да знае за нищо. В пируети галантни, тежко диша, върти се суетно и наднича навред из заспалия град. Закачливо се спуска по клоните, приближава до мен, наднича в очите ми. Мен ли иска да види по-ясно или себе си търси в разширените мои зеници, не знам. Тя намята гърба ми със сребровезания си плащ и в блещукащата тишина на безбройните звездни спирали край нея задава фриволно своите трудни въпроси. От нейния досег се вдигат от сенките бледи видения и тръгват в нощта по алеите. Сякаш своите черни ръце тези сенки протягат за благослов над съня на земята. Те са знак да започне  дълбокият зимен сън на природата, предсказател, за голямото ново начало на дългата зима.

 

 

 22

 

 

 

ХИМНЪТ НА ЖИВОТА

 

       Събуденият глас на кукувицата ечи. Издига се до облаците чак и ги разпитва за безкрая. Дали му отговарят нещо те, не зная. Небесна синева над нас се спуска – песенна и ненапита, в която слънцето прохожда с плахи стъпки. Сияе то над сънената планина и ни приветства с първичната си светлина. Изтича от лика му светлината неподправена и чиста, като водата на поточето от ледника над нас, платена с нямото спокойствие на отпътувалата най-невероятна нощ. Циганката-нощ, сбрала полата си развята, отръскала я търпеливо от звездното блещукане и облегнала се на рамото на месеца лъчист, поела пътя си към сенките далечни. До скоро беше времето в което, в ръкавите й дълги се заплитаха лудуващите уловени светлини, раздухвани от неуморното духало на нощния град, в което по сандалите на босите й крака искряха бистри капчици роса. Но друго е сега. Романсът й заглъхна и в одата на утрото сега от листата на дърветата, като роса се ронят сънищата им  в дъхтящите ливади.  Сега в магията на утрото от песента на кукувицата, на птиците, на бързия среброигрив поток, ромонещ в корените на дърветата, се ражда топлият възторжен химн на вечно младия живот. Застанал на върха, аз уча думите му търпеливо и утринната светлина струи в очите ми.

 

 23

 

 

                   

В МАХ ОТ ЗВЕЗДА ДО ЗВЕЗДА

 

       Полумракът размазва над селото своите сенки и започват да чезнат дървета и къщи от лицето на смутения видим свят. А аз от друго сега съм смутен. Вървя към своя дом и се питам: „Какво ще сложа тази вечер на обеднялата си трапеза? Пак лунен резен и светлина от звездно вино.”

Децата сладко спят, затворили света под клепките си и стиснали в юмручета мечтите си. А след съня им ведър и спокоен, върви усмивката ми бащинска и гали с пръсти тишината, и меките косици. Към планината сънищата им вървят, отнасят ги към свои върхове и тя към тях се спуска, да ги посрещне с тежката си стъпка. Безлицевият свят присяда на дрямката в омекналата люлка и в мах от звезда до звезда ме понася.

 

 

НА ВЪРХА

 

       Този връх високопланински, към безкрая ли отвежда? Тази синева над него, всичко ли изпива? Птиците на погледа си пускам. Синевата им е тясна – толкова са ненаситни за пространства. А пък долу, в сенчестата бездна, някой купчинки от пясък сякаш е направил – планини, реки и бисери разпръснати на селища, като в дълбоко океанско дъно. Долу друг живот кипи – долу ври, гърми, клокочи. А тук спокойно времето едва тече. И ме носи без загадки и въпроси – тук животът ми не ме поставя все на тясно. На върха, в звънарната на облачната вис, се чувствам като цвят в дъга небесна. Клекнала под напора на ветровете, бездната сега мълчи, търси в моите очи смисъла на съществуването си. Светът под мен витае, като мъглявина, из облака на всекидневни грижи. Присядам в топлата трева на този връх, оставям раницата си до мен. Изваждам мълчаливо хляба, подреждам си храната и каня слънцето, най-близкият ми тук приятел, да сподели трапезата ми скромна.

 

24

 

 

 ХУДОЖНИКЪТ

 

       Художникът рисува слънцето със слънце на раменете. Сякаш бе слязъл от него в тревата. Той топи четките си в росата и размазва златните бои на есента в лицето на деня. Четките стърчат в ръката му като гръмоотводи на бликащото чувство. По невидимата следа на очите му търся извора на вдъхновението му. Разпънал триножника си в дланта на ливадата, със замаха на четките си лови танцуващите в небето облаци и с тях заселва платното. На върха на натопените в боите четки блестят елмазите на неговия духовен порив. Вятърът развява шала му като пряпорец и с гласа на двугласните си флейти весели душата.

       А в гората срещу него димят огнищата запалени от есента в листата и разнасят дима на отминаващия сезон. С просвирващите флейти на прелитащият над ливадата вятър се смесва звънът на чезнещи стада. Керваните от капещи листа, поведени от вятъра, разпръсват огнените багри и мислите ми политат с тях над тихата земя, все още топла и засмяна.

       Но вдъхновеният художник си остава тук – един ловец на цветове и светли мигове, творец на нови светове, родени от всевиждащите му очи. Размества той с вълшебните си четки на хоризонтите местата, прокарва пътища през тях за радостта и за  мечтите.

       Художникът рисува сънищата си и детството на претворения пейзаж.

 

 

 25

 

 

 

 ХУБАВИТЕ МИГОВЕ

 

       Те са разцъфналите храсти край алеята на сивите ни делници. Към тях сме често безхаберни, макар да впръскват най-хубавия аромат на дните по износените дрехи – оставяме ги като прочетен вестник или използвана салфетка от неприбраната ни маса.

Хубавият миг – разменната монета, с която плащаме за нашите болки и радости; нашият вик в лицето на живота, безгласният ни плач от ударите нанесени ни под пояса.

       Хубавият миг носи ключа от вратата на нашето щастие окачен на врата си върху тънкото синджирче на часовете. Той е този, който ни учи да се усмихваме на кацналата върху цвете пеперуда, на капката роса върху листенцето на розата, на вятъра, който раздухва големите облачни балони в небето, на казаната на място блага дума и на какво ли не още.

       Нека се научим да носим тази усмивка, подарена ни от хубавия миг, като цвете на ревера, за да бъдем и ние самите по-хубави и по-добри.

 

 

26

 

 

УТРЕ МОЖЕ ДА Е КЪСНО

 

       Живее най-бедно старият художник от далечния квартал. Богатството му са картините и една голяма, разцъфнала в цветове палитра. На нея майсторът  прави живописните си магии с невероятно вдъхновение и създава своите невиждани светове – прави ги така, че приказките да се превръщат в най-живата реалност. Реалност осезаема, която можеш да докоснеш. На нея той не рисува, а свещенодейства. Тази негова вълшебна палитра е като небесната дъга, слязла на статива.  Тя озарява лицето му с онези неотразими фини и нежни тонове, които само Бог може да сътвори в човешката душа.   Когато смесва боите, художникът вижда невидимото, вижда морето, където младостта му се носи по белогривите вълни, където бе отлитнала на чайките с далечния унесен полет. Той носи на гърдите талисман – зъб от акула и често слага на ухото си  eдин рапан, да чуе онзи див далечен зов на развълнуваното, необозримото море. А нареди ли картите на масата, все вижда в предсказанията път далечен, опънато от бриз платно и бяла яхта носеща се по вълните, наречена „Мечта”. И чува от казиното гласа на пийнали моряци, разказващи небивали истории от славните си пътешествия, запели чуждоземски песни, непознати. В такива мигове ръката инстинктивно търси четката и я намира, за да започне онова неистово рисуване, което ражда удивителните образи в картините. Вода и вятър има в тях, и чайки, разпенени вълни, пиратски кораби, матроси кривокраки, боцмани и капитани, русалки и сирени, и екзотични острови с невиждани дървета – по клоните им заблестяват невкусваните плодове от никого; съкровища на дъното от пясъка прегърнати, със страшни октоподи и огромни острозъби хищни риби, пазещи ги най-ревниво. Какъв вълшебен свят, далечен, с дъх на водорасли – свят в който най-умело се преплитат било и не било. Той този свят и затова е толкова вълнуващ и затрогващ.

Но тези жадни и ненаситни за красота очи, горящи в огъня на цветовете, бавно губят острота и сила. И ако искате да нарисува и за вас една картина, поръчайте веднага, не губете време, защото утре може и да бъде късно.

 

27

 

 

 ЗИМА

 

      Пак стана всичко само бяло. Загубиха се цветовете, удавени на бялото в пречистващия повсеместен дъх. Часът на снеговете е сега. Зад облаци в небесната кошара е запряно слънцето. И от къделите на облаците сякаш коминеният дим заприда бялата дългоръкавна дреха на зимата студена. А там отпред, един човек загърнат в шуба, се гуши като черна врана в шпалира тих на уличните къщи. Аз под безмълвното небе изправен – един издишващ пара, тъмен силует, стоя и наблюдавам зимата, и размишлявам: „Не е ли истинска дъга небесна, прането от простора на жена ми на терасата, във всепроникващата белота?”    Единствената оцеляла сред студа зеленина е тази, на посадения от мене бор в градината. И трудно е в снега да скриеш нещо – на бялото добре се вижда всичко, остават и следи. Следи, които от краката ми повеждат в две посоки. Коя от тях ли води до човека? Защото другата е само отправната му точка? А уж е зимата сезон на яснотата. Сезонът в който се подготвяме за следващия скок.

 

 

 28

 

 

В СИВАТА БЕЗМЪЛВНОСТ

 

       Една безмълвност сива ме гнети от много дни. Погълна тя света лъчист и в мокра тишина го грабва. Градът сега е нереален. Дърветата и къщите се търсят, пропити целите от влага. В прииждащия хлад нахлува отчуждението с дъх на неяснота и неизвестност. И цялата материя лицето си загубва в нашествието дръзко на мъглата. Безплътно става всяко тяло. Без ориентир и без посоки вятърът минава през града. Загасва суетата всекидневна, обхваната от сивия покров. Нима това е улицата на която аз живея? Нима това съм аз, човекът бръкнал си с ръце в джобовете и търсещ светлинка в мъглата непрогледна? И уж познавам всичко тук, но то сега е друго. И в гъстата мъгла и мисълта ми става по-ленива и мъглява.

 

 

 

КИПАРИСИ

 

       Обичам тихата алея с кипарисите. Под свода им зелен и мълчалив се връщам всяка вечер уморен. Привикнал съм дълбоко с нея и я обичам, дори когато вятърът не шушне в клоните, когато няма птичи смях и скръбни сенки стълбица чертаят по асфалта. Не са ли кипарисите смълчани най-почитната стража на деня успешно минал? Не са ли часови на моето спокойствие в напрегнатия делник? На пръсти се изправят всяка сутрин те да срещнат слънцето и пламъка на залеза в привечерните часове гасят в челата си. Дори през снежните студени дни на зимата са те туптящото сърце зелено в малката градинка. И там на завет се събират да се гушат птиците и птичите мечти за полет в синева и слънце пролетно.

       Алеята на кипарисите, в която дефилира сред шпалира им зелен, усмивката на радостта ми от живота.

 

 

29

 

 

 

 СНИМКА ЗА СПОМЕН

 

       Полъхна хладен вятър. Тихата му въздишка отрони позлатени листа от върховете на дърветата. В едно с тях, по изпечената от лятото земя, затопурка весел орехов дъжд. Ореховата градушка се изсипа изневиделица, събудена от немирника-вятър. В прегръдката на есента всичко вече е презряло и прибрано - това са последните плодове. В бъчвите, виното кипи и изпробва силата си. Облаци, като бели лебеди, се носят в избистреното небе, прекършили мечтите си за хубаво време. А слънцето, обезсилено, гледа тъжно към мен, в меланхолията на окъселия уморен ден. Угаснал е златният блясък на стърнищата, превърнати в черни угари. Само есенните огнища в клоните на ореховите дървета още дотляват по синурите в угарта.

       Един гарван стои изправен сред браздите, като фотограф. Черният му официален фрак подмамва слънцето да се покаже иззад облака и светлината озарява за снимка цялата земя. Това е неговият миг. Ще снима гарванът оранжевите орехови дървета на фона на червения залез. На снимката, под клоните на старите дървета, сред ореховия дъжд, с пълна торбичка с плодове в ръка, ще съм и аз, изправен в есента - една снимка за спомен от този благословен ден.

 

 

 30

 

 

 

КОГАТО ВЗЕМАХМЕ ЗАПЛАТИТЕ

 

       Днес дадоха заплатите и хората са радостни. Макар за ден лицата им са озарени от доволство. След работа ще влезем вкъщи с пълни чанти и почерпени. Ще бъдат сметките за ток, за парното, за телефон, платени и ще опитаме да заделим една банкнота за мечтата си. Така животът преминава –  на път към някоя мечта. И колкото вървим към нея, комай тя все по-далечна става. Все има нуждата да се пести за нещо много важно. Но надали ще можем със спестеното усмивка да си купим, поглед мил, алея, пролетна трева и цъфнали цветя из нея, един далечен изгрев, самотен залез над сведения покрив на мечтата. Ще можем ли да купим в часа на тежка скука, звъна на телефона; забързаните стъпки на жена чиито токчета да спрат до нашата врата, летеж и глас на птица пееща единствено за нас? Ще можем ли? Ще можем ли, когато океанът тих на сънната забрава, с вълните си разпенени, докосне върховете на обувките ни и отмие следите ни оставени по пясъка златист, да кажем, че сме били щастливи? Или ще се окаже, че със спестените пари, спестили сме възможността да сме щастливи?

 

 

 31

 

 

В ПРИИЖДАЩАТА НОЩ

 

       Сега започват да рисуват сенките вечерни. Сега, когато хоризонтът е изпил до дъно на слънцето живителната сила. В свирнята на един щурец танцуват те фриволно върху палитрата широка на нощта с пастелните си тъмни монохромни тонове. Така се забавляват и не усещат как ще превърнат скоро светлината в спомен, само в сън. Градът ще стане град без къщи и дървета – едно пространство за изкуствено запалените светлини. Реката ще погълне отраженията на мостовете и само тихият и ромон ще напомня, че я има, че е жива. Светулките на фаровете единствени ще търсят път в безлицевия свят на мрака и ще водят неуверено напред, несигурната в тъмнината мисъл. А за душата-пътничка ще свети пак окото на луната, като зелен семафор по кръстовищата на нощта. В зениците ще има много място, опразнено от образите на деня. И в тях луната ще танцува самотния си нестинарски танц, голяма като глобус. Дочувам как към мен се спускат стъпките на песнопоец-вятър, незрим, опипващ с пръсти нишите на потъналите в тайнство улици. Той е неизменен гост в това вечерно време. Развял на дрехата ми пешовете, ще иска пак да ми покаже потайностите в нощния притихнал град – места, които са достъпни само нему и за мечтателя-поет. Аз ще го следвам по загадъчните кривулици на просветващия леко път и ще си мисля за това, как в дните има толкова нечакани раздели, нежелани, в които да пропада пътя на човека в свлачищата на живота. От тази моя мисъл, в окото на разжарената Вселена неусетно натежава и се търкулва от искрящото небе една отронена сълза от падаща звезда.

 

 32

 

 

 

ОТТУК ЗАПОЧВА

 

       Оттук започва планината. Извикаш ли, гласът ти ще отскочи от облите била на хълмовете и ще се завърти, земята цяла ще обходи, и чак до слънцето ще се издигне. Извикаш ли, ще гръмне ехото и в жълтооранжева вихрушка от шума есенна ще се превърне твоят глас; в игрив поток бъбрив, във вятър, който оцветява папратите; в пътека издълбана от копитца на сърни и в стройни буки уловени за ръце, които се изкачват към небето, сред мириса на мащерката.

       Какво сме ние, поелите нагоре, с приведените рамене от тежестта на пълни раници на там където тежкокрилите орли изписват силуетите си в облаците, сред празника на висините? Един тревожен щрих от четката незрима на Създателя; най-кратък лъх природен, прашинка малка, в духалото на вятъра; поръсен прах от времето в браздата на живота.

       Оттук започва неутолимата ни жажда за светлината и копнежът ни по красотата, която ще поемем и заплатим със сетната си стъпка. Вървим нагоре запъхтени и онемели от възторг по тънкия контур на върховете, с които времето пейзажа си рисува. А горе ни обхваща невероятното усещане, че разтопено слънце се излива по раменете ни, злати лицата и усмивките ни.

       Тук, на челото на върха се свършват багрите, за да започне музиката на небето.

 

 33

 

 

 

РЕЧНАТА ВОДА

 

     Вятърът слиза и открехва вратата на утрото с безшумни пръсти, за да може денят да погледне през нея, как тръгвам с платно и палитра в ръка да търся далечния бряг на мечтата си. Загадъчната като новолуние усмивка на утрото буди гласа на реката, надвикала кръшната песен на скритата в зеления листак авлига. Речната вода, в дъхавото като разцъфнала теменужка утро, уловила безброй отражения, е истинско изкушение за вдъхновения художник и предлага безброй възможности за проявлението на колорита.

       Речната вода, измила сянката от съня от лицето на планината, попила облачното бреме на небето, помела умората на брега и приютила разпиления среднощен шепот на звездите, сега бълбука весело между белочелите обли камъни в речното корито и ме изкушава с красотата си. Един от тези камъни ще бъде моята рисувателна площадка, от която планината разкрива най-романтичната си същност. Тук, на него, шумът на речната вода ще заглуши на вятъра нашепващия зов за път. Отблясъците, уловили слънчевия празник, ще трепкат по гърдите ми, ще озаряват и целуват лицето ми, ще вливат с игривия си ритъм сила и мощ на вдъхновението, с което ръката ми ще движи четката по бялото платно. И аз ще съм й благодарен, но днес ще нарисувам планината. И обграден от нежността и любовта й, не може да не нарисувам най-хубавата си картина.

 

 34

 

 

 

ДЕЛНИЧНИТЕ ДНИ

 

       Обичам делничните дни. Вярно е, че в тях липсват разветите знамена, цветните облачета на балоните, размаханите букети с цветя, липсват тържествените думи и гърмът от празничната музика на духовите оркестри, но аз точно затова ги обичам. С радост се потапям в тишината и незабележимостта им. Те са скромни във всекидневните си дрехи и си приличат като братя. Избелелите им от слънцето дрехи не блестят от чистота и миришат на пот, а не на парфюми. На тях им дай криволичещият път закънтял през трудните часове. В тях погледите на хората не са превъзбудени от празничната суета; в тях се таи умората от делничните грижи и цял ден работилите ръце уморено лягат върху меката детска косица.

       Изнизват се обикновените дни - скромни и сиви, почернели от прах, побелели от пот. Те приличат на работници седнали в полето да разчупят извоювания с труд свой хляб.

Натоварени с пътища и вятър, делничните дни отминават край мене като вагони на товарен влак – скромни и сиви, но плодоносни. Аз затова ги обичам.

 

 

 35

 

 

 

 ВЪРХУ КОРАВАТА СЛАМА НА ДЕЛНИКА

 

       Пак е лято. И уморената душа отново ще нощува върху коравата слама на делника. И пак звездите пишат над нея най-нежните думи в своя безконечен летопис. Щурците предъвкват познатата до болка своя песен, поизтрита вече от ползване, но оставаща вечно жива. Разсъхнати от жегата, цигулките им скриптят малко лениво. В дълбоките лунни сенки на дърветата се ражда тихата загадъчност на пълната с безумства лятна нощ. Гласът на безсънната сова клъвна покоя и викът й разкъса най-финните паяжинки на паяковата плетка – сега наивникът паяк напразно ще чака да докопа голямата хапка на неутолимия си глад и не ще може да я уплете със здравите й нишки.

       Една любовна, гореща и пълнолунна лятна нощ, в която е греховно да останеш сам.

       Макар и уморена, душата трудно ще заспи. В съня й неизбежно ще присъства момичето на моята мечта - гальовно, нежно, красиво и крехко, като стъбълце на тревичка, по-крехко и от планинското ехо. То ще търси опора на моето здраво и силно рамо. От скутите му ще излитат птици и ще се превръщат в бели облаци. Напразно в съня ще протягам ръка да погаля лъчезарното му лице –  в дланта ми ще остава само топлината на неутолимото ми желание. И няма как да бъде друго яче, защото душата без копнеж, душа ли е?

 

 

 36

 

 

 

В ДЪЖДА

 

       Дъждът със сребърните си игли бродира днес пейзажа. И се опитва да рисува моята мечта. Но представата му за нея е съвсем различна и неприемлива за мене. Нещо повече – през топлите вадички от дъжда по стъклото на моя прозорец, аз виждам душата си разпъната на заловените за облаците покривни антени. Вятърът шиба безмилостно с кикот в нея и заплашително я люлее. С дъжда  пада и дъжд от листа. Високият кавак срещу прозореца ми, като митичния Атлас, сякаш повдига с дебелите си силни клони тежките покриви на къщите, за да може земята да диша в дъжда под тях. Листата, понесени от вятъра, кръжат в небето – едно раздърпано цветно перде от листа, през което прозира ликът на идващия с тежки стъпки нов сезон. Комините, строги разбивачи на вятъра, още мълчат, но скоро ще чуем и видим как разговарят с небето с езика на струйките дим.

       Ято врабци, настръхнали, мокри, подскача край тях. Храбрите малки птички крият под керемидите своите топли все още сънища – навярно сънуват слънца.

       В стаята е сухо и тихо – дочувам само плющенето на дъжда и водосточния глас на улиците. Прозорецът ми е моето покривно око от което виждам черните никнещи гъби на чадърите на минувачите. Паркираните автомобили не са ли облите камъни, лежащи на речното дъно?

       Мокрите хлъзгави покриви в дъжда са отнели волността на небето. Но няма как, те няма как да отнемат волността на душата и да убият копнежа й по светлината, защото след дъжда, тя знае че ще дойде големият ден на златната слънчева радост.

 

 

 37

 

 

 

ВЕЧЕРТА

 

       Вечерта е толкова приветлива и приказлива. Дочувам я да разговаря тихичко с дърветата. Преживели превратностите на деня, те я слушат и кимат лекичко с разлистените си корони. Погледнали нагоре, с интерес следят как облаците се опитват да рисуват. Някои от тях, увлечени в игривата си лека стъпка, продължават безгрижно да преминават над скалистия склон. Подхванали любимата си бяла песен над стръмните ронливи сипеи не искат и да знаят, че скоро вечерта ще ги погълне. Какво безгрижие. А търпеливите дървета, изправени гордо, от своето високо място приветстват долината. Но вечерта шепти приспивно в клоните. И те събличат бавно зелената си дреха, изтъкана от шумолене на листа и птичи цвъртеж – премятат я на скалата, в която залезът е запечатал последната си усмивка, последното си възторжено премигване. Тук, в приближаващата тъмнина, ще се натрупат на потайно място красивите ми впечатления от изминаващия ден, от вечерта. И аз знам, че някой път ще се завърна отново в това закътано тихо местенце, за да ги преживея повторно.

 

 

 38

 

 

 

С ГЛАСА НА ДИВОТО

 

       Като бобени зърна в тава са разпилени вилите по цялото  протежение на долината. Там белият гръбнак на пътя лъкатуши между тях. Като змия се вие той, на която опашката тупа в прахта на ниското, а главата забива в плътта на гората, повдига се към величествената осанка на върха и с раздвоения език на въображението ми, се опитва да близне захаросаните облаци.

Невероятната тишина се претъркулва от върховете по стръмните хребети и запълва всяка свободна ниша в долината. Тази тишина насища пространството наоколо с ароматите на вечността, и подслажда ваятелството на всяка форма.

       Тънконоги бързи потоци стремглаво се стичат надолу, спорейки с многогласните птичи гърла. Светлината, като пенлив ручей се излива над смълчаната гора, от широко отворените слънчеви зеници.

       Далнината ме зове с гласа на дивото и неизвестното, с неизследваните си възможности. И тук очите ми намират неопасената ливада на красотата, с която дълго ще запълват мисълта и белите полета на сънищата ми.

 

 39

 

 

 СВЕТЛИНАТА

 

       Събудени от светлината косове кълват в дланта на утрото зрънцата на последната си песен. Приижда лятото, разлива се от топлите ръкави на широката си и удобна дреха. Като река от тях изтичат гласовете на тревите и аромати на проходил цвят, на цъфнали липи. Там някъде, напред, по росната трева, прокарва своята пътека млад косач, към росната ливада на деня си. Изплашени от леките му и чевръсти стъпки, от сънните треви излитат подплашените яребици на мечтите в разбуденото небе. В очите му гнезди сияйната свободолюбива светлина. Ласкатели на светлината, ухажори, сега не са й нужни – тя с радост носи мисията си в света и нейното достойнството виждат всички. Красавицата светлина – на слънцето най-хубавата дъщеря, любимка на земята  и живота. А по професия е тя художничка – рисува и извайва лицето и цвета на всяка форма, и слага в човките на косовете звуците – ехтящите тържествени фанфари на живота. От изворите й потича красотата, самата извор на нестихващото вдъхновение. И всеки се домогва до приятелството й, и търси нейната ръка протегната, да може с нейна помощ да премине, по стръмната пътека на живота.

 

 

40

 

 

 

ВИКАМ ЛЯТОТО

 

        От устните на лятото в дланта ми капе дъхав билков мед, тъй както глухотата капе от небето над полето. Аз викам лятото, а то не отговаря, заето да опалва своята голяма пещ.

       Пред мен тополите издигат ръст, пробиват висината с върховете си и търсят нови измерения за полета на птиците. А птиците събират сили за далечен път. Следа от облак ще им бъде ориентир в безбройните посоки в синевата.

       Но още рано е. Днес птицата на щастието в златната си перушина, пред мен танцува и ме дарява с едно отскубнато перце Сега тя свива своето гнездо върху съня ми къс и летен.

       Вървя напред, назад не се обръщам и викам лятото, вика на ехото надвикал. А лятото пред мен върви, загледано към хоризонта, от който изпълзява сянката на есента.

       Навред е лятно, толкова красиво! В душата неусетно се прокрадва нова песен. И аз със стъпките си тук ще я запиша, по росната снага на буйната трева в ливадата - най-хубавата лятна песен.

 

 41

 

 

ГЛАСЪТ НА ГУГУТКАТА

 

       Чуй песента на гугутката. Тя събужда деня и подслажда първата крачка на утрото. С нея чувам и синът ми как гука на съня в пъстроцветната люлката. А на първото му млечно зъбче, като капка роса върху цвете, блещука  топлата усмивка на слънцето.

       Гласът на гугутката, от детството спомен, ме повежда на времето с тихата стъпка напред. Тя кара земята да диша с отворени пълни гърди, да звъни синевата на утрото в новия ден. А къщите, опрели гърбове-калкани, я слушат мълчаливо и премигват в удивление с бръшлянените си фасади.

       Гласът на гугутка, който пада от стръмните покриви и залива града, и го носи, и люлее пространството, като глас на камбана.

       Тази сутрин, животът за мене е глас на запяла гугутка.

 

 

 

БЯЛО

 

       Бяла музика в бялата стая. В бели дрехи облечен я слушам. И в душата се ражда копнеж по нещо далечно и малко неясно. Блян в който цъфти и ухае бялото цвете на моя живот. Звуци се леят – потокът им бърз и звънлив ме грабва и носи през полето на подмладения свят, през прозрачната сянка на нереалното между било и ще бъде, между пространството на две пробягали през мен мисли, там където спи зародишът на нещата, на нещото, преди то да е станало нещо. Пианото лее потоци от звуци и светлина. Тези звуци са белите птици на клавишите, които сблъскват своя полет в черното пиано на материята. И на лицето ми засиява бялата усмивка на белия приказен ден.

 

 

42

 

 

 

БЕЗ СЛЕДА

 

        И аз като всички на тази земя един ден уморен ще си тръгна от нея. Тогава един огън пo-малко ще гори в света и ще остане една песен недоизпята. Дъждът ще ръми, ще ме търси под всяко листо и тревичка, за да гo стопля с дъха си, а слънцето не ще може да се огледа във възхищението, проблеснало в зениците ми. Тогава вятърът ще разучи най-тъжния си реквием. Заспалата  природа ще се събуди и ще подгони топлината под птичите криле извън гнездата. Нощта ще слезе с Полярната звезда в ръка над моя дом, ще търси моя глас и моя влюбен в живота поглед. Но в падналата тишина единствено звездата със звезда ще си говори. И пак ще се завърне слънцето – над изораните бразди на дните ми ще плисне светлината си, но аз ще съм далеч от тук. Пръстта като посято семе ще ме е поела и старият Балкан надеждно ще ме е завил с дълбоката си хладна тежка сянка – без светлина, без звук, без мисъл и без следа.

 

 43

 

 

ОБЛАЦИТЕ

 

       Облаците обичат нежната ласка на вятъра, който реши меките им развети коси. Той е верният техен водач в далечните им пътешествия над земята.  Облаците обичат нежната топла целувка на слънцето и обагрящата ги пъстрота на изгрева. Те с нескрит интерес разглеждат своите снимки в спокойната речна вода, докато трепетно чакат появата му. Тяхното огромно пъстрокрило ято обикновено се появява над спящите виолетови хълмове на планината. В тях винаги гледат запалените от изгревния огън стъкла на прозорците на къщите. Всяка сутрин излизам да ги видя – очаквам ги същите, но те винаги са други. Виждам безшумния облачен полет над притихналия говор на дърветата в дъбравата. Наблюдавам как изящно се подреждат венците от захаросаните облачни памуци, готови да посрещнат слънцето, как го приветстват и подслаждат появата му. С леки махове  облачното пъстро ветрило охлажда лицето му. Не знам защо, но си мисля, че на земята всеки облак има своя къща в селото, в която живее, от която тръгва на път и помахва за сбогом. Над мен прелетяла, после, на крилете на вятъра, ще мине облачната радост над други селища, в друг образ лъчезарен, донесла друга радост. А низината, вглъбена в своя изгревен екстаз под вдъхновения им полет, дали ще забележи красотата им? Едва ли. Заета с отслужването на божествената литургия на природата, в този дивен кът от родния ми край, ще пее тя хвалебствените химни на живота. И облаците ще я носят дълго-дълго в себе си за радост на земята.

 

 44

 

 

МРАКЪТ

 

       Хлъзгав и лепкав, октомврийският мрак изпълзява от студените сенки на долищата. Нетърпелив е да стисне в обятията си целия град. Тежък, като натежалата ми глава. Натежала от грижи и болка – рудник на черни мисли в настъпващата есенна нощ. Приижда мракът на талази и пръска с втвърдител чернилката си около мен. Но времето, но времето не може да втвърди и да го задуши с целувка – то все някак се изплъзва и изтича безвъзвратно. На мрака пломбата е повсеместна – затваря всичките пролуки към светлина и яснота. И паяжината която скъсвам в тъмното, дали не е опънатата струна на сърцето или пък на спокойствието ми? Иди, че разбери  облепващия всичко с непрогледност мрак...

 

 

 

МРАЧЕН ДЕН

 

       Денят е мрачен и водата в калните локви поема огризки от бледата слънчева радост. Листопад – дърветата сякаш изплюват обелки от сдъвкани тиквени семки. Тихо ръми – сплетена сребърна паяжина, дъждът не престава. Макар да вали, небето си остава все така недостижимо. Не можеш в него да се изкачиш по капките. Дъждът – последен шанс на този кален свят, да се прочисти и пречисти чрез небесната вода. Едно дърво, самотно на височината, гребе с лопатата широка на могъщата си песенна корона упорито в облачната висина - навярно иска да сдобри небето u земята. Но може ли летящото с пълзящото да се сдобри? Напразни са усилията на дървото да прелее от калната гореща земна плът в ефира на небето, така както са напразни и  усилията ми да помиря духа с телесната обремененост.

 

 45

 

 

 

 

МОНЕТАТА

 

       В праха, в краката на просяка, грейва една изгубена монета. Спрял на нея, погледът му засиява. Но за кратко. Той си казва: "Една монета не прави богатство. С нея какво ли мога да купя? Нищо. По-добре да я оставя тук. Ще я намери някой друг, на който тя няма да достига да си купи нещо отдавна желано. Ще й се зарадва, ще я вземе и ще я оползотвори. На мене тя няма да ми свърши работа."

       И отместил поглед от нея, просякът отминава, повлякъл уморено крака по прашната улица.

 

 

 

 ПЪЛНАТА УСТА

 

       Работодателят е самодоволен. Той храни работниците си с топъл хляб и кебапчета. Дава им по бутилка изстудена бира. Уморените мъже лапат лакомо едри залъци. Дебелите им възлести пръсти приличат на кебапчетата които поднасят към дъвчещите уста. Няма нищо по-хубаво от пълната уста – тя не говори и никога няма да каже неприятна истина. Пълната уста измества центъра от мозъка на човека в стомаха. Уста която говори много, винаги я запълват с нещо. А може и с пръст да я затъпчат...

 

 

 46



СЪДЪРЖАНИЕ

 

 

  1. КАТО В БИБЛЕЙСКА ПУСТИНЯ  … 3
  2. В ШЕПОТА НА ПЪПКИТЕ … 4
  3. ЗАЩО … 5
  4. ОХЛЮВЕНА ФИЛОСОФИЯ … 6
  5. КОГАТО … 7
  6. ПРОЛЕТНО НАСТРОЕНИЕ … 8
  7. ПРЕРАЖДАНЕТО НА ДОБРОТО … 9
  8. ЮЛСКА НОЩ … 9
  9. В ДЪХТЯЩОТО СЕНО … 10
  10. УТРИНЕН КОНЦЕРТ … 11
  11. НОЩ … 11
  12. ДВА СВЯТА … 12
  13. СЛЕД ОБЛАЧНИЯ КЕРВАН … 13
  14. КОПНЕЖИТЕ … 14
  15. КРАТКИЯТ СЪН НА НОЩТА … 14
  16. ЩЕ МОГА ЛИ … 15
  17. ВЕЧЕРНИ МИСЛИ … 15
  18. ВЕЧЕРНА РАВНОСМЕТКА … 16
  19. НЕ МЕ ТЪРСИ … 17
  20. ЗВЕЗДОПАД … 18
  21. ПО СОБСТВЕН ВКУС … 19
  22. ЕСЕН … 20
  23. МЪРТВА ДЪГА … 21
  24. МЕЖДУ СЕЗОНИТЕ … 21
  25. ЛУННА НОЩ … 22
  26. ХИМНЪТ НА ЖИВОТА … 23
  27. В МАХ ОТ ЗВЕЗДА ДО ЗВЕЗДА … 24
  28. НА ВЪРХА … 24
  29. ХУДОЖНИКЪТ … 25
  30. ХУБАВИТЕ МИГОВЕ … 26
  31. УТРЕ МОЖЕ ДА Е КЪСНО … 27
  32. ЗИМА … 28
  33. В СИВАТА БЕЗМЪЛВНОСТ … 29
  34. КИПАРИСИ …29
  35. СНИМКА ЗА СПОМЕН … 30
  36. КОГАТО ВЗЕМАХМЕ ЗАПЛАТИТЕ … 31
  37. В ПРИИЖДАЩАТА НОЩ … 32
  38. ОТТУК ЗАПОЧВА … 33
  39. РЕЧНАТА ВОДА … 34
  40. ДЕЛНИЧНИТЕ ДНИ … 35
  41. ВЪРХУ КОРАВАТА СЛАМА НА ДЕЛНИКА … 36
  42. В ДЪЖДА … 37
  43. ВЕЧЕРТА … 38
  44. С ГЛАСА НА ДИВОТО … 39
  45. СВЕТЛИНАТА … 40
  46. ВИКАМ ЛЯТОТО … 41
  47. ГЛАСЪТ НА ГУГУТКАТА … 42
  48. БЯЛО  … 42
  49. БЕЗ СЛЕДА … 43
  50. ОБЛАЦИТЕ … 44
  51. МРАКЪТ … 45
  52. МРАЧЕН ДЕН … 45
  53. МОНЕТАТА … 46
  54. ПЪЛНАТА УСТА … 46

 

 

 

 

ИВАН ХАДЖИДИМИТРОВ

 

 

ВЕЧЕРНА

РАВНОСМЕТКА

 

ИМПРЕСИИ

 

 

 

РЕДАКТОР : Трифон  Ангелов

ХУДОЖНИК : Иван Хаджидимитров

 

 

Троян – 2011 година

 

 

© Иван Хаджидимитров Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??