Поканиха го на вечеря. Изглеждаше унил и съвсем запуснат – кръгли тъмни петна около очите, зле обръснат, отвеян и тъжен.

     – Няма да дойда – каза. – Зает съм.

     Отри ръце в сивото си сако. Беше му широко.

     – С какво си зает? – попита го приятелят му. Бръкна в носа си по навик – винаги правеше така при учудване, нещо като детски тик.

     – С какво наистина? – натърти въпроса съпругата на приятеля му. – Нима то е по-важно от нашата компания?

     – Разбира се. Иначе ще е неуважително.

     Допиха кафето си в мълчание. Опитаха да платят и неговата сметка, но той не позволи.

     – Имам пари – сбърчи вежди. – Защо ще ми плащате кафето?

     – Защото изглеждаш ужасно! – не се стърпя жената. – Ние те обсъждаме непрекъснато. И знаеш ли, съжаляваме те. Откакто си тръгна и всичко останало... оттогава не си същият. Не искаме да те виждаме такъв.

     – И затова ми плащате кафето и ме каните на вечеря? Трогателно е. Монументално.

     Приятелят му го потупа по рамото. Той отблъсна ръката му и сви своята в юмрук. Стана тревожно и напрегнато, жената осъзна положението и леко се уплаши: двамата се погледнаха лошо. Носеше черна рокля и трябваше да бъде център тя. Изгледа ги: те нямаше да се сбият. Успокои се.

     – Не обичам вечерите – съобщи бавно и безразлично поканенинят. – Прекалено са мили и лигави. Никога не съм обичал вечерите. Затова няма да дойда. Не заради вас.

     Стана и кимна на келнера към покривката на масата. Там имаше банкнота.

     В колата съпрузите не спираха да го обсъждат.

     – Давам му най-много месец или два – кахъреше се приятелят и шофираше небрежно. – После или ще са самоубие, или...

     – Или какво? – съпругата беше ядосана. Не ѝ харесваше инатът на този човек, начинът, по който я гледаше, а още по-малко – занемарения му вид; тя обичаше спретнати и добре поддържани мъже. – Та той вече го е сторил, не виждаш ли? Самоубил се е.

     – Просто е отчаян. Много му се насъбра. Беше най-добрият преди две-три години. Мамка му, наистина беше. Като че ли вървеше пред вятъра. Никой не можеше да го стигне – нито в професията, нито в любовта.

     – В любовта ли? – презрително присви устни жената. – Тоя? Любов? Не вярвам.

     – Имаше стахотна приятелка – излъга. – Висока, стройна хубавица.

     – Не си ми разказвал. Всъщност той вероятно тогава е бил съвсем различен, щом нищо не съм знаела. Беше ми съпруг и не се интересувах особено от него като мъж. – Ръцете ѝ потрепериха и започна да оправя роклята си без причина. – Не караш ли прекалено бързо?

     – И това момиче изобщо не беше от офиса, а...

     – По-добре да сменим темата. Не мога да го мисля само него. Гледай си пътя.

     И за убедителност махна пренебрежително с лявата си ръка, както правеше винаги, за да сложи точка на нещо.

     Не искаше тази среща. Но и нямаше как да откаже. Огледа се във витрината на парфюмериен магазин. Изглеждаше удивително зле. Това сиво сако беше за изхвърляне. И не само то. Отсреща, зад витрината, рекламираха хубави миризми и хора, облечени с тях. Вгледа се. Тъмните кръгове правеха очите му да приличат на калдера, в която още бушуваше магмата на неугаснал вулкан. Не обичаше да се разхожда по улиците без причина, защото се страхуваше, че ще го види някой познат, ще го заговори, ще го съжали, ще му предложи пари или утеха. Затова се забърза към квартирата и с радост установи, че започва да мръква. Купи вино в пластмасова бутилка и се шмугна в двора на кооперацията. Тук вече беше тихо, беше спокойно. Отключи вратата и започна бавно да се изкачва към четвъртия етаж. Там живееше.

     – Може би трябваше да бъдеш по-мила с него – упрекна я съпругът. Сам не знаеше защо е в добро настроение. Натисна газта, а в главата му забуча музика.

     – И защо? Струва ми се, че не бих искала повече да го виждам. Ако искаш да му помагаш, прави го без да ме уведомяваш. Този човек ми е неприятен. И карай по-внимателно, моля.

     Колата профуча покрай околовръстната бензиностанция и се запъти към богаташкия квартал под планината. Задуха северен вятър и върху предното стъкло се изсипаха остри капки ситен пролетен дъжд. Чистачките равномерно стържеха, а шофьорът като че ли млъкна не за друго, а за да вижда по-добре пътя. Жената бръкна в чантата си и извади пакет цигари. След това започна да търси настървено запалка и като не успя да намери, изсъска през зъби:

     – По дяволите! В тая чанта има всичко, освен това, което ти трябва.

     Съпругът отстрани за миг погледа си от мокрото шосе и като видя треперещите ѝ ръце, констатира безразлично, но с упрек:

     – Ти никога не пушиш в автомобила.

     – Нервно ми е. Имаш ли запалка?

     – Може и да не си забелязала, но аз не пуша.

     – Така ли? Не съм го намерила за важно, за да го забележа. – Остави цигарата между устните си и продължи да говори: – Ние сме женени от година и нещо, това не е много време. Хубаво ще е, ако пропушиш. Така ще се снабдиш със запалка и вероятно ще има някаква полза от теб.

     – Ползвай запалката в колата. Ето. – Той посочи с брадата си мястото, където загряваше автоматичната запалка.

     Дръпна и запали непохватно цигарата и вдиша дълбоко. Подаде му огнивото, за да го мушне, където трябва. Той я изгледа гневно и не направи нищо. Мълчаха през другото време до къщата. По едно време шофьорът попита:

     – Знаеш ли къде са ми очилата? Едва виждам.

     Това беше.

     Четвърти етаж. Ще го изкачи. Напоследък се задъхваше. Харесваше как се заключва вратата във входа на кооперацията. Щрак – и вече си вътре. Едно щрак те дели от света, нищо повече. Потри ръце, вдигна бутилката и тръгна нагоре. По стълбището го срещна възрастна жена с бяла коса, вързана на кок. Поздрави я неохотно – не искаше тази среща, не искаше никакви срещи. Тя обаче реши да го заговори:

     – Отдавна ви наблюдавам, господине. Вие живеете на последния етаж, нали? От година и два месеца, струва ми се?

     Кимна. Кога мина това време? Дали е минало? И коя е тази?

     Тя погледна в очите, в сакото, в бледото му лице. Стана ѝ интересно. В апартаментите на горния етаж идваха всякакви. Собствениците бяха евреи и отдавна не живееха в България. Всички наематели идваха за по месец-два. Този беше по-различен. Затова продължи:

     – А все още не се познаваме, съседе. Аз съм нещо като домоначалничка – подаде ръка и се представи. – На мен можете да плащате режийните за входа. И само на мен. Понеже тук има всякакви... малко общество сме. Някой ден ще ви разкажа...

     Поговори с нея без да вниква какво точно казва – нито тя, нито той.

     Прибра се в апартамента и превъртя отвътре ключа три пъти. Най-сетне на спокойствие. Режийни? Нямаше намерение да плаща никакви режийни. Особено на тази, на която единствено трябва. „Само на мен!“ Друг път. Отвори пластмасовата бутилка и отпи. Почувства се добре. Не включи осветлението. През мръсния прозорец градът изглеждаше призрачно. Мъничките капчици размазваха светлините навън, автомобилите се движеха като нервни светулки, изгубили пътя си, без посока. Стъмваше се. По това време обикновено гледаше телевизия или четеше книга. Сега не искаше да прави нищо. Тази среща го умори. Погледна шишето с прозрачната течност на виното, махна етикета и си спомни нещо. Затвори очи. Полека, бавно споменът се оживи. Беше пролет и седяха на верандата на къщата. Съпругата му донесе две бири. Необичайното топлото време потеше бутилките и по облите им стъклени рамена потичаха капки вода. Той отвори едното шише с вилица, надигна го за наздраве и жадно отпи. Приятелят му се усмихна, но не отвори своята бутилка. „Не си ли жаден?”, попита го. „Жаден съм – отговори. – Но не мога да пия така. Трябва ми чаша.” Извика жена си, тя уж шеташе нещо в трапезарията, а чуваше всичко: „Би ли донесла една халба за бира, мила? Не за мен.” – „Разбира се!”. Отговори пружинно. Донесе чаша и за него. Тогава забеляза, че го гледа с укор, докато наливаше; наля на приятеля му и му се усмихна. Даде от себе си онази, хубавата усмивка, която не беше за всеки...

     Едва виждаше, а и стъклата се запотиха. Паркира напряко пред къщата.

     – Не мога да налучкам гаража – вали като из ведро. Ще спра тук.

     Тя изсумтя:

     – Очилата са ти в жабката. Защо не ги ползваш? Ето ти ги.

     Не ги взе.

     В къщата ѝ се стори студено.

     – Защо не е включено отоплението? – попита. Черната рокля беше прекрасна в отраженията на външните светлини.

     – Кого питаш? – отвърна той с отегчение. – Чистачката я няма. Отишла си е.

     – Казах ѝ да пуска отоплението, когато си тръгва. Така и не можа да се научи да натиска проклетото копче на котела.

     – Страхува се от газта. Нали знаеш, тя дори не смее да ползва газовия котлон.

     – Не мога да се съобразявам с всички и с всичко. Ще я уволня накрая.

     Погледна я в очите. И понеже не видя нищо, отговори на гласа ѝ:

    – Но тя готви прекрасно, скъпа. И чисти. Не бива да се оплакваш. Две в едно. Нещо такова. И ти излиза доста евтино.

     Дамата събу токчетата си и ги захвърли напосоки. Размърда пръстите на краката си и ги разтри.

     – Но ми образува нерви! – изкрещя бз причина. – Ще реша утре какво да я правя. Сега съм уморена. Навън заваля проливно. Мразя такова време.

     Съпругът съблече наметалото си и го занесе тромаво в гардероба в преддверието. Едва се движеше.

     – Като мечка си. Какво ти е? Какво ще правиш?

     Погледна се в огледалото. Наистина беше напълнял. Жена му беше права, както винаги.

     – Аз ли? – Бръкна в носа си и затършува. – Ще сляза в мазето. В котелното помещение. Там ще изпълня инструкциите ти. Парното се пуска с едно пръстово усилие. После... после няма да правя нищо. Ще чакам да дойде време за сън. Като всички мечки. Дори няма да вечерям.

     – Лека нощ тогава. Мечок.

     Тя отиде в спалнята си и заключи отвътре. За всеки случай. Беже ужасно гладна. А може би нервна. Или зла.

     Съпругът вдигна малкото капаче на котела, включи зеленото копче и врътна скалата на най-ниското положение. „Вкъщи изобщо не е студено – помисли си. – На нея вечно ѝ е студено. И продължава да си заключва в стаята си. Направи го в първия ден след сватбата и до днес така... Проклет навиик. Сигурно се надява да я попитам защо го прави. Няма да стане.” Понечи да се качи в трапезарията, но реши да огледа вещите в мазето. Не беше влизал тук от години. Прашасали вързопи с книги, кашони с течения на вестници и списания. Защо ли ги пази? Като че ли ако ги изхвърли, и времето ще избяга с тях. Та то отдавна е избягало. Няма да се върне. Не искаше да мисли за това. Защо приятелят му отказа да дойде на вечеря? Поне щяха да си поговорят, да пийнат. Не искаше да пие сам. Не искаше да прави нищо сам. Сигурно затова се ожени. Седна върху вързопа с течението на списание за фантастика. Беше от баща му. Отпусна се. И задряма, докато милваше грапавините на канапа.

     Съпругата му също дремеше, но във фотьойла срещу големия прозорец към градината. Дъждът ромонеше в улуците и създаваше неравномерна, но ритмична музика. Не искаше да мисли. Не искаше да спи, защото щеше да сънува – а сънищата бяха като мисли. Предпочиташе да се носи в музиката на капките и като тях да пада, да пада, да пада... но никога да не достига земята. Само да пада. Нима може така? Цял живот върви надолу. Омъжи се за човек, когото не обича. Деца не желаеше. Къщата беше студена. Нямаха приятели. Но състоянието им беше прилично. Не се налагаше да работи, да се среща с високопоставени хора, да чете, да мисли... Не се налагаше да прави нищо. И тя не правеше нищо. Само падаше.

     ... Тази усмивка беше само за него.

     – Та ти флиртуваше с него! – каза на жена си, когато оня с халбата си тръгна. – По дяволите, наистина флиртуваше!

Тя се изчерви.

     – Да, така е. – Сложи ръка на устните си. Беше очарователна.

     Усети го като плесник.

     – Харесваш ли го?

     – Да.

     – Откога?

     – Стига си задавал въпроси. Няма значение.

     Млъкна. И никога не повдигна темата.

     В кантората нещата вървяха добре. Потъна в работата както се потъва в добро легло – не искаш да ставаш от там. Когато тя си тръгна, не мислеше, че това ще е проблем. Вече не беше обичан, ако изобщо някога е бил. Искаше да бъде сам.

     С времето това желание се засилваше. Нямаше сила да го спре – просто все по-дълго стоеше вкъщи и не ходеше в кантората, нищо че сделките растяха и приходите се увеличаваха.

     – Няма да ми кажеш, нали? – попита го съдружникът му, същият, който го покани на вечеря в кафенето. – Ти се променяш. Заради жена ти ли е?

     – Променям се или ни променят, кой знае – отговори. – Но не е заради жена ми. Може би заради на нея. Или благодарение на нея.

     Помълча и добави:

     – Пък е тя сега е твоя жена. Ти ще ѝ береш грижата. Аз бях дотук. Оттеглям се и от бизнеса.

     Инвестира парите от продажбата на дяловете си в кантората доста успешно. Имаше прилична месечна рента и можеше да преживява прилично до края на дните си без да работи; стига, разбира се, да се наложеше да живее прекалено дълго, което е твърде неудобно от финансова гледна точка. Това положение го устройваше напълно на първо време. Нае си апартамент на последния етаж в коорепация в центъра, без асансьор, с възрастни обитатели и тишина, която подсилва самотата, за да я прави по-съдържателна.

     „Вероятно ще умра в това мазе, задушен от праха на собственото си нищожество и нещастие. И съвсем сам при това, като баща ми!”, каза си мъжът, легнал върху течението на старо и прашно списание за фантастика. Бръкна в носа си, но внезапно си даде сметка, че това е ненужно. „Да се ожениш, за да не бъдеш сам, е като са причиниш рана, за да излекуваш друга. Обаче ме мързи да се развеждам. А и защо? Пак ще е същото. По-добре да умра. Или вече го направих? Избутах най-добрия си приятел от живота му, за да се настаня аз там. Съпругата му вече е моя, кантората – също. Вероятно това е най-лошият начин да умреш. Когато се оказваш погребан заедно с всичко, което е имало смисъл и което сам си затрил, заличил. Гадост. Когато отнемаш, не придобиваш, само присвояваш. Винаги животът ще намери начин да те прецака, дори когато си сигурен, че си го надхитрил. По дяволите.”

     „Ще падам до края – мислеше въпреки волята си съпругата му, полулегнала във фотьойла срещу градината на двора, вслушана в тананикането на капките в улука и размахваща неопределено и без причина лявата си ръка. – И най-накрая ще падна. Най-накрая може би ще поискам да падна. А може би вече го искам. Щом единственият човек, когото някога съм обичала почти като себе си, вече не прилича на нищо... Все се надявах. А вече няма в какво. И няма защо. Падам.” Отвори очи и погледна. Нищо. Далечните отражения от външните градински лампи се отразяваха в мокрия прозорец и образуваха кръгове. „Като кръговете около очите му. Милият. Колко ли е изстрадал? Но очевидно ме е преболедувал. Дори превъзмогнал. Усетих го. И ужасно ме заболя: вече нямам власт над него и не мога да му причинявам нищо. Значи остарявам. Да, аз наистина падам. Падам. Пазете се! Всъщност – не. Вървете по дяволите. Всички!”

     „Време е за ново начало – общуваше с пластмасовата бутилка в ръката си слаб мъж с тъмни кръгове около очите. – Мисля, че мога да умирам. Без да изчезвам. Добре, че се видяхме днес в кафенето. Да, отказах да им гостувам. И знаеш ли, бутилко – този път бях честен. Искрен. Аз наистина не го исках. Предпочитах да остана при себе си. Значи вече мога да изляза оттук. А това е достатъчно. Щом мога да изляза, значи вече съм излязъл, дори да не го сторя. Дори ще платя режийните на строгата дама с белия кок. Домоначалник. Каква вълшебна дума!“

     Нощният дъжд не се виждаше. Но шумеше лудо по улиците, по покривите на колите и по керемидите на къщите и непрекъснато напомняше за себе си. Водите му се събираха по вади, локви и задръстени процепи и пукнатини на асфалта и плочките, после се оттичаха в каналите на града и изчезваха под земята.

     И отведнъж спря. Тихо стана. Ромолеше като из цедка. А нагоре, към планината, из богаташките квартали, още бучеше пролетната буря. Там беше по-студено, по-високо и страшно.