31.10.2017 г., 11:59 ч.

Вечният огън 

  Проза » Разкази
628 0 0
16 мин за четене

И така, ще започнем с малко предистория. Ще се запознаем с нашите главни героини, две прекрасни момичета – млади, красиви, много умни, с огромни сърца и изключително чувство за хумор. Тези две момичета се бяха сблъскали с много неприятности и предизвикателства за крехката си възраст. И двете обаче бяха съумели, не само да се справят, но да го направят с много грация и финес, запазвайки оптимизмът и бойният дух. Те бяха много силни и дори може би леко инати. Интересно беше как си приличаха толкова много, а всъщност имаха много разлики. Една много голяма беше местонахождението им. Живееха на двата края на страната. Съдбата обаче си знае работата и в един момент ги запозна. Бих казала в най-подходящия момент. И двете малко преди това се бяха сблъскали с голяма болка, същевременно и на двете им предстоеше още много от нея. И двете отчаяно се нуждаеха от упора и подкрепа. Както може би предполагате това и получиха.

Едната се казваше Кейт, другата Ана. Кейт беше огнената. Тя беше едно кълбо живот. Можеше да е тъжна и весела, и ядосана, и мълчалива, и любвеобилна и всичко това влизаше в 15 минути. Нямаше втора като нея. Боже, колко беше прекрасна! Вдъхновяваща и впечатляваща. Имаше си недостатъци, например тази непредсказуемост можеше да се оприличи на един такъв. Както е хиперенергична и щастлива, така я оставяш за 5 минути, връщаш се и намираш напълно различен човек, понякога се натъжаваше, друг път просто замлъкваше и не показваше никаква емоция. Това за много хора се приемаше като минус, такъв човек със сигурност не беше Ана. Тя приемаше това за сладко и вече за напълно нормално. Тя виждаше отвъд фасадата и разбираше какво всъщност го поражда. Кейт беше комплексна личност с много тежки преживявания. Усмивката беше временна, защото винаги се показваше някой спомен, който да я свали. Ана виждаше това и не можеше да го понася, тя много искаше да направи нещо, за да направи усмивката главен герой. Тя винаги си е била такава. Най-големият ѝ плюс беше и най-големият ѝ недостатък. Обичаше хората повече от себе си. Беше готова да загърби много, за да е удобна, понякога прекаляваше, забравяше кое е важното и с лека ръка го пренебрегваше за грешните хора. Точно заради това беше преживяла доста предателства. Хората бяха по-склонни да я използват, отколкото да я обичат, затова така боготвореше Кейт, тя беше първият човек, който избра вторият вариант и наистина го практикуваше. Много се обичаха. Наистина бяха най-добри приятелки. Страдаха, когато не са заедно и не спираха с грубият хумор, когато бяха заедно. Точно заради това наистина болеше, когато се скараха.

Никой не го очакваше, те пък най-малко. Преди да продължа с неприятната част, ще ви разкажа най-хубавата. Те имаха много красиви моменти заедно. Кейт наистина беше променлива, но каквото и да изпитваше, го изпитваше силно. Така беше и с любовта. Обичаше я много, показваше го всекидневно, но успяваше да направи така, че когато каже думите „обичам те”, или пък го изрази с някой жест, те да имат огромна тежест. Веднъж например просто намери една картичка в чантата си и съвсем импровизирано написа на Ана послание. То беше изключително мило и сладко. Най-интересната реплика беше „Не позволявай на гордостта да заличи блясъка в очите ни при среща!”  Ана се разплака като го прочете. Нищо не беше, една картичка и 5 реда прости думи, но за нея това беше най-важното в този момент. Ана нямаше такива отличителни моменти, тя постоянно правеше опити, не бяха така забележими и красиви, но бяха важни, защото показваха, нещо което много липсваше на Кейт и то бе стабилност. Например, Ана много обичаше, когато отиде до магазина просто да ѝ купи нещо, било то шоколад, или пък нещо, което се е сетила, че наистина ѝ трябва. Единствената ѝ цел беше Кейт да е щастлива, беше склонна да даде и последните си пари за някоя глупост, която би я развеселила, както и да се прави на клоун докато не види усмивка.

Наистина не знам как позволиха да се скарат, но беше грозно. Винаги нараняваме най-много хората, които обичаме. Нямаше причина, нямаше нещо, което да е стаено някъде дълбоко, чакайки да избухне. Просто така се случи.

Денят започна съвсем нормално, бяха излезли на кафе, обичайното място, обичайната поръчка. И двете бяха леко унили, мълчаха повече от нормалното.

- Е, добре кажи нещо де. - каза Ана в опит да завърже поне някакъв разговор.
- Какво да ти кажа? - отговори Кейт с леко отегчен тон.
- Не знам, каквото и да е, няма да си мълчим.
- Добре питай ме нещо и ще ти отговоря.
- Какво да те питам?
- Каквото и да е. - отговори Кейт вече доста по-раздразнено.
- Няма нужда от физиономии, излезли сме, а си мълчим, ако знаех, че ще е така въобще нямаше да дойда.
- И ти не си се убила да говориш, така че…
- Поне опитвам,но ти се дразниш, нали те виждам.
- Добре, ето, казах ти, питай ме нещо.
- Защо се държиш така? Ето, това те питам.
- Ами, защото ме дразниш, все едно си в детската градина, нямало да дойде ако знаела, че ще е така, и какво щеше да правиш? Да си стоиш сама у вас, много забавно.
- В момента наистина ми изглежда по-забавно.
- Добре, чудесно, прав ти път, не те държа на сила. Хората идват и си отиват, не планирам да те моля.
- Абе какво ти става? Ти направо ме изгони и ме изтри. Край, вече не се познаваме. Не знам какво ти има, но не си го изкарвай на мен.
- Нищо ми нямаше преди да започнеш най-досадният разговор.
- Чудесно, довиждане тогава. - Ана се изправи, остави 5 лева на масата и си тръгна с надежда, че Кейт ще я спре, но това не се случи.
Няколко часа по-късно Ана не спираше да мисли за малката им кавга. Това не беше често явление за тях. Постоянно спореха, но сега не беше ей така за спорта, този път имаше истинска неприязън. Реши да направи първата крачка и да се обади. Кейт обаче все още беше ядосана, че Ана наистина стана и си тръгна, затова не вдигна. Ана се ядоса и реши, че няма да прави повече, макар че само мисълта, че можеше да се скарат я изяждаше отвътре. Кейт също не спираше да мисли затова, осъзнаваше, че е прекалила, но не беше готова да го признае.
На другия ден се видяха случайно в университета. Ако това беше ден като всеки друг, срещата нямаше да е случайна, те щяха да са отишли заедно и да са неразделни, както винаги, сега обаче беше просто съдба. Продумаха си по едно „здравей” под носа и отидоха при другите от групата. Беше се образувало нещо като кръгче. Те бяха застанали възможно най-далеч една от друга и само мълчаха. Влязоха в стаята, но незнайно как седнаха една до друга. Просто не искаха да създават тема за разговор на останалите. Не си продумаха и дума обаче. Вътрешно и двете изгаряха. Беше им страшно трудно. Все пак бяха свикнали да си споделят всяка малка глупост. И двете се страхуваха, че ако това продължи може наистина да загубят много, но и двете мълчаха.
След като приключиха всички се разотидоха, излязоха навън и се разделиха. Ана обаче не издържа, тръгна след Кейт и извика зад нея:
- И сега какво, ще си мълчим ли?

Кейт се стресна и се обърна към нея.

- Ами ако не ти харесва винаги можеш да си тръгнеш.
-А какво трябваше да направя да стоя там и да ти понасям униженията. Каза че те дразня, затова реших да те избавя от присъствието си.
- О, моля те не се изкарвай жертва.
- Не беше ли така? – извика Ана с много шок и гняв в гласа си.
- Просто не ми беше ден и вместо да го усетиш и да си до мен, ти предпочете да си тръгнеш.
- А, не ти беше ден. Естествено. Най-доброто оправдание. Аз не съм длъжна да понасям всичките ти  лоши дни на свой гръб. Приела си за ме за даденост, можеш да ме тъпчеш без проблем, защото аз ще те разбера и ще приема, че просто не ти е ден, е не може винаги да е така. Не съм кошче, не може всеки път да изхвърляш помията върху мен и да очакваш аз просто да се изтърсвам и да продължа с усмивка. Ето, приеми, че и на мен не ми беше ден.

Кейт не можа да реагира веднага, трябваха ѝ няколко секунди, съвзе се, не помисли много и просто атакува.

-Замисляла ли си се, че за да си изливам, цитирам „помията”, значи нещо ме е предизвикало? Не се ли досети, че може би го заслужаваш. Много е лесно да гледаш само върху недостатъците на хората, ами твоите? Ти си толкова досадна и дразнеща понякога. Търсиш под вола теле и постоянно говориш, просто не млъкваш. Не мога да го понеса. Ето вчера, стояхме си спокойно, но не, ти трябваше да кажеш нещо, не нещо конкретно, а просто нещо, ей така да нарушиш мира. И знаеш ли, това е нещо, което съм приела в теб, такава си и не затова ти мълчах днес. Ти си тръгна. Познаваш ме много добре, знаеш, че съм такава, но ти просто избра да ме оставиш. Само от теб не го очаквах.
- Тръгнах си от кафето не от живота ти, пък и чуй се как ми говориш, не можеш да ме третираш така и да очакваш безрезервно послушание.
- Аз не искам да ме слушаш, предпочитах да се скараме, да си поспорим малко и да приключим темата…
- Нямам сили за спорове. Не мога повече така, опитвам се, защото те обичам, но просто не мога…
Кейт не можа да отговори, Ана не продължи, стояха и само се гледаха в очите, без дори да мигат. За Кейт това означаваше, че тя е изморена от приятелството им и от нея самата, не виждаше как могат да се върнат назад. Прие го както финалната реплика, с която всичко приключи. Ана много се беше ядосала,истината е, че не го мислеше, не беше изморена, просто не искаше да отстъпи, вярваше, че е права и искаше да чуе поне едно извинение. В очите на Кейт напираха сълзи, но тя не искаше да ги показва, затова просто си тръгна.
И двете се прибраха и плакаха много. Не знам защо го понесоха толкова тежко, след като сами създадоха скандалът и сами го раздуха толкова, че да спука отношенията им. И двете много ги болеше, но и двете бяха прекалено горделиви, за да направят крачка, камо ли да се извинят.
Минаха няколко дни, те се виждаха постоянно, но не обелваха и дума. Времето продължаваше да си върви, ставаше все по-болезнено. Не само бяха обидени, и тъжни, вече си и липсваха. Беше ужасно, сякаш и на двете им бяха отрязали по един крайник. Животът им не беше същия. Това се отразяваше на цялото им ежедневие. Бяха разсеяни и раздразнителни. Караха се с всички и постоянно бяха мълчаливи и тъжни. Останалите вече не можеха да ги понасят така.
Кейт реши, че е прекалено гадно да се виждат всеки ден, затова се премести в друга група. Не го обмисли много, действа първосигнално. Реши, че така ще е по-лесно и за двете. Това направо разби и последните здрави частици от сърцето на Ана. Досега не вярваше напълно, че това приятелство е приключило, но прие преместването за достатъчно голям знак, което просто я размаза. И двете си мислиха, че на другата не ѝ пука и че каквито и крачки да направят, няма да има значение, естествено и двете грешаха страшно много. Беше голям грях, толкова много любов да се пренебрегне и то без реална причина.
Две седмици, след преместването, те не се бяха виждали, дори по коридорите. Нямаха никакъв контакт, не спираха да питат общите си приятели как е другата, но разбира се, без да ѝ се казва. Толкова много си липсваха, че чак и мен ме боли като го разказвам. Беше срядата на третата седмица, когато Ана вървеше през двора към университета, когато случайно видя Кейт с някаква колежка от нейната група, приказваха си нещо и се смееха. Казвам ви, прие го по-тежко и от изневярата на приятеля ѝ, преди време. Удари я много сериозно, толкова, че чак се изненада колко много и пука. При тях винаги имаше ревност от други приятели, но всичко беше в кръга на шегата, сега обаче беше съвсем реално. Ана се почувства заличена и забравена.
След като приключи излезе с една тяхна приятелка, която се казваше се Мая и разказа мъката си. Тогава момичето я вразуми малко.
- За бога, защо си го причинявате. Вие двете сте сродни души, няма как просто да се забравите. Нормално е, че си говори с други хора, и си наистина много глупава, за да смяташ, че не ѝ пука за отношенията ви. Просто преглътни себе си и се избави от мъката.
- Мисля, че е прекалено късно. Изоставих я, когато най-много ѝ трябвах, нещо което са правили всички досега. Тя изгуби вяра в мен, аз трябваше да съм различната, която не я оставя, човекът, който винаги ще е насреща, а аз погазих доверието, което ми беше гласувала и само потвърдих представата ѝ за това, че хората са гадни. Убих и последната ѝ частица надежда.
- Покажи ѝ, че не е така, бори се. Покажи ѝ, че е било една тъпа грешка. Тя е човек, ще го разбере, все пак и двете сте виновни.
-Вече нищо не знам...
След разговора, Мая реши да поговори и с Кейт, тя наистина искаше да ги сдобри. Нямаше лична изгода, просто не искаше да ги гледа как страдат. Пресрещна Кейт на следващия ден и просто я попита:
-Какво правите вие двете с Ана и защо не се избавите сами от тази агония?
На Кейт не и трябваше много, за да започне да говори по темата, все пак тя мислеше затова в по-голямата част от времето.
- Не мисля, че има връщане назад. Този път прекалих. Тя е единственият човек, който ме разбира напълно и вместо да я ценя, аз се бях отвратителна. Права беше като каза, че я приемам за даденост. Унищожих най-истинското приятелство, което съм имала. Сама съм си виновна, дори не мога да я виня и да искам.
- Добре, извини се, тя ще ти прости, покажи ѝ, че си осъзнала грешката си.
- Тя няма да иска въобще да ме изслуша.
- Откъде си сигурна?
- Тя каза, че не може повече така, познавам я, това означава, че наистина се предава и вдига ръце от мен, а това е най-тежката присъда.
- Опитай, моля те, нищо не губиш.
- Ами да, аз вече всичко изгубих...
И двете бяха смирени и тъжни до степен на отчаяние. Кейт реши да излезе с Мая и да обсъдят евентуални начини за сдобряване. Малко преди да седнат на кафе обаче, нещо се случи, Ана излезе с една много близка нейна приятелка. Разбира се, не толкова близка, колкото беше Кейт, но все пак близка. Докато си говориха, Ана сякаш не беше там. В един момент, приятелката ѝ каза:
- Ехо, тук съм, ти къде си?
- Извинявай, разсеях се за малко.
- Да виждам, не прави така, после трябва да повтарям.
- Съжалявам.
- Това беше шега, какво ти става, не искам да ми се извиняваш, аз те обичам и се познаваме вече, знам ти номерата.
Тогава нещо сякаш щракна. Дали беше, защото в Ана не трепна абсолютно нищо като чу тези наистина мили думи, но от грешния човек, или заради смисъла им, не знам, но Ана сякаш прозря истината. Осъзна, че не ѝ пука кой какво е казал, нито дали ще изгуби гордостта си, искаше просто всичко да е както преди. Не само го искаше, тя имаше нужда Кейт да е част от живота ѝ, защото иначе нищо друго нямаше смисъл. Ана скочи, даде някакво много тъпо извинение и си тръгна. Когато излезе от заведението се обади на Мая и я помоли да извика Кейт някъде от свое име, за да отиде тя и да говорят, съвсем удобно те двете вече вървяха към уговорката си. Мая ѝ каза къде е и Ана хукна. Тя наистина бягаше. Хвана едно такси и напълно устремена  започна да мисли какво точно ще каже. Докато се усети вече бяха стигнали. Тя слезе и отново побягна, сякаш я беше страх да не изпусне шанса.
Влезе в кафето и видя Кейт, която беше с гръб. Изпита огромно облекчение само от това, че е пред очите ѝ. Усмихна се за секунда и тръгна към нея. Застана до нея и падна на колене до диванчето, на което беше седнала Кейт, така бяха горе долу на едно ниво. Кейт се стресна, но когато осъзна кой е до нея, сърцето ѝ се разтуптя, толкова много се зарадва. Ана беше леко запъхтяна, но започна да говори:
- Съжалявам, аз, наистина съжалявам. Съжалявам, че позволих да се стигне дотук. Съжалявам, че не бях човекът, от когото се нуждаеше, направих грешка и казах неща, които не мислих. Обичам те толкова много и не мога да живея без теб, не мога и не искам. Съжалявам, че ми отне толкова много време да си го призная, но те моля с цялото си сърце да ми простиш. Не трябваше да става така. Ти, ти си най-добрата ми приятелка, без теб сякаш част от мен просто умря. Моля те, не позволявай на гордостта да заслепи пламъка в очите ни при среща!
Сълзите в очите на Кейт отново напираха, докато Ана вече съвсем открито си плачеше. Кейт веднага се сети какво цитира Ана и това нямаше как да не я разчувства. Истината е, че тя беше щастлива и готова да загърби всичко, още когато я видя, но думите ѝ бяха като лечение за всички рани. Нямаше нещо по-важно или по-прекрасно за Кейт на този свят, в момента. Бяха точно това, което искаше да чуе. С най-големият си ентусиазъм се хвърли към Ана и я прегърна по-силно от всякога. Ана все още беше на колене до нея, хората ги гледаха малко странно, Мая се усмихваше от страни, а на тях въобще не им пукаше, в сърцата им имаше само и единствено, щастие и спокойствие. Няколко минути по-късно, Ана се изправи и седна до Кейт. Избърсаха сълзите и започнаха да се смеят. Кейт обаче не искаше да оставя нещата така, след тези красиви думи искаше да върне жеста затова хвана ръката ѝ и започна да говори.
-Толкова много те обичам! Страхувах се, че това наистина е края. Нямаше да мога да го понеса, аз и това време едвам понесох. Повече никога няма да оставям нещата да стигат до тук. Това беше най-голямата агония в живота ми. Ти си много по-ценна и важна, отколкото си признавам. Приех те за даденост, така е, и съжалявам, ти също трябва да ми простиш и се надявам, че ще успееш и просто ще продължим напред, защото това е непоносимо…
- Считай го за простено и забравено!
През целия ден те не се отделиха една от друга, както и през следващата седмица, месец, година. Много ми се иска да кажа и така стигнаха до старческия дом, в който щастливо остаряваха заедно и продължаваха да са неразделни, докато мъжете им играеха голф, а децата им, които разбира се също бяха най-добри приятели, само се обаждаха от време навреме, защото бяха прекалено заети с живота. Иска ми се, но не мога, защото никога не можеш да си сигурен какво ще се случи. Това, в което съм напълно сигурна, е че това приятелство беше специално и истинско. В него имаше магия, защото успя да върне надеждата на две изтормозени души. Като цветето, което оцеля след бурята. То беше пламъкът, който поддържаше тези две души живи и щастливи, и докато пламъка тлее всичко ще бъде наред!

© Ева Георгиева Всички права запазени

Това е разказ за едно истинско приятелство. 

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??