Глава 9

От няколко дни пък, Карл се държеше странно и почти спря да се храни. Погледът му се промени и стана някак разпилян, като на безумец. Сякаш косата му беше изтъняла, също като кожата, която прозираше с един жълтеникав, болнав цвят. Той постоянно се оплакваше, че някой е пипал нещата му, че някой тайно цапал дрехите му, че сме криели нещо от него и т.н. Не искаше и да чуе гласа на логиката. Зеф няколко пъти му показа лога от влизанията в неговата стая. Отвори малкото устройство, стоящо до вратата, служещо като дигитална ключалка, и закачи компютъра си за него, посредством син USB-C кабел. Всички врати в базата се затваряха автоматично, а отварянето ставаше чрез личната ни чип-карта, вградена под последния слой кожа на лявата китка на всеки, което пък веднага се записваше в лога. Въпросния списък с оторизиран достъп до стаята на Карл беше изпълнен само и единствено с неговото име. Никой не беше влизал в неговата стая, различен от него самия.

В един от късните следобеди бях се нагърбила с портативния микроскоп, голяма платнена торба, и още няколко машинки, с които исках да проуча едно интересно растение с кафеникаво-червени стъбла, с много гладки листа и накъдрени краища. Страшно ми напомняше на къдрав (или жълт) лапад, Rumex crispus, който обратно на родната ни планета беше много разпространен, и от който можеше да се прави чудесно брашно и невероятно вкусен хляб. Бях виждала няколко еднометрови такива растения точно зад базата, затова и натам отивах. Исках да го проуча, да събера някакви проби от него и евентуално - да намеря първото използваемо за прехрана растение на Глиез. А и самата идея, че две растения могат да съществуват в изключително подобни форми на две коренно различни и страшно далечни планети, беше изумителна и революционна. Много се вълнувах!

Още с излизането си от главния вход видях тежки, дълбоко оставили следа стъпки в пясъка, водещи именно в посоката, на където отивах. Не бях видяла някой да е излизал от базата, затова ми стана любопитно. Нара беше заявила, че ще подремне, Тери и Зеф разпускаха пред стар запис на футболен мач, награбили последните ни запаси от фъстъци, а Карл беше в стаята си цяла сутрин с любимата си книга. Последвах стъпките, които след няколко метра започваха да са провлачени и развалени, сякаш някой едвам е местел краката си, докато ги е правел. До една от стъпките имаше и капчици кръв – прясна, алена и сякаш току що капнала, напоявайки сухия глиезки пясък. Тръпки ме побиха и усетих треперене в цялото си тяло. Сякаш някой беше пуснал кубче лед по гръбнака ми. Беше ме страх, но вместо да повикам някого, аз просто продължих напред. Любопитството ми винаги е било по-силно от мен, а и от разума. „Слънцето“ изглеждаше гигантско и силно червено на хоризонта, както винаги, и отново беше застинало в онзи вечен залезен момент, хвърляйки пурпурни и рубинени струи светлина по всички повърхности, които можеше да докосне.  

На няколко метра по-надолу, точно зад ъгъла, стоеше Карл. Беше с гръб към мен и коленичил на топлия пясък. Беше се отпуснал някак странно и не помръдваше, нито издаваше звук. По ръцете му имаше кръв.

Постоях така само няколко секунди, които ми се сториха като цяла вечност и въпреки страха, реших да го извикам по име.

- Карл! – нямаше реакция – Карл, добре ли си?

Той започна да плаче тихо, но без да помръдва. Лекият глиезки ветрец нежно подухваше и завихряше миниатюрните песъчинки в една застинала, много зловеща картина. Нямаше никакви звуци, освен едва забележимия вятър и хлипанията на Карл. Приближих се плахо към него и поставих ръка на рамото му. Отново го попитах как е, а той с едно рязко извръщане ме хвана за ръката и с кървясали очи, пълни с безумие и лудост, започна да ме дърпа и да реве яростно. Капките кръв са били от носа му, от който продължаваха да се стичат като воднисти сополи. Беше подивял като някакъв рис и крещеше силно:

- Да, аз го убих! Нямаше нужда и живота ми не беше в опасност, но го убих! Той държеше пушка, която нямаше да използва. Виж го, Яра... Виж го! Ето го там, зад генератора, седи и ми се смее с кирливите си дрипи и шал на главата. На колко години ти изглежда? На 7? Или на 8? Изпратиха ме в онзи размирен район като пазител на реда, а аз се наслаждавах на всяка секунда хаос! Момчето държеше пушка, може би за пръв път през живота си, и аз вместо да му я отнема, просто го застрелях. После очистихме и всички останали в глупавото размирно село! Съжалявам! Не, не, неее! Не съжалявам! Защо да съжалявам? Почувствах се велик военен, много над всички останали! Почувствах се значим, господар на света! А сега този сополив дрипльо не ме оставя намира. Защо ме преследва? ЗАЩО??? Пак ли трябва да го убия? Кажи му нещо, Яра! Виж го, и на теб се смее!

Очевидно бе, че зад генератора няма никой, пък какво остава за малко дрипаво дете. Бяхме само аз и той.

И халюцинацията му.

Едвам се отскубнах от силната му хватка и забягах към базата с колкото сила имах. Зад мен тичаше и обезумелия Карл с кървясали очи, течащ нос и изцапани до лактите ръце. Силната гравитация много пречеше в такива моменти, когато трябва да спринтираш за живота си и определено не бях толкова бърза, колкото ми се искаше да бъда. Стигнах до входа на базата и заудрях китката си към датчика яростно, сякаш така вратата щеше да се отвори по-бързо. Нямах време да вкарам кода за опасност и аварийно заключване на всички врати и прозорци, затова не се и опитах. Директно се запътих към личното ми помещение, където никой друг нямаше достъп, но в последния момент завих рязко към стаята на Зеф и започнах да го викам и да крещя силно. Той излезе, чорлав и объркан, само по долнището на пижамата си. Вътре беше и Тери, с когото точно бяха изгледали стария футболен мач. През сълзи и в абсолютна истерия опитах да му обясня какво се е случило и инстинктивно се сгуших в него, отказвайки да го пусна. Тери недоумяваше и замалко да се задави с фъстъците, които въпреки паниката и несвързаните ми обяснения, той продължаваше да дъвче.

Зеф ме хвана за ръката и ме задърпа към кухнята, където взе най-големия нож, с който разполагахме на базата. Оръжията, различни от подръчните средства, бяха заключени в склада, за който само Карл имаше достъп. Застанахме зад масата, като добро място за отбрана, и зачакахме военния да нахлуе бясно. Чакахме много дълго, поне по мои спомени. Секундите се разтягаха в пространството като лепкава смола и ме държаха на нокти във всеки един миг. Тери остана в стаята на Зеф и абсолютно игнорираше ситуацията, вероятно за да довърши фъстъците, а Нара  спеше непробудно, с големите си тапи за уши. След няколко минути на входа на базата се чу чегъртане, сякаш някой с нокти се опитваше да раздере метала. Отново се уплаших до смърт, стиснах ръката на Зеф и заплаках. Той беше непоколебим и смел. Нито едно мускулче от тялото му не трепна в онзи миг, беше като някой супергерой. Въпросният някой, който драскаше с нокти, в крайна сметка успя да задейства датчика с чип-картата си и вратата се отвори леко и плавно, както винаги. На земята се просна Карл.

Следва продължение...