5.10.2018 г., 1:24 ч.

 Вечност: Сблъсъкът на времената (13) 

  Проза » Повести и романи
403 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
3 мин за четене

Дневникът на Алисън Рейн: Ноември

    „Месец Ноември предвещаваше много студ, тъй като днес бе първият зимен ден. Гъста мъгла се беше спуснала над долината, силен вятър брулеше голите клони на дърветата, а ситен снежец падаше от мрачното и сърдито небе. Пътищата бяха кални и мокри, а по тях не се мяркаше жива душа. Всичко бе толкова спокойно, но в същото време плашещо тихо. Единственото, което се чуваше навън бяха грозното грачене на гарваните, вълчият вой и вълните на морето, които се разбиваха в скалите на „Рейнщайн”.

    Напълнила съм стаята с топлина и всичко лошо е заключено отвън. Дали самотата, която изпитвах беше породена от празнотата в мен или беше по - скоро емоционално, душевно и психическо неудовлетворение, несигурност, крах, и въобще всичко онова, което в даден момент довеждаше до лудост?!?! ...

    Въпреки хапчетата, които упояваха, успиваха и укротяваха опърничавата в мен съзнанието ми беше сравнително будно, и не чак толкова замъглено. И въпреки „четирилистните” детелини в живота ми... определено моментите на радост, и щастие бяха изключително рядко срещано явление.

    И какво точно е радостта? Какво точно е и беше щастието в моя живот?

    Винаги съм вярвала и твърдяла, че всичко се крие в малките неща - усмивка, поглед, прегръдка, целувка или дори само хващане за ръката ме караше да се усмихна...

    Тогава идват и различните сълзи - различни на вид, на вкус, на топлина… сякаш самият „художник на чувствата” преминава през цялото ти лице с водна четка... А когато са породени от спомен за нещо преживяно; нещо, което е оставило болезнен отпечатък в душата се чува тяхното безшумно движение - движение на едри сълзи, извиращи нейде отвътре; техните стъпки, когато очертават нови пътеки по лицето, стичат се по шията, изчезват между гърдите... А всъщност попиват и се губят точно там, откъдето са, и излязли - от сърцето...

    Навън е все така мрачно и духа неукротим вятър, но вече освен сняг вали силен, и проливен дъжд. Като че ли съм загубила чувствата и мислите си, душата, и сърцето си, но още по-страшно е, че като че ли съм загубила себе си... Ако можех да се върна и да променя само едно нещо от живота си - дали бих го направила? И ако го направя - тази промяна дали щеше да промени живота ми или щеше напълно да разбие сърцето ми? Или щеше да разбие нечие друго сърце? ... Дали бих избрала коренно различен път или бих променила само едно нещо, само един момент? Един момент, който винаги съм искала да върна...

    Няма те, за да видиш колко е топло.. Няма те, за да споделиш с мен безсънната нощ...

    Намирах се в някаква непрогледна дупка. Мракът обгръщаше цялото ми същество.

    Чудех се как попаднах в капана на собствената си съдба?! ...

    Единственото спасение от този така мрачен и скован от студ свят си ти, и любовта ни и светлината, и топлината, които ми даваш. Надеждата, че утре ще е нов, различен ден. Ден, в който „вчера” е минало, а „утре” ще е най-прекрасният ден.

    Обичта ми към теб не може да се опише с думи, защото е прекалено голяма, силна, истинска и чиста; не е просто мираж роден от съзнанието ми и от детското ми сърце.

    Милион пъти ти писах писма, в които се стараех да ти покажа какво всъщност значиш за мен и 1336 дни по-късно все още се старая да ти докажа безусловната си, безгранична любов.

    Ужасно трудно е, че трябва да крием чувствата си, защото ще бъдем осъдени и изгорени като че сме някакви вещици. А така силно искам да изкрещя, че съм влюбена в теб и нищо, и никой на този свят не могат да ме уплашат или накарат да те обичам по-малко, или да не те обичам изобщо! Това, че те срещнах, без значение от обстоятелствата, ми даде нови очи, с които да виждам по-добре света; уши, с които да чувам само истинските неща и ново сърце, благодарение, на което да чувствам всичко, което ми се е струвало толкова далечно, а всъщност е било най-близо до мен.

    Срещайки те и ставайки част от живота ми успях да се откопча от здраво впилите се в мен стари разбирания на един още по - стар свят, научен кое е правилно и кое грешно, но единствено заради пясъка хвърлен в очите му. А как ми се иска да им дам своите очи, за да видят какво видях в теб и защо така лудо се влюбих...”

» следваща част...

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??