6.10.2018 г., 23:35 ч.

 Вечност: Сблъсъкът на времената (15) 

  Проза » Повести и романи
583 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
6 мин за четене

Разследването и Колин Клейтън

    - Ще ме целунеш ли сега? - попита тя.

    В отговор той се приближи към нея, за да я прегърне.

    Тя почувства как ръцете му обвиха кръста й, след което той развърза колана на пеньоара й. Нощницата, с която бе облечена ясно очертаваше тялото й. Тя обви врата му с ръцете си, докато той се наведе към нея и леко захапа устните й. Тя се вкопчи в него, цялата изтръпнала, като гърдите й опряха неговите и дълбока въздишка се отрони от нея. Той я накара да се разтрепери от желание, а тя едва издържаше на това сладко мъчение.

    Колин бавно и нежно я пусна по средата на леглото, притисна я към себе си повдигайки ханша й, а после се отпусна със силен тласък към нея. Тя извика, след което устните им се сляха в страстна целувка, която изглеждаше така, сякаш никога нямаше да свърши. Желанието за любов напираше и в двамата. Колин бавно се отдели от нея, а след това отново с тласък се отпусна върху й. Докато Клейтън изпитваше крайното и върховно чувство, Алисън измъкна ножа, който бе скрила под възглавницата и преряза гърлото му. Кръвта се стече по гърдите й и се спусна по корема й. Обви с краката си все още топлото тяло, притисна се здраво към него и цялата трепереща от удоволствие, и възбуда почувства и своя оргазъм.

    Постоя още малко така, вкопчена в мъртвото тяло, след което изчисти кръвта от себе си, облече се и напусна хотелската стая.

 

    Сянка не изпитваше угризения, не изпитваше и вина. Той заслужаваше да умре...

    

    Говореше се, че ако човек гледа все назад, единственото, което вижда е сянката си.

    Хубаво име си беше избрал – „Сянка”.. Невидим през деня и още по - незабележим през нощта, Сянка умело прикриваше следите си - появяваше се и изчезваше, незабелязан от никого; постоянно сливащ се с тълпата или криещ се в тъмнината. Пътуваше наоколо и дори не преспиваше в градовете, които посещаваше. Знаеше кой трябва да умре, появяваше се и отнемайки живота на поредната жертва си отиваше, без да оставя след себе си никакви следи. Сянка не убиваше за удоволствие, а отнемаше живота на онези, които не заслужаваха да живеят.

(Е, може би изпитваше някакво удоволствие, което умело прикриваше)

 

    Това чуваше детективът от Дюрнщайн на всяка врата, на която почукаше; на всеки ъгъл, на който спираше; във всеки бар, в който влезеше.

    - Носеше тъмен костюм, сигурно прашен заради дългите пътешествия, които прави. Очите му бяха дълбоки, а лицето му почти не се виждаше, тъй като бе умело прикрито под голяма шапка... - започна да разказва барманът. - Сигурно не е искал да бъде видян, запомнен или разпознат... После направи няколко крачки от вратата и спря в средата на помещението. Не стоя дълго така, а след като огледа наоколо седна в най - отдалечения ъгъл на бара. Личеше си, че не иска да бъде обезспокояван... - барманът се замисли за секунда, след което продължи. - Поръча си чаша отлежало уиски, а докато го чакаше извади някакво черно тефтерче и започна да пише нещо в него.

    - Какво се случи след това? - попита детективът.

    Барманът се огледа, след което се приближи до Брингър и тихо каза:

    - Видя Бет...

 

    Госпожица Мъри беше едно изключително красиво момиче. Притежаваше златисти коси и невероятни зелени очи. На пръв поглед тя бе изключително мило същество, но за да има всичко бе сключила сделка с Дявола и му беше продала душата си. Животът й бе избрал съдба на проститутка и тя изцяло се бе посветила на изучаването на съблазняването, и сладострастието.

    Това чуваше навсякъде детективът и макар че Сянка беше убиец, извършил не малко престъпления, а хората не само се страхуваха от него, но го и боготворяха - детектив Брингър бе готов на всичко, за да го залови.

 

***

    Месец Декември предвещаваше много студ.

    Гъста мъгла се беше спуснала над Кил, силен вятър брулеше голите клони на дърветата, а сняг на парцали се сипеше от мрачното и сърдито небе.

    Гробището тънеше в тишина и покой, когато сред дърветата се появи женска фигура обвита в черна рокля - толкова тъмна, че сякаш бе една от сенките на нощта. Придвижваше се безшумно и липсата на какъвто, и да било звук би накарало всеки, който я е мернал за миг да си помисли, че така му се е сторило.

    Жената стоеше до един гроб все така безшумно, коленичи пред надгробния камък, пред който стоеше и прокара пръсти по гравираните върху него букви, сякаш се чудеше защо изобщо е дошла.

    Дамата въздъхна, след което отрони:

    - Съжалявам...

    Горещи сълзи се стекоха по ледените й бузи. Дамата замълча за известно време, сякаш не знаеше какво да каже...

    - И двамата се променихме много, и не сме такива, каквито си мислехме, че ще станем...

    Последва кратко мълчание, след което Катрин сложи едната си ръка на сърцето си, а другата постави върху надгробната плоча.

    - Колкото повече време минаваше сякаш раната в мен все повече се отваряше. Предполагах, че с времето, би трябвало да мисля по – рядко, да чувствам по – малко, но беше обратното... Мислех и чувствах доста по – често, и в огромни количества и когато ме обземеше Онова чувство, за което все още не намирам подходящите думи... Е, тогава единственото, за което мислех беше Сърдечен Ритъм...

    Какво ли щеше да бъде, ако ... Щяхме ли да се обичаме повече?! ... Щяхме ли да останем заедно?! ... С времето се превърнахме в онези напълно непознати, които просто си кимаха от двата края на помещението, поздравявайки се без думи... Обеща, че никога няма да ме напуснеш, а наруши обещанието си два пъти, затова може би си заслужил смъртта си. Но какво говоря? И най - големият ми враг не заслужава подобна гибел, но по дяволите Колин... Ти не ми остави друг избор!! След всичко, през което преминахме с нея заради теб… Ние все още сме заедно. И как няма?! Обичаме предизвикателствата, а вратите тепърва се отварят! Мислим една за друга; разбиваме сърцата си; умираме бавно, когато не сме заедно и ни боли, когато се съмняваме една в друга, но въпреки опитите ти да ни разделиш сме заедно. И заради опитите ти да ни разделиш не ми остави друг избор освен да я накарам да те убие...

    

    Детективът от Дюрнщайн започна разследване, което бе едно абсолютно приключение за него. Обикаляше улиците и покрайнините на графството, чукаше на всяка врата, спираше на всеки ъгъл. Върна се цели двадесет години назад, когато всичко започнало от убийството на Саманта Джоунс и последвалото го самоубийство на бащата на вече покойния Колин Клейтън. Спря се и на убийството на Бет Мъри, което така и никой не разследвал. Тя просто бе убита, погребана от жителите на градчето, защото нямаше семейство, и забравена...

    Убийствата на Колин и Виолета Клейтън също не трябваше да се подценяват. Човекът, който ги бе извършил не трябваше да бъде подценяван. Това си мислеше детектив Сторм, докато разглеждаше за пореден път снимките на убитите, които бе закачил по стените в хотелската си стая. Това си мислеше и докато за пореден път препрочиташе записките, които беше направил: лични впечатления, разкази на жители на графството, на свидетели на странни случки и събития, и всякакви други подобни.

    - Ще отнеме повече време отколкото си мислех... - съобщи Брингър по телефона, след което затвори, запали цигара и докато се наслаждаваше на тютюневия вкус в устата си, започна отново да преглежда събрания материал.

» следваща част...

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??