„Човек помъдрява късно... Точно, когато няма време...“

    „С времето човек разбира тънката разлика да държи ръка и да окове душа. И разбира, че да е в нечие легло не означава любов. И започва да разбира, че целувките не са договори. Подаръците не са обещания. И човек започва да приема своите провали с вдигната глава, и отворени очи. И се научава да гради всички свои пътища сега, защото утрешните основи са несигурни за планове, а бъдещите обикновено пропадат по средата.

    И след време човек научава, че ако е прекалена, дори топлината от слънцето изгаря. И се научава да посади своя собствена градина. И да украси своята собствена душа, вместо да чака някой да му донесе цветя. И човек разбира, че наистина може да издържи, че наистина е силен, че наистина има стойност. И човек разбира, и се научава! И всеки ден се учи!

    След време разбираш, че да бъдеш с някой поради това, че ти предлага хубаво бъдеще означава, че рано или късно ще искаш да се върнеш към своето минало. С времето разбираш, че само, който може да те обича с недостатъците ти без да се опитва да те променя, може да те дари с цялото щастие, за което мечтаеш.

    След време ще си даваш сметка, че да се ожениш само, за да не останеш по – назад е сигурен признак, че бракът ти ще е един провал. След време ще си даваш сметка, че да си до някой само, за да не се чувстваш самотен накрая неизбежно ще те накара да искаш да не го виждаш повече.

    С времето разбираш, че истинските приятели се броят на пръсти, а който не се бори за тях рано или късно ще се окаже заобиколен от фалшиви приятелства. След време също разбираш, че думи казани на прощаване могат да наранят човек за цял живот.

    След време си даваш сметка, че който унижава или подиграва, което и да е човешко същество, рано или късно ще преживее същите унижения, или подигравки, умножени многократно. След време разбираш, че да се извини може всеки, но да прощават могат само тези с голяма душа.

    След време ще се увериш, че макар да си щастлив с тези, които са до теб, безкрайно ще ти липсват онези, които до вчера са били с теб, а днес вече са си отишли. След време си даваш сметка, че макар да си щастлив с тези, от които си заобиколен един ден ще плачеш за онези, които си оставил да си отидат.

    След време си даваш сметка, че всяко едно преживяване с всеки един човек е неповторимо. След време разбираш, че да избързваш нещата или да ги насилваш да се случат, накрая ще накарат да станат не така, както си очаквал. С течение на времето си даваш сметка, че всъщност най - хубаво е било не бъдещето, а моментът, в който си се намирал! Точно този неповторим миг!

    С течение на времето също научаваш, че животът е тук и сега, и че е без значение колко планове имаш - не съществува нито утре, нито вчера. След време разбираш, че да се опитваш да простиш или да молиш за прошка, да казваш, че обичаш, да казваш, че ти липсва, да казваш, че ти е нужен, да казваш, че искаш да бъдеш приятел на някой до гроб е късно и вече няма смисъл!

    Човек остарява твърде бързо, прекалено бързо и помъдрява прекалено късно! Точно когато... вече няма време...“ – Хорхе Луис Борхес

    Мистерията около Сянка беше разкрита.

    Детектив Брингър бе шокиран от развоя на събитията толкова много, че дори мислите за това, че е разгадал случая не го успокояваха, нито го удовлетворяваха. Той дотолкова бе идеализирал в представите си червенокосата девойка и господарката на „Рейнщайн“, че не можеше да повярва дори на признанието, което те му направиха...

    Алисън и Катрин щяха да бъдат осъдени, и присъдата в най - добрия случай щеше да бъде доживотен затвор.

    - Ще ви пусна... - каза австриецът, след известно време прекарано в мълчание.

    - Това може да коства живота ти, детективе! - измърмори Алисън, а кимайки с глава в знак на съгласие бе моментът, в който Брингър сключи сделка с Дявола...

    Пусна ги да си идат и заличи всички улики, които водеха към тях, а дали щеше да ги види отново – никой не знаеше...

    „Беше началото на зимата на 2015та година. Спомням си я, защото не беше като всяка друга... Имаше зими, които оставаха незапомнени, а точно тази щях да я помня до края на живота си, защото именно тогава срещнах Нея...

    Същата тази зима се опитах да си спомня коя бях преди да я срещна, но истината е, че толкова много откривах себе си в нея, въпреки, че беше толкова различна от мен, че не можех да си спомня живота си преди появата й.

    Всеки път, когато си мисля за нея, си представям устните й и онова крайче там, откъдето тръгва усмивката й. Представям си как се смее на поредния ми несполучлив опит да разкажа някоя шега. После сбръчква вежди, завърта поглед, който е придружен от въздишка, поклаща глава, поглежда ме и започва да се смее. Ах, този смях... Дори сега кънти в главата ми...

    И всеки път, когато мисля за нея Адът в мен се отваря, и оттам излизат бесни, триглави кучета, които със свирепите си зъби и нокти разкъсват измъчената ми душа... Влачат я до полуда и когато почти нищо не е останало от нея я захвърлят, където намерят за добре, изчакват я да се излекува, и я атакуват наново, като този път не пропускат дори и най – тъмните й кътчета...

    Съдба ли беше проклятието да я обичам или беше проклятие тази съдба?! И какъв беше смисълът от, и на всичко това?

    С какво беше по – различна?

    Истината е, че когато кажа какво съм видяла в нея и защо съм я обикнала така всички казваха, че съм мечтателка или че фантазирам, или че такава любов е невъзможна, че не съществува. А само, ако знаеха какво всъщност имаше в нея... О, то тогава всички висши сили са ми свидетели, че биха я копняли, мечтали, желали, фантазирали и обичали поне наполовина, колкото мен!

    И може би беше съдба. Може би беше и проклятие също така. Но нито за миг не забравих как се чувствах всеки път, когато просто и само си помислех за нея...

    Не исках да възхвалявам косите й, нито да съзерцавам очите й, но исках да говоря за усмивката й. Не исках да я издигам на пиедестал и не исках да я приравнявам с останалите, но исках да говоря за нещата от живота, а именно тя беше целият ми живот! И точно това ме караше да изглеждам като обсебена – та аз вече говорих за усмивката й...

    Животът ми без нея би се превърнал в низ от незапомнящи се моменти, но може би така щеше да бъде по – добре. Не бих понесла живот без нея...“