17.09.2018 г., 10:08 ч.

 Вечност: Сблъсъкът на времената (4) 

  Проза » Други
503 1 0
Произведение от няколко части « към първа част
2 мин за четене

23ти Октомври. 2014 година
***

    Беше нощта на 23ти Октомври 2014 година. Една пълна година откакто...
    Спомням си я, защото беше от онези нощи, които се запечатваха в съзнанието ни и оставяха от онези незаличими белези, които изсветляваха с времето, но никога не изчезваха напълно.
    Наоколо нямаше дървета. Всъщност нямаше абсолютно нищо. Само едни безкрайни поля обгърнати от тишината и покоя на гробището.
    За миг се почувствах сякаш бях част от сенките на нощта, а липсата на какъвто и да било звук би накарало всеки да се озърта недоверчиво, мислейки си и съмнявайки се в това дали всъщност има още някой, чакащ в тишината на мрака...
    Стоях замълчана още известно време, без да знам какво да кажа и дали изобщо има какво да се каже, след което тежка въздишка се отрони от мълчаливото ми, но крещящо вътрешно от болка тяло.
    Ясно си спомням как се чувствах тогава, защото тежка въздишка отново се откъсна плачевно от гърдите ми, но този път заглъхна някъде в последвалото ехо. Като че ли принасяха в жертва някое животно...
    Същата тази нощ се опитах да си спомня коя съм или поне коя бях, но всичките опити и усилия, които полагах бяха безуспешни.
    Животът ми се бе превърнал в низ от тъжни и жалки, незапомнящи се моменти, в които палех цигара, и загледана в нищото си казвах, че никога няма да си простя, че си тръгнах от себе си...
    Прошката - благодетел, на която не бях способна. Не можех да прощавам, не можех и да забравям. Целият ми съзнателен живот беше такъв - купчина незабравени и непростени грешки... Но как да простиш на някого, когато първо на себе си не можеш?!

    Умът ми и цялото ми същество бяха под напрежение. Мислите ми така разхвърляно блуждаеха, че дори не можех да пиша без да положа огромни усилия.
    „Това бе моментът, в който се взривих и цялото ми Аз се разгради на съставните си части, които се разпръснаха в хаоса, преди да се съберат отново в болезнено туптене…”
    Ако можех да върна времето назад и да променя всичко или дори само едно-единствено нещо - дали бих го направила или бих избрала да си ида?
    
    „Всичко се крие във времето” си помислих и отново ме заляха поредните мисли.
    С времето се научаваме да прикриваме сълзите си с усмивка; да заместваме гнева и яда със смях. Научаваме се да затваряме очите си за ситуации, в които обикновено бихме реагирали остро; да прощаваме, когато не трябва и да забравяме, когато още по - малко трябва. С времето се научаваме просто да се променяме и дори да се превърнем в нещо, което не сме. Но се научаваме и да не обръщаме внимание на неща, които винаги са ни правили впечатление досега.
    Но времето е променливо и когато си мислим, че сме забравили, и когато си мислим, че сме простили; когато сме убедени, че сме се променили... то тогава задухват онези ветрове, които носят мириса на отминали времена, спомени и въздишки, които са дълбоко заключени в нас, но така и не сме затрили на дъното на вечността...
    „Да, всичко се крие във времето...”

» следваща част...

© Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??