Красиво беше тука. Сякаш Бог беше изсипал цялата си благодат и въображение точно на това място. Пролет поляната ставаше като шарена черга от безбройните цветя дето само тука можеха да се видят. А тревата беше толкоз зелена, че като я огрееше слънцето, очите те заболяваха. Лятос тишината нарушаваха само хлопките на многобройните стада и оня неописуем звук на гайдата, дето душата може да ти разплаче. Кога дойдеше есен, гората пламваше във всички цветове на огъня. Казваха, че тукашните носии затуй са толкоз ярки и многоцветни, щото жените пришивали в тях самата природа. В центъра на поляната се извисяваха четири вековни бора и една ела, та на тях беше кръстена местността – Борина. Много легенди се носеха за тях. Най-страшната беше как през робството Камен ковача от село Горица бягал през планината да спаси булката си и тримата си невръстни сина от турската напаст. За зла участ ги връхлетяла люта буря. Изгубили се в халата и бялата смърт ги застигнала точно на това място. Като си затръгвала зимата овчарите ги намерили и погребали, а след време на място порасли четирите бора и стройната ела, в корените на която беше избликнал извор. Дали тъй е било или беше само легенда никой вече не помнеше, но от време далечно на поляната с петте бора всяка година щом зимата си тръгнеше, се събираха хора от близо и далеч. Вярваха, че със зимата си тръгва лошото, че водата от извора лекува всякакви болести и че боровете дават сила на тия дето са изгубили надежда.

        Щом стигнаха, всеки се зае със своите си неща. Вела прекара каруцата на местата за продаване, а Манол закара своята под боровете дето се събираха тия къде бяха чували легендата и идваха да почерпят сили от вековните борики и да отмият болежките с лековитата вода. Много народ се сбираше под сенките на дървета. Имаше хора всякакви слепи, хроми, изстрадали, все носещи теглото на някаква болест. Манол извади голяма черга и я постла под клоните на елата. Помогна на майка си да слезе от каруцата, а Еличка пренесе на ръце. Тя беше отворила очи и сега гледаше право към небето с празен поглед. Манол я сложи да легне в скута на майка си, взе едно менче и наля от изворчето. Чувал беше легендата за тая вода, неведнъж беше карал майка си да дойдат и да видят какво ще стане, ама тя дума не даваше да се издума. Грехота било християни да вярват в такива работи. Щом докторите не можели да помогнат, само упованието в Бога им оставало. Ама толкоз години като нито доктор, нито Бог беше помогнал, накрая се пречупи. Вече беше готова и грях да стори, ама да си върне детенцето. Пое менчето от ръцете на сина си, погледна го в очите и въздъхна. Манол само кимна и помогна на Елица да се надигне. Дадоха ѝ да пие, после и умиха лицето, ръцете и краката, както им каза една възрастна жена, дето като видя Елица се прекръсти, погледна към небето шепнейки молитва и им каза да останат колкото може по-дълго. Сега оставаше само да чакат и да се надяват легендата де не е само легенда.

            Вела покри сеното в каруцата с нова черга и почна да реди стоката така, че всичко да се вижда. Още беше рано и нямаше много хора около занаятчиите. От другата страна на поляната на малко хълмче бяха започнали да се събират свирачи, а в далечния край до сами гората се мяркаха вече конете за кушията. Спокойствието на планината я обгърна като шал и тя потопи сетивата си в ароматите и звуците на това магично място.

            - Вело, мари, хубавице лелина! Какво си се размечтала такваз? 

            Весел глас зад гърба на Вела я извади от унеса. Тя се обърна и като видя кой я беше стреснал широка усмивка се разля по лицето ѝ.

            - Лельо Керано, много се радвам да те видя – Вела разпери ръце и прегърна най-добрата приятелка на баба си.

            Години наред трите бяха споделяли съборите из околията. Леля Керана живееше през две села оттам баира, плетеше дантели и беше ненадминат майстор. С баба Мария се бяха запознали преди много, много години и бяха станали първи дружки. От както Мина си отиде, всяка зимата, когато нямаше друга работа освен ръкоделията, двете започнаха често да си гостуват. Прекарваха по няколко дни в седенки, споделяха добро и лошо, а после трудно се разделяха. Мъжете им често се шегуваха, че най-добре ще е семействата да се съберат да живеят в една къща, че да не губят жените по два дена в път, а да имат повече време за приказки. Баба Мария винаги вземаше Вела със себе си, хем да я наглежда, хем от малка да се учи какво трябва да умее една мома. А когато леля Карана идваше у тях, винаги носеше пълна кошница с лакомства. Хубав човек беше тя, ама и нея животът беше белязал. Двама сина изпрати във войната и още ги чакаше, а мъжът ѝ един разбеснял се кон го стъпка лани и се спомина без време. Самичка остана. Не искаше да приеме, че вече си няма никого и всяка вечер слагаше масата за четирима, всяка вечер оправяше леглата на всички, че можеше чудо да стане и поне децата да се върнат, а душата си в дантелите вплиташе, че да не я погълне самотата. Вела обичаше като родна кръв, ама в сърцето ѝ яма се беше отворила и с времето все по-голяма ставаше. Тая зима не се бяха виждали от как баба Мария си отиде и сега силно се прегръщаха сякаш да усетят отново нейната топлина.

            Тъй ги видя Манол, който се зададе откъм бориките. Той беше виждал леля Керана няколко пъти у Велини, а Георги му беше разправял каква добра жена е.

            - Добра стига, лельо Керано – рече той с широка усмивка.

            Керана пусна Вела и също се усмихна.

            - Добра да е, Маноле – каза тя и го погали по главата, когато той се наведе да ѝ целуне ръка – Ти как тъй на сбора? Друг път комай не съм те виждала тъдява?

            - Така е. Тая година за пръв път съм тука. Най-после придумах майка да дойдем на лековития вир. Знаеш за Елица, нищо друго вече не ни остана освен да се надяваме на чудо. – той погледна към Вела – а и Георги ме помоли да наглеждам Вела, че нали е самичка…

            Леля Карана хвърли поглед към Вела и видя как слаба руменина изби по страните ѝ. Подсмихна се леко, помисли, че няма да е само зарад туй, ама на глас рече:

            - Добре си стрил, синко. Много хора съм чула дето извора им дарил нужното – тя се наведе към него заговорнически и почти прошепна – а щом майка ти е кандисала в чудеса да вярва и аз ще ти разкажа за едно.

            Манол и Вела се спогледаха, а леля Керана продължи:

            - Преди тая зима в наше село се появи другоземка. Ей тъй, от нищото се появи. Водеше със себе си дребно магаре с две дисаги и туй то. Мина през селото и право у нас дойде. Първо мислех да я натиря, ама тя само ме погледна и рече, че две приказки има да ми каже и ще си върви. Хем се поуплаших, хем едно любопитство ме загложди, че накрая си викам каквото ще да става и я поканих вътре. Помоли да напоя магаренцето, а за себе си нищо не поиска. После ми рече, че много мъка ми тегне на сърцето и трябва вече да я пусна да си иде.

            Вела ахна.

            - Как тъй ти рече, ма лельо Керано, ми тебе не те ли фана страх? – каза Вела уплашено.

            - Фана ме и още как. Таман да ѝ река да върви от дето е дошла и тя ме хвана за ръката. Сякаш ток ме удари ти казвам. Исках да се дръпна ама нямах сили. Другоземката ме погледна право в очите и ми рече:

            - Не се страхувай от мене, страхувай се от тъмнината в сърцето ти, ако не я пуснеш да си иде ще те погълне! Добра жена си, ама ако не пуснеш мъртвите да си идат, тъй между двата свята ще тлееш.“

            Гледах я без да я виждам и не можех да мръдна, а тя продължи да говори:

            - Кажи ми сега има ли край селото някоя изоставена колиба, дето да се приютя, че зима иде и не мога да продължа пътя си?“.

            Чак като пусна ръката ми се освестих. Изведох я на пътя и ѝ посочих гората над селото. Близо до стария параклис имаше една изоставена от овчарите колиба та ѝ рекох там да иде. Тя ме благослови и пак ме погледна тъй, че тръпки ме побиха:

            - Като си готова да чуеш какво още имам да ти река ела, ама остави страха си тука“.

            И тръгна без да се обръща.

            Вела не издържа и попита:

            - А ти какво стори? Ходи ли при нея?

            - Ходих, дъще. Ден, два място не можех да си намеря. Кълнях се що съм я пуснала в дома си, после се хоках, че не мога да събера смелост да ида и накрая не утраях.

            Поляната край бориките вече се беше напълнила с хора, откъм баирчето засвириха гайди, глъчка и шумотевица цареше на всякъде ама Вела и Манол нищо не чуваха. Гледаха леля Керана в захлас и чакаха да чуят края на тая странна история.

            И Керана беше потънала в спомена за другоземката.

            - На третия ден оставих всичко и отидох в гората. От комина на колибата излизаше пушек, а под стрехата ѝ висяха снопове с билки. Магаренцето кротко дремеше вързано за едно дърво. Още не бях стигнала съвсем и вратата се отвори. Стреснах се малко, ама бързо прогоних ỳплаха. Без да продума другоземката ме покани вътре. Влязох и зачаках. Вътре имаше само ниска масичка, две трикраки столчета и един миндер покрит със сено. Тя сновеше край огнището и не бързаше да ми говори. После се обърна и рече:

            - Ти що дойде? От страх или щото мислиш, че мога да ти помогна?

            Не знаех какво да кажа, че да не сбъркам и тя продължи:

            - Не ми казвай, щом си дошла значи имаш нужда, а аз за туй съм тука. Такава ми е орисията. От как се помня скитам по тая изстрадала земя да лекувам чедата ѝ там дето докторите са безсилни.

            При тия думи Манол подскочи.

            - Лельо Керано, тая жена още ли е у вашето село?

            Керана въздъхна тежко и го погледна с тъга.

            - Не, синко. Тръгна си с ланския сняг.

            Манол се отпусна тежко на земята и като на себе си рече:

            - А тогаз що ми разказваш тая история?

            Керана приседна до него и го погледна майчински.

            - Щото за тая зима дето другоземката беше при нас разбрах, че тя има някаква сила да усеща къде има нужда от нея. След като ми каза какво да сторя, че да прогоня мъката и чернилката от сърцето си, макар да не вярвах много, сторих го. Не мина много време и почнах да усещам как ми просветва душата. Още ми е мъка за моите и никога няма да ми мине съвсем, ама сега живея по-леко. Явно и отвън ми е проличало щото почнаха дружките да ме подпитват що съм такава. Първо мълчах от страх да не помислят, че съм си затрила ума, ама нали са ми близки накрая им казах. Не ме взеха за луда. И двете имаха мъки в душите. Едната син не можеше да задоми, а другата щерка дето трета година мъж имаше ама празна ходеше. Та и двете отидоха при другоземката. Селото ни е малко, разчу се бързо и кой имаше болка дето лековете бяха безсилни, отиде при нея. Може и да не вярвате, ама на всички помогна тая жена.

            Манол я гледаше с отчаяние и тя почна да го утешава.

            - Не го мисли, Маноле! Ей тука – и тя сложи ръка на гърдите си – имам предчувствие, че тая жена ще се появи пак. И аз ще разпитам, не може да е отишла далече. Много страдалци има из околията. Не се тревожи!

            Манол се усмихна измъчено, отново ѝ целуна ръка и рече:

            - Сполай ти, лельо Керано. Аз ще ида да нагледам майка и Елица, че много хора надойдоха, а и вие да си вършите работата. После пак ще мина да ви видя.

            Манол се изправи и с натежали крака тръгна към извора.

            Вела го гледаше и очите ѝ се наляха със сълзи.

            - Лельо Керано, що му разказа тая история? Само му даде надежда, пък после я попари.

            Възрастната жена я прегърна.

            - Не се тревожи, дъще! Леля ти Керана знае какво говори. Ще видиш, всичко ще се нареди. Айде сега да се захващаме за работа, че хората няма да ни чакат да се наприказваме...

                                                                                                                                               Следва продължение...