Денят преваляше. Слънцето бавно вървеше към заник. Празникът полека затихваше и хората почнаха да се разотиват. Вела и леля Керана се приготвиха да си вървят. Добър ден се случи, много хора минаха и стоката лесно се разпродаде та почти нямаше какво да се прибира в каруците. После двете се прегърнаха топло с обещанието скоро да се видят пак, а Керана рече на изпроводяк:

            - Не се мъчи, дъще, с черни мисли за другоземката. Имам го още туй предчувствие, че всичко ще се нареди. Тя, за да рече на Манол тъй, значи има защо. Тая жена не хвърля празни приказки на вятъра. Върви сега и му предай от мене да си не трови сърцето. Нека почака, да не губи вяра и ако е писано сам ще разбере защо.

            Вела я погледна с благодарност и подкара воловете към извора.

            Конете вече бяха впрегнати, а леля Милка оправяше сеното да е по-удобно за пътя. Манол беше приседнал до Елица и я гледаше с най-чистата братова обич, а тя все тъй с празен поглед вперен в небето. Вела се приближи тихо и седна до тях. За първи път виждаше Елица толкова отблизо. Беше красиво момиче. Въпреки прозрачната, бяла кожа лицето ѝ, обрамчено с гарваново черна коса, излъчваше смиреност и благост. Очите ѝ, макар да изглеждаха безжизнени имаха същия дълбоко наситен син цвят като на пролетното небе, в което се взираше. Вела погледна Манол.

            - Говори ли с леля Милка? – попита тя шепнешком.

            Манол въздъхна тежко и погледна към майка си.

            - Не можах, Вело. Ум не ми събира как да ѝ река такова нещо. Като се приберем ще го мисля.

            - Ти си знаеш – рече Вела тихо – само имай вяра, тъй заръча да ти предам леля Керана, силно да вярваш и като му дойде времето чудото ще се стори.

            Лек повей бутна един кичур над очите на Елица. Вела се наведе над нея, нежно го отмести от лицето ѝ и леко погали бледото ѝ чело. И тогаз стана нещо, дето и най-безстрашното сърце може да скове. Елица отмести очи от небето, впери погледа си във Вела, хвана я за ръката дето галеше челото и продума за пръв път от как се беше родила:

            - Сестрице – прошепна тя срещу Вела и от очите ѝ се търкулнаха две огромни сълзи.

            Манол не можеше да помръдне, майка му, която таман беше дошла да го подкани да тръгват, се свлече в несвяст, а Вела беше потънала в бездънните сини очи на Елица и сякаш виждаше през тях в душата ѝ. В главата ѝ се завъртяха избелели от времето спомени от кога Мина беше жива. После се оплетоха с думите на другоземката в страшна вихрушка и после сякаш сърцето ѝ стана отново цяло.

            Колко време беше минало не разбра. Нейде от далеч чуваше как Манол успокоява майка си, а тя плачеше и нареждаше благодарствия към Бога и ония сили дето я опазиха да доживее детенцето си да чуе. После прегърна Елица, залюля я и продължи да нарежда.

            Вела изплува от дълбините на синия поглед, понечи да се отдръпне, но Елица все още я държеше за ръката. Вела усети как ледените пръсти на момичето сякаш бавно поемаха от нейната топлина и остана.

            Мина още време. Над Борина почнаха да се спускат дълги сенки, а там под елата до бистрия извор светът беше изчезнал. Суматохата беше утихнала. Манол прегръщаше майка си и Елица, Вела мълчеше и мислеше за думите на старицата, а Елица все така я гледаше в очите. Никой не разбираше какво точно се случва. Леля Милка помоли да останат още малко, щото явно легендата за боровете била нещо повече от хорски приказки. И така още време изтече с водите на изворчето, поляната опустя съвсем, мръкваше. Чак когато Елица заспа решиха, че е време да тръгват. Станаха мълчаливо. Манол пренесе сестричката си до каруцата, леля Милка я зави с халището и легна до нея. Не спираше да я гледа, а устните ѝ продължаваха да се движат в беззвучна молитва. Вела се качи в своята каруца и тръгнаха по обратния път към къщи…

           … Георги и Страхил бяха почнали да се притесняват. Полунощ мина, а от Вела и Манол нямаше помен. Отдавна трябваше да са се прибрали, но колкото и пъти да излизаха вън не се чуваше нищо. На края Георги не издържа, остави брата си да наглежда дядо Гроздан, взе магарето и тръгна по пътя към сбора. Луната светеше ярко, а нощта беше тиха и спокойна. Таман на изхода на селото Георги чу далечното трополене на колелата. Спря под големя бряст и зачака. Не чака дълго и иззад завоя се показа велината каруца. Георги я пресрещна на откритото и се спусна към нея.

            - Вело, мари, що си идеш толкоз късно?  Де е тоя хаймана Манол, да го питам аз що си не държи на обещаното.

            Вела дръпна рязко юздите, воловете спряха и тя скочи от колата. Хвърли се на врата на батко си и го прегърна толкова силно, че почти му спря дъха. В тоя момент се появи и каруцата на Манол. Той също спря и слезе.

            Георги отдръпна Вела от гърдите си.

            - Маноле – рече му той строго – нали ми обеща да я пазиш, бре? Поболях се от тревога. Казвайте бързо какво е станало.

            Късно беше, ама леля Милка и Елица спяха, а Манол и Вела скоро сън нямаше да ги хване, та приседнаха под стария бряст и двамата разказаха на Георги какво се беше случило там, под боровете на голямата поляна.

            - Та затуй закъсняхме, побратиме – свърши разказа Манол и въздъхна уморено – още не мога да се опомня, ама както казват „утрото е по-мъдро от вечерта“ та ще почакам до зарана да видим какво още ни крои неведомата сила.

            Георги замислено гладеше брадата си.

            - Много странна история е туй. – рече загледан в мрака пред себе си, после стана и ги подкани – Хайде да вървим, че първи петли ще пропеят, пък вие още по пътищата ми се мотаете. Важното е, че ще живи и здрави, че се поболях да ви мисля. Утре ще говорим пак.

            Разделиха се мълчаливо и всеки потънал в мислите си тръгна към утрото.

                                                                                                                                             Следва продължение...