Трите дни до годявката излетяха като прелетни птици за леля Милка, бай Христо, Георги и Страхил, които по цял ден тичаха да подготвят всичко, че да стане празника за чудо и приказ. А за Манол и Вела се влачиха като претоварена волска каруца в очакване на това, което им предстоеше заедно. Толкова дълго бяха таили в сърцата си само горест, че сега сякаш с пролетта и те се раждаха за нов живот, нетърпеливи да вкусят и малко сладост.
Чеизът на Вела беше готов още докато баба Мария беше жива. Зестрата ѝ не беше голяма, но за сираче имаше с какво да се отсрами. Къщата светеше от чистота, всичко беше подредено и натъкмено, а Вела, от мерак, място не можеше да си намери та се захвана да направи по една специална, везана кърпа за всеки от семейството на Манол. Нарече и избродира всяка със специален символ, така както го чувстваше. На бъдещия си свекър избродира щъркел, този, който отлиташе на далеч, но винаги се връщаше с пукването на пролетта като предвестник на дълго очакваното ново начало. На свекървата избродира лястовица, символ на силната майчина грижа и обич. За Елица беше най-нежното от всички цветя – момината сълза, символ на красотата и чистото моминско сърце. Макар, че нямаше да могат да дойдат на двамата братя на Манол, Вела нарече две кърпи с дрянови клонки, символ на здраве, младост и жизнерадост. За Манол беше оставила слънцето, защото за нея той се беше превърнал във всичко – радост, топлина, светлина и обещание за нов живот.
На третия ден преди заник, когато вече нямаше какво да прави, Вела реши да иде до реката. Искаше да се разходи, да остане сама и да осмисли на спокойствие всичко, дето ѝ се случи през тия дни. Стигна моста, застана в средата и дълго гледа в буйните, бистри води. Стори ѝ се, че колкото повече се взираше, толкова по-леко ѝ ставаше. Сякаш водата отмиваше всички лоши мисли и грижи. Постоя още време после тръгна бавно по пътеката край реката. Вдишваше дълбоко пролетните аромати и се наслаждаваше на крехката зеленина. Ранните, пролетни цветя вече протягаха красивите си главички към синьото небе и Вела реши да си оплете венец та да е още по-красива за бъдещия си мъж. Набра голям букет и приседна на камъните близо до водата. Плетеше и вплиташе разцъфващата в сърцето ѝ любов. От време на време се оглеждаше във водата и се усмихваше. Спокойствието я беше обгърнало като лека завивка и тя потъна в неговата безбрежност.
Тихо потропване на копита я извади от унеса. Вела вдигна глава от скута си и срещна дълбоките бистри очи на много стара жена с прорязано от следите на времето лице. Тя стоеше подпряна на тояга и я гледаше, а зад дълбоките бръчки очите ѝ сякаш се усмихваха. Вела малко се уплаши, но веднага разбра, че това е другоземката. На събора не успя да я види, но тя изглеждаше точно така, както я беше описал Манол. Не можеше да я сбърка. Дребното магаренце, дългата роба, белязаното лице и тези очи, които сякаш виждаха в душата ѝ. Вела остави венеца на страна, изправи се и бавно приближи към жената.
- Добра среща, страннице – каза тя като не откъсваше поглед от нейния.
- Добра да е, девойко. Мога ли да поседна до теб, да си почина, че от далече идвам? – попита тя и леко придърпа магаренцето към камъните.
- Заповядай – каза Вела и отново седна.
Старицата извади парче хляб, отчупи малко и го подаде на Вела.
- Не, не съм гладна – махна Вела с ръка, а сетне думите сякаш сами излязоха от устата ѝ – Аз знам коя си. – каза припряно, а после прехапа устни и замълча.
Другоземката я гледаше и бавно предъвкваше твърдия комат. Отпи глътка вода и рече:
- И аз вече знам коя си – каза тя, а Вела трепна и изтърва едно цветче – Там на сбора – продължи жената – разбрах половината, ама сега като видях и тебе вече знам всичко.
Вела мълчеше, взираше се в старицата, а в очите ѝ се четеше тревога. Не можеше да продума, сякаш нещо я стегна за гърлото. От сбора насам все мислеше как да намери другоземката, та да разбере думите дето беше рекла на Манол, а сега не можеше да изрече туй що я мъчеше. Старицата се наведе, вдигна цветето от земята и продължи да говори.
- Ти сега искаш да ме питаш що наговорих ония приказки на момчето? – Вела тъй се стресна от тия думи, че съвсем занемя и само кимна – Виждам, че още не сте разбрали смисъла на туй дето му рекох, ама има още малко време. Утре. Утре ще стане туй дето чака от десет зими да се стори. Утре ще се вдигне мъглата от очите ви, утре ще се роди нов живот, утре ще станеш цяла и вече няма да си сама. Аз повече работа тука нямам, тъй че остани си със здраве и не го мисли. Каквото е писано, то винаги става.
Като каза туй старицата се изправи бавно, поведе магаренцето и без да се обръща продължи по пътя си.
Вела седеше като вцепенена, сякаш магия беше приковала краката ѝ към земята. Сърцето ѝ препускаше като полудяла кобила, имаше чувството, че се задушава и само очите ѝ следваха старицата дорде се изгуби от поглед.
С последния лъч на слънцето Вела излезе от вцепенението. Огледа се уплашено, не можеше да разбере унесла ли се беше и това дето се случи е било сън, или наистина другоземката беше тук и вместо да ѝ даде отговорите дето търсеше сега всичко беше още по-странно, дори страшно. Вела грабна венеца и хукна към къщи. Тичаше, а очите и се пълнеха със сълзи. Тежеше ѝ и едновременно с това се гневеше, че не можеше да разбере думите на старицата. Пък и тя защо беше такава? Появяваше се от нищото всяваше смут в сърцата и душите на хората, после изчезваше и ги оставяше да се лутат в неясните ѝ брътвежи. Измори се Вела. Измори се да тича, да мисли, да търси отговори. С натежали крака стигна до моста и приседна на края му да си вземе дъх. Отново загледа водата, после затвори очи и се потопи в успокояващия шум на бързея. Носеше се по водата, а буботенето ѝ заглушаваше лудите мисли в главата на Вела. После те всички изчезнаха и нейде от дълбокото изплува онова дето дядо Гроздан беше рекъл на Георги, че в трудностите се ражда разума, за да разбере човек, че всичко на този свят има смисъл…
© Биляна Битолска Всички права запазени