Венера от планетата Любов

           Мартин натисна несигурно топчестата дръжка на входната врата, леко я завъртя и след охтичавото изскърцване на пантите се озова в тесния партер. Зашари с поглед по надписите на пощенските кутии и съзирайки красиво изписаното с калиграфски почерк “ Агенция за сбъдване на мечти “ лека усмивка озари лицето му. Изкачи се бързо по стълбите, като по стар навик ги прескачаше през една и стигайки на шестия етаж се озова пред масивна бяла врата с позлатена дръжка и жълта табела.

          “ Това трябва да е “ - помисли си той, а след това се укори “ Какво правя тук? Защо дойдох? Кой в днешно време сбъдва мечти?”.  

            След кратко колебание все пак протегна ръка и натисна ключа на звънеца. Ослуша се. След около минута зад вратата се дочуха тихи стъпки, нечия ръка превъртя два пъти ключа и тя плавно се отвори. На прага застана необикновено красиво момиче. Бялата й сатенена ризка с къси ръкави елегантно подчертаваше нежните й рамене и добре оформени гърди. Кестенявата й, стигаща до кръста й коса сякаш с чистотата си отразяваше нахлулата от вътрешността на стаята светлина. Черният панталон плътно прилепнал по бедрата й загатваше за стегнати и добре тренирани крака. Ефекта на красивата й усмивка се подсилваше от малка трапчинка на дясната й буза.

          Имаше обаче нещо необикновено в това момиче. Нещо странно, което веднага го смути. Зениците й. О, Боже! Зениците й бяха черни, по котешки продълговати, което много ясно контрастираше на фона на зеленият цвят на очите й.

          В първият момент младият мъж се обърка, езикът му сякаш се завърза на фльонга и за момент забрави за какво беше дошъл.

          - Добър ден! – гласът й, мек и благозвучен приятно погали слуха му. – Вие трябва да сте Мартин. Приятно ми е. Казвам се Венера. Заповядайте, влезте. Не се притеснявайте. Можете да оставите палтото си на онзи стол, ако желаете.

           Той тихо поздрави, плахо влезе в просторния офис и метна якето си върху облегалката на посочения стол. Насочиха се към бюрото до което имаше два кожени стола. Венера загаси лампата, придърпа пердетата и седна пред компютъра, а Мартин се настани до нея.

          - Както вече ви е известно ние сме единствената агенция в страната, която притежава сертификат и може напълно законно да сбъдва мечти. – Венера закачливо го измери с котешките си зеници, усмихна се и след това продължи. -  Имаме голяма успеваемост и това може да се види от многобройните положителни отзиви, които получаваме от клиентите ни. Лесно може да го проверите в интернет. Сега кажете ми вашето желание. А! Момент! Забравих да ви кажа. Имате право само на едно единствено изпълнение за година.

          Тя се протегна, хвана мишката, влезе в една папка на компютъра и отвори някакъв файл. Изведнъж екрана на лаптопа почерня, а от дънната платка се дочуха зловещи стържещи проръмжавания. Ненадейно от него избухна призрачна и силна бяла светлина, която за миг обви лицата им и ги накара да присвият очи. След няколко мига светлината бавно отслабна и сякаш се просмука обратно в монитора. На екрана изплуваха деветте планети от Слънчевата система въртящи се около Слънцето, а планетата Венера бе оградена в червен кръг и някак смешно подскачаше.

           - Слушам ви, Мартин. Време е да кажете желанието си. Нямаме много време. След двадесет минути е следващият ни клиент.

          Вече посъвзел се от първоначалната уплаха, убеден, че всичко това е някакъв евтин търговски трик Мартин лукаво се усмихна:

          - Искам да си намеря сериозна приятелка. Искам да си намеря момиче, което да бъде с мен. Искам ти да си моето момиче. Искам да изляза с теб!

             Венера рязко се обърна към него. Устата й се разтвори от изненада, а котешките й зеници придобиха нормална форма. Тя понечи да възрази, но вече бе натиснала някаква папка с показалеца на мишката. Планетите от Слънчевата система бясно се завъртяха в кръг, а мониторът отново почерня. Така изминаха няколко минути до момента, в който някакъв изкуствен интелект с металически нотки в интонацията си прокънтя от високоговорителя на лаптопа :

         - Вашата заявка е приета за обработка от системата. Желанието ви ще бъде изпълнено след 24 часа. Желаем ви всичко най – хубаво.

         Лаптопа угасна все едно никога не беше пускан. С усмивка на уста Мартин стана от стола, взе якето си и се обърна към Венера:

          - Знам, че всичко беше една шега и инсценирано най – вероятно за да ми вземете парите. Ако все пак искаш да ме видиш отново, в което дълбоко се съмнявам, ето тук съм написал телефонният си номер. Пожелавам ти успех.

          Той й подаде сгънато листче на което бе написал номера си, след което излезе през вратата и бързо се спусна по стълбите.

          На следващия ден в офиса имаха толкова много работа, че той забрави за вчерашното си посещение в агенцията. Прибра се изморен с твърдото решение веднага след вечеря да си легне. Стопли си от снощните варени картофи на микровълновата, пусна си телевизора и тъкмо бодна с вилицата едно картофче когато неочаквано телефонът му иззвъня. Той бръкна в джоба си, извади го и с недоумение изгледа изписаният непознат номер на дисплея:

         - Ало, добър вечер! – изчурулика приятен женски глас. – Аз съм Венера. Не знам дали ме помниш. Запознахме се вчера в агенцията. Обаждам ти се относно желанието…

         - Добре, добре. Стига с този театър. Има ли нещо важно, което имаш да ми кажеш? – в гласа на Мартин се доловиха нотки на досада, но и на скрито очакване.

         - Ами ти поиска да се видим, даде ми телефона си и сега ти се обаждам. Как си утре? Свободен ли си за една разходка или за кафенце?

         Не знаеше дали да се радва. Той наистина искаше да излезе с нея, но все още мислеше, че това е някаква лоша шега или гнусен номер.

- Свободна ли си утре в шест? Да се чакаме пред фонтаните на НДК? Става ли?

- Става, разбира се. До утре.

      Смятайки, че всичко това е по - долнопробен сценарий и от най – евтиния холивудски сериал, но все пак изпълнен с огромно любопитство Мартин пристигна на мястото на срещата навреме.

      Тя беше там. Приказно красива. С лек грим, бяла сатенена ризка, черна къса пола и обувки на високи токчета. Влязоха в едно заведение близо до площад Славейков. След това поседяха в градинката пред Народния театър, разходиха се и по “ Витошка “.

        След тази първа среща започнаха да се виждат всеки ден. Ходиха на кино, в зоологическата градина, направиха и едно катерене до Черни връх.

        Така се изминаха няколко месеца и връзката им се задълбочи. През един мързелив и слънчев летен следобед те излязоха в Борисовата градина. Взеха си пуканки и сок от едно павилионче и седнаха на една свободна пейка. Наслаждавайки се на приятното слънце и зажумял безгрижно с очи Мартин ненадейно се обърна към Венера:

       - Може ли да те попитам нещо лично? Кажи ми защо зениците ти постоянно се променят от котешки в човешки? Много ми е любопитно.

      Венера се смути, сведе поглед към земята, след това го погледна право в очите, усмихна се и бавно произнесе:

 -  Много обичам котките. Луда съм по тях. Купих си специални лещи, които имитират котешките очи за рождения ми ден. Рядко ги нося. Харесват ли ти?

    -  Да, да. Харесват ми, разбира се. Просто ми беше любопитно.

Двамата помълчаха за кратко наслаждавайки се на хубавото време, когато неочаквано Венера на свой ред попита:

   - Знаеш ли? Вчера ми се обади една приятелка и ми предложи да идем на купон в тяхната вила в Железница. Компанията е само от готини и приятни хора. Ще си изкараме страхотно.

     Мартин се поколеба за миг, но след това склони:

  -  Какво пък толкова. Откога не сме избухвали?

          На следващата вечер някъде около девет часа, няколко коли осветиха с фаровете си фасадата на вилата намираща се на края на селото. Слънцето вече беше започнало да залязва, захладяваше и над поляните се носеха неспирните песни на щурчетата. Времето беше топло и приятно и затова веселата компания се разположи на полянката пред постройката. Измъкнаха музиката от багажника на едната кола, а пиенето и яденето от друга и само за минути озвучиха околността.

          След около час аромата на скарата, музиката и виковете се смесиха в невъобразима симфония. Премрежил очи от удоволствие и загледан в отблясъците на огъня Мартин силно притискаше Венера към себе си. Изведнъж тя леко се разшава, освободи се от прегръдката му и като го погледна в очите с усмивка на уста го попита:

         - Искаш ли да влезем за малко във вилата и да я разгледаме? Аз говорих с Пламена и тя ми каза, че няма нищо против.

         Лека усмивка пропълзя по лицето му. Бързо се изправи и тръгна след нея. Влязоха в кухнята и веднага установиха, че тук отдавна не беше влизал никой. До мивката бяха разхвърляни различни съдове покрити с дебел слой прах, а от ъглите висяха огромни паяжини. Отвън се дочуваха виковете на компанията и силните извивания на звуците от уредбата.  

           В един момент Венера придърпа Мартин към себе си и бавно и страстно го целуна. Той отвърна на целувката, прегърна я през кръста и я качи на масата. Адреналин на мощни тласъци нахлу в кръвта им и замъгли съзнанието им. Бутнаха една порцеланова ваза, която се претърколи по масата и шумно се счупи на пода. Нищо не беше в състояние да ги отлепи един от друг. Той свали фланелката си и притегляйки я до себе си, протегна ръка да свали потничето й.

          В този момент сноп ослепителна бяла светлина нахлу през прозорците и ги заслепи. Мартин вдигна ръка за да предпази очите си. Музиката спря, а гласовете на компанията сякаш се изгубиха сред дърветата в близката борова гора. След като привикна малко със светлината, полуотворил едното си око и замижал с другото той забеляза, че Венера продължаваше да стои срещу него и да го гледа право в очите. Зениците й отново бяха станали котешки и явно не й пречеше силната светлина.

          - Дойде време да тръгвам Марти. Моята мисия на тази планета завърши. Намерих човешкото същество, което ме накара да се влюбя и да изпитам човешки чувства. Истинското ми име е Делта Х и съм от планетата Венера. Всички мои приятели с които се веселихме също са от моята планета и в момента се качват на летящата чиния, която ни чака навън. Аз трябва да тръгвам. Идваш ли с мен? Ти сам каза, че искаш момиче с което да бъдеш цял живот. Ето, аз ти предлагам да дойдеш с мен.

         Мартин застанал по средата на кухнята болезнено сви устни. Не знаеше какво да прави. Венера разбра колебанието му, тъжно се усмихна и се отправи към вратата. Той я последва. Опита се да й каже нещо, но от устните му не успя да се откъсне и звук.

        На поляната ги чакаше летящата чиния. Беше огромна, сива и дисковидна. Стъпила с шестте подвижни, подобни на огромни нокти прегънати колесници, тя продължаваше да излъчва силна светлина. От отворения огромен шлюз се спускаше стълба стигаща до земята. Не се чуваше никакъв шум. Само едва доловимото котешко мъркане от мощният й двигател.

          Венера стигна до стълбата, обърна се за последен път към Мартин и с тих, но изпълнен с надежда глас произнесе:

         - Моите приятели се качиха вече. Чакат ме. Нямам време. Питам те за последно. Идваш ли с мен? Готов ли си да оставиш всичко тук на земята и да живееш вечен живот на моята планета с мен?

         Тя протегна ръката си към него. Котешките й зеници излъчваха огнени отблясъци от любов и страст. Тя го желаеше.

          Мартин наведе поглед и се загледа в тревата. Замисли се за приятелите и роднините си и за всичко ценно, което му остава тук. Вдигна очи, направи несигурно няколко крачки и се спря.

        Кой път да избере? Този на сигурността или на примамливо подадената ръка на любовта? …

                                                                                                                                 Юни, 2016 г.