Вера

или Реквием за познатата непозната

С огромно преклонение пред паметта на журналистката и човека Вера Благоева Генова

1959 – 2020

„За света може да си просто човек, но за някой определен човек може да си целия свят“ – Бил Уилсън

Не очакваше да я види след толкова време... пред него... наяве... Каквато бе в спомените му, въпреки следите по лицето й от годините.

Вера го гледаше право в очите със своя умен и преценяващ поглед... както на този свят за него само тя умееше. Богатата палитра на красивото усмихнато лице, тайничко от минувачите, му заговори:

– Сам виждаш... случи се... приеми го... борих се... още мъничко да мога да дишам... дълго се мъчих,... но... силите ми свършиха... отивам си... но защо така... кой реши... кой ми отсъди толкова мъки... късно е да узная...аз искам само още мъничко да... дишам. Отсъдете сами... много ли искам?

Забрави от колко време бе вцепенен пред Вера без да се срамува, че някой да съзре мъжките сълзи в насълзените му очи. Докато чу зад себе си:

– Господине, бихте ли се отдръпнали за да мина с децата?

– Извинете! Разбира се! – сепна се и освободи място за количката с близначетата. После извади телефона си и снима скъпия му лик. Всичко планувано за деня се изгуби в мъглата на току-що разбраната зловеща истина. Като на сън се запъти към Славейков. Под дърветата с весело разговарящи  врабчета бе видял Вера за първи път. В онзи миг не подозираще тя  какво място ще обсеби в съзнанието му.

Една есенна сутрин неволно бяха застанали на спирката един до друг. Нямаше много хора. Качиха в един и същ трамвай. В Дървеница тръгнаха почти заедно се отправиха към МЕИ. Разбра, че е от приетите първокурснички в неговия институт. Изостана за да не я безпокои. Вера пое към големите лекционни зали, а той зави в сградата на неговия факултет. По-късно от честите срещи по коридорите скоро разбра, че са и в една и съща специалност.

Дните отминаваха. Понякога я виждаше на спирката на Славейков, друг път се засичаха в Дървеница за трамвая към центъра.

Стройната женственост на красивата Вера винаги го покоряваше преди всичко с ненатрапчиво уверената си походка, Гордата осанка подсказваше за човек с характер, добре познаващ себе си и своите възможности. Впечатляваше се, че никога не я видя да се спира пред витрина или да надниква в магазин. А Раковска и тогава бе пълна с различни изкушения за момичетата. Всеки път, когато му се отдаваше неволно да я наблюдава, Вера му напомняше казаното от негов познат:

– Навсякъде в природата истинска порода е рядко срещана! Истинско щастие е да срещнеш в живота човек с порода. Те са много малко и затова ги пазете!

А Вера бе именно такова човешко съкровище. Човек-съкровище, човек с вродена порода, както и да звучи това на днешния читател.

Пътуванията до Дървеница и обратно му подсказваха, че вероятно са съседи. Една вечер предпазливо да я последва. Вера вървеше бавно без да се оглежда. Появилият се вятър нахално разрошваше къдриците на дългата светло кестенява коса, но това не я смущаваше. По-скоро изглеждаше, че се радва на неговите милувки, защото дори намали своите крачки. След минути потъна спокойно в ъгловата къща на Неофит Рилски и Раковска. Той реши да поизчака. Съвсем скоро ъгловите прозорци от първия етаж светнаха и нейният силует се появи зад пердето. Няколко минути се разхождаше, после се наведе се над саксията зад стъклото и започна да я полива. Бе му напълно достатъчно. Бързо се отдалечи сред сенките по Неофит Рилски. Не искаше да я плаши по какъвто и да е начин и да го приеме за негодник. От онази вечер, често нощем избираше да рисува тази част от Раковска от място, не позволяващо да бъде забелязан от прозореца й. Нейната къща, музея на Яворов, дърветата по Неофит Рилски... Това бе духът на стара София.

Една нощ до него седна възрастен човек и го заговори. От няколко седмици изненадан го наблюдавал от своя прозорец и поискал да се запознаят. Бе светилото на българската физикохимия проф. Савин Иконописов. Лека му пръст! Живееше в протиположната на Вера кооперация. Професорът го покани при него на нощно кафе. Покрай работата си в катедра „Физикохимия“ във ВХТИ и своето увлечение от изкуството проф. Иконописов бе обиколил света. В Индия изучил особен вид акварелна техника. Върху алуминиева плоча се рисува с алуминиеви окиси, някои от които притежават красиви ярки цветове. След това с помощта на електрохимичен процес нанесените цветове  проникват завинаги в плочата и рисунката вече не зависи от времето. Покани го да посети неговата лаборатория и при желание да пренесат негови рисунки върху алумиия. На прощаване му подари женска глава на Дега, увековечена чрез тази техника 

По онова време студенти от по-горните курсове бяха изпращани в бригадирските щабове на по-долните. Така следващото лято се оказаха в една и съща бригада. Там, в беглите разговори със самата нея научи, че не само са от една специалност, но и че са завършили една и съща гимназия. Бе му приятно да разпитва вечер около бригадирския огън какво се бе променило в гимназията след неговия абитуриентски бал.

Животът е странно нещо и съдбата започна да го измъчва. Постепенно, някак неусетно и все по-често му се появяваше желание да надниква в очите й. Бе много трудно, ако не искаше да я изплаши или да го  приеме за поредния нахален натрапник. Понякога Вера се появяваше в сънищата му, докато през една нощ започна я скицира по памет. Рисуваше, късаше и така докато успя да постави красивия силует на нейната глава в цвета на лале. Отдолу написа само „В“. На друго нямаше право!

Наближи вечерта на тяхната специалност и му разрешиха да направи изложба в барчето под втори блок. Подбра неща с различна техника и теми, но рисунката с главата на Вера разположи точно пред погледите на влизащите. Обикновено след официалната част го затваряха от другите факултети да танцуват и разчиташе вечерта тя да се познае. Вера я забеляза, за няколко секунди се спря да я разгледа и мълчаливо отмина с компанията си. Повече не погледна към нея. Не знаеше, какво си е помислила.

Веднъж му хрумна и късно нощем, започна да оставя по една червена роза под прозореца й. След това се връщаше прикрит от сенките на дърветата. По-късно при удобен случай щеше да я заговори и признае кой я оставя.

Раковска и тогава бе театрален център. Надяваше да се съгласи на среща, защото сезонът бе започнал и често се намираха билети за интересна постановка. Никога няма да забрави нейната първа среща с оставяните рози. Придърпвайки пердето преди лягане, Вера забеляза самотното цвете. Учудено спря, отвори прозореца и го взе. После надникна и огледа улицата.

Докато страдаше от своите нерешителност и страх Вера да не го погледне презрително, животът се намеси по свой начин. Саможертвата на майка му наближаваше своя край, а той по никакъв начин не можеше да облекчи нейните постоянно засилващи се болки. Защото нито операциите, нито морфинът не помагаха. Вече не намираше смисъл да разкрива своите чувства пред Вера и да я направи съпричастна на своето жестоко ежедневие. Не би понесъл и да го съжалява за очерталото му се бъдеще. Сутрин в института, вечер в къщи при страдаща от метастазите майка. Една априлска вечер я откараха с линейка. На следващата сутрин, на 1 Май, около 5.30 ч сърцето на майка му не издържа и мъките й свършиха. 

Болката по починалата майка потъна дълбоко в душата му. Единственото утешение за него бе отново понякога да оставя червена роза под прозореца на Вера. Какво от това, че никога нямаше да узнае за него? Тя бе истинско съкровище в нашия свят и заслужаваше безгрижно бъдеще, изпълнено с обич. Заслужаваше някой стойностен за нея човек да не й сваля звезди от небето, а да и подари крила да играе палаво между тях. Той вече не можеше да й осигури всичко това, завъртян в мелницата на живота. Сутрин учеше, нощем бе ковач в електрокарния. Когато успяваше да остави розата, бе щастлив да внуши красивата Вера, че на този свят някой я обича и тя непременно ще го срещне...

Още докато работеше във ВМЕИ бе дочул, че като че ли Вера бе посетена от своето щастие и вече не е сама. Бе напълно естествено. Божествено красиво момиче. Софиянка от културно семейство, живееща в стара достолепна сграда в театралния център на София. Вероятно днешният читател в този момент се усмихва учуден. Но през описваното тук време всичко това бе значително предимство в очите на пристигналите да учат в столицата. Освен всичко друго, женитбата за такива, като Вера, им осигуряваше веднага трудно достъпното софийско жителство и редица други неща, които ще получат в големия град. Вера отлично съзнаваше всичко това и умееше да държи на разстояние натрапниците. Бе научена в семейството си как да не се превърне в тяхна плачка. Затова единственото, което той си помисли тогава, бе че е срещнала достойния за нея човек.

Дълги години прозорците на Вера бяха плътно затворени. По много признаци бе проумял, че тя отдавна не живееше в родния си дом. От време на време му се привиждаше, че някой е променил положението на пердето и полива цветето зад стъклото. Искрено се надяваше, че в този свят на мръсни сметки Вера ще е успяла да срещне истинската обич. Която, малко след като тя  завладя сънищата му, успя да опише в  „Пожелавам ти да познаеш“, но не се осмели да й го посвети.

Въпреки всичко това, напук на живота, по навик да минаваше под прозорците на Вера и с горчива надежда да отправяше поглед нагоре. Отдавна розата на перваза бе изсъхнала и една вечер вятърът я издуха. Самотното цвете в саксията се бе превърнало в тъгуващ по Вера изсъхнал стрък.

Животът следваше своя ход. В средата на май настъпил краят на нейните мъки и Вера отлетя при Малкия Принц. Навярно още седят двамата край една роза и си споделят мечтите за Любовта. От онзи жесток миг тя се превърна в най-красивата звезда за всички, които я обичат... и в несбъднат блян за вечното щастие...

А светът... неговият свят ... се превърна в пустиня.

Благодаря ти, че те срещнах, Вера!

Почивай в мир и обич!

Лека ти пръст, Вера!