13.11.2007 г., 16:44 ч.

ВЕРИГИТЕ НА ЗЛОТО 

  Проза » Повести и романи
3163 0 1
192 мин за четене

ЙОРДАН МАТЕЕВ

 

 

ВЕРИГИТЕ НА ЗЛОТО

 

Роман

 

Посвещавам на моите родители

 

 

ПЪРВА ЧАСТ

 

ШАМПИОНЪТ

 

 

Истината е поредица от съгласувани лъжи.

Неизвестен автор

 

Първа глава

 

Баща ми ядеше спагети. Ловко ги увиваше около вилицата си и после бързо ги слагаше в устата си. Дъвчеше съсредоточено с челюстите си като много изгладнял човек и по устните му се стичаше от червения сос на ястието. Ядеше лакомо, но спагетите в чинията му все не свършваха. Той обаче не се предаваше и се тъпчеше упорито. Явно единственото му желание бе да омете храната до троха.

 

Имаше и друга странност. Тези макарони, ако се вгледа човек в тях, бяха като живи. Извиваха се и се гърчеха в чинията му, дори след като ги погълнеше, се показваха от устата му, докато ги дъвчеше. Бяха като еластични, изплъзващи се създания. Едва след известно време осъзнах, че това всъщност са червеи. Едри тлъсти, пъплещи в различни посоки червеи, които баща ми дъвчеше с огромен апетит, на който биха завидели дори здрави и читави хора. А тате беше мъртъв повече от година.

 

И червеният сос по устните му.

 

Беше прясна кръв, която избиваше и се стичаше по брадата и шията му.

 

Мразех кръвта, а тя вече излизаше на талази от устата на баща ми и заедно с нея, и червеите, които беше погълнал.

 

Всъщност те бяха навсякъде. Пъплеха, лазеха, извиваха се и настъпваха като напаст.

 

Някои дори достигнаха до ръката ми. Отблъскващи и лигави. А тате все се опитваше да ги погълне заедно с бликащата кръв от устата му.

 

Червеите ме полазиха по корема, бяха проникнали под ризата ми.

 

Бяха хлъзгави и неприятни, оставяха лепкава и студена следа по настръхналата ми кожа.

 

Изкрещях от отвращение и погнуса.

 

Тате се смееше, а гадините извираха на вълни от него.

 

Време беше да се събудя от този кошмар.

 

Напрегнах се... и закрещях от ужас

 

Не бях заспивал изобщо. Бях буден и очите ми бяха широко отворени.

 

Тогава баща ми избълва едно последно кълбо с гадости, преди да ми каже с кух глас:

 

- Намери по-малкия си брат.

 

Продължавах да вия от ужас и отвращение, защото не разбирах какво иска от мене. Божичко, та аз никога не бях имал брат.

 

Втора глава

 

Магазинът на Марта беше на отсрещната пресечка. Беше там откакто се помня и може би откакто се помнеха хората в този квартал. Беше голям и мрачен. Продаваха се най-различни стоки, но за мене най-голям интерес представляваха старите книги. Имаше ги с купища и човек винаги можеше да си купи нещо интересно за четене. Обичах да посещавам това място още от ученическите си години, защото каквото и да ми се случеше, тук винаги намирах тихо убежище от неприятностите на деня.

 

Имаше и още една причина, която ме подтикна да отида при Марта. Тя познаваше всички и бе запозната с повечето клюки в квартала. Просто работата й беше такава, че тук хората се разприказваха по-лесно, споделяйки неща, които иначе биха премълчали. Освен това клиентите бяха наясно, че Марта е рядко почтена и дискретна жена, а това правеше от тайните им отново тайни.

 

Минаваше 13:30, когато влязох в магазина. Старомодното пиринчено звънче над вратата, оповести, че съм дошъл. Почувствах се чудесно в хладната сумрачна обстановка, която контрастираше на горещия летен ден отвън. Зачудих се къде ли е Марта, до касовия апарат се мъдреше само една голяма чаша с димящо кафе. "Трябва да е наблизо" - помислих си.

 

И наистина, тя се появи изведнъж от здрачината, с неизменната си любезна усмивка на лицето. Беше малко над средния ръст, с елегантна фигура и приятни интелигентни черти на лицето. Прошарената й коса беше прибрана в моден кок.

 

- Добър ден, Марта - поздравих я вежливо.

 

Тя ме погледна внимателно и внезапно стана сериозна.

 

- Неприятности ли имаш, Марко

 

Стегнах се, защото не очаквах да съм като отворена книга. Наистина напоследък ми се случваха все смущаващи неща, но си мислех, че владея положението. Нима кошмарите ми се отразяваха толкова зле?

 

- Отново видения ли имаш? - Попита ме напрегнато тя.

 

- Ти... откъде знаеш?!

 

Марта излезе иззад тезгяха, хвана ме приятелски за ръцете и ме отведе до един стол. Изглеждаше искрено разстроена заради проблемите ми, което да си призная, ме трогна. Не бях свикнал на подобно мило отношение.

 

- Почакай... - Постави показалеца си на устните ми. - Свързани са с баща ти, нали?

 

- Да - потвърдих изумен.

 

- И сега търсиш малкото си братче, а? - Погали ме унесено по бузата. - И искаш отново да сте заедно. Няма да стане, драги!

 

Лицето й се превърна във восъчна маска, очите й - в дълбоки черни кладенци, някъде в мрачните им глъбини проблясваха алени отблясъци. Дланите й вече не бяха ласкави и нежни, а ледени и враждебни. Усетих, че иска да ме впримчи, за да ме отведе в дълбините на демонския си свят. Марта беше изчезнала, вместо нея се беше появила една отвратителна вещица, която ме теглеше с гибелната си прегръдка в ада.

 

С периферното си зрение зърнах една тесла на рафта.

 

Опитах се да я докопам.

 

Вещицата ме стискаше здраво за китките. Изплези се и влажният й език ме облиза по лицето. Смрадта й ме задуши. Едва не повърнах от погнуса.

 

Свих коленете си и жестоко я сритах. Тя изрева изненадано от болка, за миг разхлабвайки хватката си.

 

Грабнах теслата. До нея бяха подредени изрядно десетина железни клина. Взех един. Беше заострен като копие.

 

Дяволското изчадие се беше проснало в цял ръст на дъсчения под. Скочих отгоре му и го притиснах с тежестта на всичките си 96 килограма. То зина от ярост и изненада, това ме улесни много. Тикнах клина в устата на дъртата вещица, после го забих с един удар. Излезе с трясък през тила й, вклинявайки се дълбоко в дъските. Теслата се спря чак в зъбите й, които изхрущяха като натрошено стъкло. Плисна кръв, обви ме воал от ужасна воня. Бях оплескан от главата до петите с парченца мозък и дребни кости. Не ме интересуваше нищо, само удрях неуморно с теслата, превръщайки създанието в безформена каша от кървава плът.

 

Не знам докъде щях да стигна в изстъплението си, ако не бяха ме извлекли насила на улицата. Бяха двама яки мъже. Единият беше в черно расо, носеше голямо сребърно разпятие на гърдите си. Той приближи разгорещеното си, потно лице до моето, и изрева:

 

- Усмирете се, в името Господне! Аз зная какво се случи с брат ви и ще ви помогна да го откриете!

 

След това изгубих съзнание, защото вторият мъж ме нокаутира с юмрук в челюстта.

 

 

Трета глава

 

Стаята в която се свестих бе боядисана изцяло в бяло. Над главата ми висеше икона на Богородица и Божият син. Бях грижливо завит с тънко одеяло, макар че времето беше топло. Потърках челюстта си, наболяваше ме слабо, но иначе си беше наред. Последното нещо, което помнех беше летящия юмрук на нападателя ми. Много професионално ме беше ударил кучият му син!

 

Не останах за дълго сам.

 

След малко в стаята влязоха двама души.

 

Единият беше свещеник, ако се съдеше по облеклото му. Беше истински гигант - нещо средно между Скалата и Ледения. Буйната му светла коса се спускаше свободно на широките му рамене. Имаше късо подстригана брада, която му отиваше. Благослови ме, докато идваше към мен.

 

Другият беше мъжът, който ме беше нокаутирал. Беше по-възрастен от отецът и поне с една глава по-нисък, но иначе бе в чудесна физическа форма. Лицето му излъчваше спокойствие и твърдост, носът му явно бе пострадал при схватки.

 

За моя изненада, тъкмо той започна да ме преглежда. Първо пулса, после - очните дъна. Вероятно се опасяваше от сътресение на мозъка.

 

- Спокойно, д-р Зарков е помогнал на много хора - каза свещеникът.

 

- Как? Като ги изпраща в безсъзнание ли? - Усмихнах се накриво.

 

- Бивш боксьор е - поясни сериозно отчето. - А вие как сте?

 

- Не се оплаквам, но имам много въпроси.

 

- Първо трябва да се починете - обади се докторът.

 

- Не мога да се излежавам след случилото се.

 

- Не се самообвинявайте, онова същество не беше човешко създание - Едрият свещеник се прекръсти бързо и целуна сребърния кръст на гърдите си.

 

Отметнах завивките и седнах. Догади ми се, но не го показах. Бях само по гащета, дрехите ми бяха скатани някъде. Двамата мъже ме гледаха напрегнато. Не знам какво очакваха да направя, но нямах никакво желание за скандали. Главата ми още бучеше от екшъна в магазина на Марта.

 

- Къде съм? - Попитах след кратък размисъл.

 

- На сигурно място - увери ме отецът. - В църквата "Свети Атанас".Засега тук нямаме неприятности с тях...

 

Изгледах ги продължително, не ми харесваха отвлечените им отговори.

 

- Хайде, изплюйте камъчето - подканих ги.

 

- Отец Григор ще ви разкаже всичко - каза лекарят. - Не е нужно да се вълнувате.

 

Гигантът в тъмни одежди се подвоуми, преди да заяви:

 

- Всичко е заради брат ви.

 

- Глупости, аз нямам брат!

 

- Не го помните заради амнезията.

 

Изгледах го гневно.

 

- Твърдите, че съм луд?

 

- Не, загубата на паметта ви е само защитна реакция на мозъка ви. Било е необходимо да изтриете от съзнанието си силния шок, свързан с убийството на баща ви... - опита се професионално да ми обяснени докторът.

 

- Казвате ми, че съм убил баща си?!

 

- Всъщност той не беше истинският ви баща - бързо поясни отчето.

- Беше едно от онези изчадия, които приличат на хора, но всъщност не са.

 

- Вие се шегувате - отроних.

 

- Кълна ви се, не е така! - Умолително сключи ръце отец Григор. - Помните ли първите репортажи по телевизията?

 

- Какви репортажи?

 

- Преди около месец те започнаха да се връщат. Искам да кажа, че нашите мъртви се завръщаха при нас. Изглеждаха здрави и читави, такива каквито са били преди да се простят с тях за сетен път. Роднини, близки, приятели, познати и непознати - всички умрели в миналото или наскоро, си идваха, сякаш са били някъде... на пикник.

 

- Лъжете ме!

 

- Де да беше само една лъжа - въздъхна д-р Зарков. - Преди пет години съпругата ми почина при автомобилна катастрофа и само преди три седмици се върна вкъщи със същата рокля, с която я бяхме погребали. Беше красива и лъчезарна като при първата ни среща...

 

- Църквата реши, че са настъпили дните на Страшния съд - продължи духовникът. - Огромни тълпи по целия свят обсаждаха катедралите и църквите, молейки се горещо на Господ да ги дари с вечен живот. Хората бяха щастливи, защото си мислеха, че е дошъл часа на избавлението...

 

Нищо не казах, до тук всичко ми приличаше на филм.

 

- После започнаха кошмарите... - промълви свещеникът.

 

Продължих да стискам устни.

 

-Живите започнаха да изчезват загадъчно. Отначало никой не се разтревожи от този факт. Хората се радваха на чудото на възкресението, не ги вълнуваше никак какво се случва около тях...

 

Изострените лица на двамата мъже бяха придобили землист цвят. Едва сега разбрах колко много са изплашени те. Полазиха ме тръпки.

 

- Една сутрин жена ми се опита да ме убие - каза докторът с хриплив глас. - Вече не беше тя, а някакво непознато демонично създание. Преди това беше убила дъщеря ни, която беше едва на 15 години. Успях да избягам и да се скрия, но повечето хора бяха избити при атаката на възкръсналите...

 

- Някои от нападнатите живи бяха заразени. Сами се дотътряха до зеещите гробове и лягаха в тях - продължи свещеникът. - В задния двор на църквата е енорийското ни гробище, с очите си видях как гробовете ги поглъщаха...

 

- Вие имахте късмет, че убихте възкръсналия си баща, Марко - каза докторът.

 

Вече не издържах и го ударих с юмрук в брадата.

 

- Не се ебавайте с мене, докторе!

 

- Той не ви е враг! - Сграбчи китките ми отец Григор. - Бяхме тръгнали по следите на по-малкия ви брат, когато станахме неволно свидетели на убийството на баща ви! След като го убихте, избягахте окървавен и с амнезия.

 

Помогнах на д-р Зарков да се изправи на крака. Нищо не си спомнях за смъртта на баща ми, освен постоянно преследващите ме кошмари. Повдигаше ми се, имах чувството, че всеки момент ще избълвам червата си.

 

- И Марта ли беше от възкръсналите?

 

- Да - потвърди лекарят. - За това ви нападна, защото сте от живите. Такава е волята на господаря им - Ловеца на души...

 

- Този пък кой е? - Учудих се.

 

- Не се ли досещате? - Попита ме отец Григор.

 

Изведнъж разбрах. И ми призля още повече.

 

- Да, Ловеца на души е вашият брат - каза свещеникът. - Него трябва да откриете, ако искате да ни спасите от мъките на Ада!

 

 

Четвърта глава

 

Бях спал непробудно цели осем часа. После станах, измих се, вчесах се и потърсих ободрен моите благодетели.

 

Те бяха в другата обзаведена стая, която заедно с първата оформяха скромното домакинство на отец Григор. И тази не беше кой знае какво, но все пак не биваше да се очаква нещо особено от една обикновена пристройка към църковния храм.

 

За моя изненада моите познайници не бяха сами.

 

Около масата пиеха кафе някакъв тип, който с безмозъчния си вид приличаше на бандит от ъндърграунда, а до него кръстосала крака, му правеше компания една наистина ослепителна жена.

 

Да си призная, веднага я харесах, въпреки че на моя възраст би трябвало да внимавам повече с жените.

 

Но как можех да устоя на чара на брюнетка с теменужено сини очи, тяло на екзотична танцьорка и лик на светица. Нямаше противодействие срещу такова съчетание.

 

Свещеникът пръв ме забеляза и каза:

 

- Заповядайте, Марко. Ей сега ще ви направя едно кафе.

 

Докато зареждаше кафеварката, д-р Зарков ми представи гостите.

 

- Запознайте се. Това е Живко Сяров, известен още като Боса. А нашата красавица се казва Елиза Райкова, освен, че е счетоводителка, тя е изключително надарен контактьор.

 

Хванах мъничката ръка на Елиза и си помислих, че точно такава жена е вдъхновила Бетовен да напише едноименното си произведение.

 

- Приличате си - заговори ме мъжът до нея.

 

Погледнах го заинтригувано, защото в тона му се прокрадваха някакви особени нотки на уважение.

 

- С брат си - поясни той. - Въпреки, че имате 11 години разлика...

 

- Не ви разбирам - отговорих му сухо.

 

За миг изражението му се вцепени, сякаш му бях ударил плесница.

 

- Той не си спомня - намеси се отец Григор. - Загубил е паметта си и сега си възвръща спомените.

 

Мъжът се овладя, после отбеляза насмешливо:

 

- Познавах брат ви. Беше човек с идеи.

 

- Не си го спомням - казах студено.

 

- Нищо чудно, преживели сте такива кошмари! - Обади се Елиза. Гласът й бе много мил като самата нея.

 

- Всички се опарихме - каза Сяров-Боса. - Помните ли как го боготворяхме - родопският Христос!

 

Изведнъж атмосферата в стаята стана угнетяваща. Моите познати избягваха да ме погледнат в очите, сякаш бях древногръцката Горгона. Това уби настроението ми. Взех кафето от отец Григор и отидох да го пия до прозореца.

 

Докато се ядосвах, нещо меко се отърка в глезените ми.

 

Беше едър сиво-бял котарак, който ме наблюдаваше любопитно със зелените си очи.

 

- Това е Досадник, моят котка - рече отчето. - Уверявам ви, заслужил си е името си!

 

Досадник сякаш разбра думите му, защото веднага скочи в скута ми с вирната опашка. Погалих го по косматия гръб и част напрежението ми се стопи бързо.

 

Преместих стола си по-близо до масата и ги помолих:

 

- Разкажете ми за брат ми.

 

- Той беше Учителят - каза д-р Зарков. - Появи се преди две години в някакво телевизионно шоу. Изнасяше гръмки проповеди, за да отвори очите на миряните за истинските ценности в живота. В началото никой не му обръщаше внимание, докато не излекува няколко недъгави. Тогава се разпространи мълвата, че вършел чудеса. Че можел като Иисус Христос да ни изхрани с 2-3 риби. Популярността му стана огромна навсякъде из страна. Беше поразително да гледаш как му се връзват на номерата.

 

- Номерата ли, докторе? - Изхъмка Живко Сяров. - В Родопите съм го виждал с очите си как изцерява болни от СПИН...

 

- Той построи в планината собствено селище - поде отец Григор. - Нарече го Светия град, а себе си - Месия! Хиляди го последваха в пущинаците, за да пречистят душите си от греховете...

 

- Аз също бях сред грешниците! - Подсмихна се Боса.

 

- Сетне се разчу за сатанинските ритуали - вметна Елиза. - Той проливал детска кръв, за да се свърже с тъмните сили...

 

- Това е клевета! - Възрази Боса. - Беше алчен кучи син, но не и детеубиец! Той използваше хората заради парите им!

 

- Преди месец обяви, че е настъпил края на светът - продължи свещеникът. - После се появиха първите възкръснали. Родопският Христос се превърна в Ловеца на души, разтваряйки портите на ада...

 

- Брат ви пусна демоните в нашия свят! - Въздъхна докторът. - Сега ние трябва да ги изгоним!

 

- Кои сте вие? - Попитах.

 

- Хора търсещи спасение - каза тъжно отчето.

 

- Да речем, добрите! - Отвърна д-р Зарков.

 

Погледнах Живко Сяров-Боса.

 

- Брат ви ме разори! - Изръмжа той. - Искам да му се реванширам!

 

Обърнах се към единствената дама сред нас, но котаракът изфуча в ръцете ми и ме одраска.

 

Силен гърч премина по тялото на Елиза.

 

Лицето й се изкриви до неузнаваемост, устните й зашептяха думи на непознат език.

 

- Обсебена е! - Изхриптя отец Григор. - Те са ни открили!

 

Пета глава

 

Видях ги през прозореца. Бяха мъж и жена. Бутаха огромна детска количка с тъмносин гюрук. Нещо си приказваха и се усмихваха един на друг. Нормална картинка, ако не се брояха подробностите, че се разхождаха в енорийското гробище, и че Елиза продължаваше да се мята неистово зад гърба ми. "Тези ли я подлудяват така?!" Не ми изглеждаха чак толкова опасни, но и Марта, аристократичната възрастна дама, ме бе посрещнала като стара приятелка, а после...

 

Усетих раздвижване зад гърба си. Нещо изщрака със силен метален звук. Обърнах се и едва не си чукнахме главите с Живко Сяров-Боса. Лицето му бе придобило мрачен и напрегнат вид. Той си имаше и без друго престъпно изражение, но сега гримасата му бе станала направо брутална. Адамовата му ябълка пробягваше нагоре-надолу като на гущер. Изпъна ръката си, в която държеше пистолета, и се прицели в двойката отвън.

 

Преди да успея да му попреча, стреля.

 

Ушите ми писнаха от куршума, който прелетя само на педя от тях. Но моите неприятности бяха дребни, защото го видях как се заби в гърдите на младата дама. Раната бе смайваща! Жената полетя назад, отхвърлена от мощната сила на едрокалибреният куршум и се просна в цял ръст на калдъръмената пътечка.

 

Боса стреля повторно, без да се цели изобщо.

 

Сега главата на мъжа експлодира като грейпфрут. Това, което се разхвърча, не беше приятно за гледане. Усетих, че ми прилошава.

 

Бебешката количка бе продължила известно време на самостоятелен ход и най-накрая се бе преобърнала върху някакъв буренясал гроб.

 

Загледах се като омагьосан как от нея изпълзява едно дете на около годинка и нещо. Беше русоляво, облечено в стара камизолка и поизбелели ританки. Мъничките му устни се бяха извили във въпросителна, а очите му и малкият му нос - в плачлива гримаса. Това дете щеше да ревне всеки миг, докато убиецът до мене се канеше да го гръмне!

 

- Не, за Бога! - изкрещях и блъснах стрелеца на пода.

 

Аз съм с атлетично телосложение и сравнително слаботелесният Сяров, отлетя, кажи-речи, в другия край на стаята. Преди да падне обаче, успя да стреля още веднъж. Този път съсипа тавана, а върху нас се посипаха облаци от задушлив прах.

 

Кашляйки и плюейки, Сяров се надигна с изненадваща бързина. В очите му блестяха едновременно бяс и злоба. Бях повече от сигурен, че ако пистолетът му беше подръка, щеше да ме застреля! За щастие, оръжието се бе изтърколило под масата. И двамата се хвърлихме едновременно към него.Счепкахме се. Аз обаче го надвих бързо и вдигнах юмрук да му размажа лицето, когато...

 

Нещо изсвистя на милиметри от тила ми. Направо късмет, че темето ми оцеля! Претърколих се на време, за да видя как отец Григор отнася с мощен замах на лопатата някаква безформена зловонна плът. Тя отлетя към злощастния таван и направи едно ефектно "пльок" върху твърдата му повърхност. Отгоре ми прокапа отвратителна гъста маса с цвета и миризмата на мръсно жълта гной. Стомахът ми се сгърчи в такъв спазъм, че едва не се задуших от злъчта, която потече от устата ми.

 

- Това беше хлапето! - Задъхано продума свещеникът. - Преобрази се, докато се биехте...

 

- Трябва да се махаме! - Намеси се д-р Зарков. - Щом са ни намерили, ще се съберат със стотици!

 

Изправих се. Елиза беше притихнала най-после. Гледаше пред себе си с отсъстващ поглед, сякаш случващото с нея не я засягаше. Опитах се да се приведа в приличен вид и да не обръщам внимание на бесния Сяров.

 

- Дължа извинение... - избоботих. - Детето... Кой би предположил, че...

 

- Загинали са неотдавна в самолетна катастрофа - каза провлечено контактьорката. - Било е първото им пътуване в чужбина и са били изключително щастливи... поне до падането на самолета.

 

Тя измъчено потърка пребледнялото си лице. Прииска ми се да я притисна силно към себе си, но това щеше да бъде поредната ми импулсивна постъпка. Време беше да приключа с глупостите.

 

- Знаете ли? - Покашлях се. - Къде ще отидем?

 

- С вас - по дяволите! - Изръмжа гангстерът, докато наместваше пистолета си отзад на колана си. Злобното му изражение заплашваше откровено: "Само ми дай повод и ще ти запуша устата завинаги!"

 

Едрият свещеник захвърли лопатата, с която ме беше спасил. Брадата му беше побеляла от прахта, но това не го смущаваше никак. По-скоро изглеждаше притеснен за бъдещето.

 

- Ще тръгнем след брат ви! - Заяви той. - Известен ни е последния му адрес.

 

- Ще отидем в Родопите!? - Учудих се.

 

- Не чак до там. Само до фамилната ви резиденция.

 

- Резиденция?! Та ние от 30 години живеем в един скапан жилищен блок...

 

- Това беше някога! - Изсмя се заядливо Сяров. - Преди брат ви да приватизира парите на вярващите... После издигна разкошна лятна вила край морето! Цял дворец! Месията си падаше по лукса, въпреки че проповядваше против материалното!

 

- Ние богати?! - Слисах се. - Но аз едва онзи ден напуснах старото ни жилище...

 

- Вие се завърнахте там след възкресението на баща ви - отговори ми Елиза. - И останахте там до...

 

- ...убийството му! - Довърших с горчивина в гласа. - Нищичко не си спомням...

 

- Нали ви обясних вече - малко сприхаво се намеси докторът. - За всичко е виновна проклетата амнезия, а виденията с вашия старец са вследствие на...

 

- Откъде знаете за виденията ми?

 

Те отново започнаха да отбягват погледа ми. Възцари се същото потискащо мълчание, което ме беше изкарало от нерви предния път.

 

Отец Григор обясни спокойно:

 

- Докато спяхте, все повтаряхте името на баща си. Вероятно сте имали кошмари, Марко.

 

Отново се върнах при отворения прозорец. Онова изчадие, което бях взел за човешко създание, бе изпотрошило двете му крила. Подметките на обувките ми изхрущяха по останките от стъкло и мазилка. Двата трупа си лежаха възнак на пътеката, недалече от прекатурената количка. Синьото небе, слънчевият ден, пищната зеленина в гробището; всичко това беше толкова тривиално, та чак ме заболя сърцето. Сякаш нито един от преживените кошмари, не беше истински. Въпреки че вонята на демона все още ме мъчеше и беше достатъчно да вдигна главата си, за да го видя размазан на тавана.

 

- Това е някаква лудост - измърморих. - Кога напускаме това място?

 

- Скоро - отвърна отчето. - Само да си приберем нещата.

 

Елиза оправи вяло разбърканите си коси. Очите й бяха изгубили от обичайния си блясък. Но си беше все същата красавица.

 

- Няма да ни е лесно - прошепна тя.

 

Погледнах я неразбиращо.

 

- Те ще ни чакат - дрезгаво каза д-р Зарков.

 

- За какво говорите? - Попитах го.

 

- За тях! - Ухили се злорадо Живко Сяров-Боса. - Предстои ни да прекосим града, а те ще бъдат навсякъде... с хиляди...

 

- Живите мъртви и демоните - промълви свещеникът, - те няма да ни оставят! За тях ние сме естествена храна. А душите ни могат да им осигурят безсмъртие.

 

Шеста глава

 

Погалих котарака зад ухото. Той измърка от удоволствие, после се сви на кълбо и закри с лапи очите си, сякаш дневната светлина му пречеше. Чу се едно благодарствено "мяу", докато му разтривах гърба. "Схванал си се, хитрецо!"

 

Бях отново в същата стая, в която се бях събудил. Опитвах се отчаяно да разпръсна мъглата, обвила изтерзаният ми мозък. Паметта ми, обаче, ми правеше номера. Спомнях си кристално ясно Марта и нейният мъничко мрачен магазин, а нямах никаква представа как ми е фамилното име. Виденията ми, с мъртвия ми баща, бяха изключително реални, а в същото време, не си спомнях абсолютно нищо за семейството си, освен че от дълги години живеехме в един мизерен жилищен блок. Нямаше и никакви други спомени, които да хвърлят светлина върху миналото ми. Предишният ми живот беше напълно заличен от съзнанието ми! От тази мисъл ми стана зле.

 

От друга страна, преживените кошмари от изминалите два дни, не ми излизаха от главата. И това не ме правеше по-щастлив.

 

Някой почука тихичко на вратата. Едва след като казах "да", в стаята влезе Елиза Райкова.

 

Оставих котарака на леглото и я поканих да седне на единствения стол в помещението.

 

Тя изящно кръстоса крака. Дрехите й бяха безукорно почистени. Бледото й лице бе обрамчено от измитите й тъмни коси. За миг си помислих, че прилича на Мария Магдалена и дори не се почувствах неудобно от аналогията.

 

- Трябва да поговорим - заяви угрижено тя.

 

- С удоволствие.

 

Тя се усмихна на отзивчивостта ми, но очевидно не можа да се отпусне.

 

- Не е толкова просто - поколеба се.

 

- Не се притеснявайте - казах й, - вече трудно мога да се изненадам от нещо.

 

На нея дружелюбният ми тон, явно не й въздействаше, защото ме изгледа все така боязливо.

 

- Трябва да ви предупредя, че... - започна тя, но млъкна смутено.

 

Неувереността й се предаде и на мен.

 

- Знаете ли нещо за майка си? - Изтърси внезапно.

 

- Не - трепнах. - Нищичко...

 

Тя като че ли набра повече смелост, преди да каже:

 

- Възможно е, тя да е във вилата на брат ви!

 

- Майка ми?!

 

- Да. Преди да настъпи този хаос, тя живееше там.

 

- Господи, до този момент, дори не се сещах за нея... Имам спомени само от покойния ми баща. Не си спомням дори имената на родителите си...

 

- Имената са без значение - сконфузи се отново Елиза. - Скоро всичко ще се изясни, не се измъчвайте с излишни въпроси.

 

Усетих известно раздразнение в гласа й. Това не ме учуди, защото бях сигурен, че я гложди нещо отвътре.

 

- Извинете ме, ако се държа малко неадекватно - усети се тя, - но имах тежък ден...

 

- Зная. Нали бях свидетел как ви обсебиха демоните.

 

Досадник тихичко измърка до мен. Погалих го ласкаво по главата.

 

- Разкажете ми. Как се събрахте с останалите?

 

Елиза стана и се поразходи из стаята със скръстени на гърдите си ръце. Стори ми се, че бе отрепетирала отговора си.

 

- След като започнаха възкресенията, аз се криех в къщи. Слава Богу, нямах починали близки и никой не ме потърси. От край време нося дарбата в себе си - тя докосна с пръст главата си. - Виждам някои неща, които ще се случат, или понякога при мене идват духовете на починали хора, за да ми предадат важни послания за нас, живите... Бях станала доста известна в областта на паранормалното, така че често ме посещаваха разни хора... Първо ми се обади Боян, с когото се познаваме от много време...

 

- Боян?

 

- Д-р Зарков. Боян е малкото му име...

 

- Аха.

 

-Той ми каза, че са по следите на брат ви, който е отворил някакъв портал към нашето измерение. Горещо ме помоли да им помогна, защото го изпуснали във вашия апартамент, когато...

 

- Когато съм убил демона, въплътил се в баща ми - промълвих.

 

- Да - изчерви се тя. - И ме запозна с отец Григор.

 

- А Сяров? Този тип е опасен...

 

- Сяров е бил в Светия град, познавал е отблизо брат ви и е знаел как да се справи с него... Някакъв ритуал, който щял да унищожи Ловеца на души и да прогони демоните му обратно в адските селения.

 

- И вие му повярвахте? - Изгледах я втренчено. - Та този човек е способен на убийство!

 

-А вие не сте ли? - Тя вирна предизвикателно брадичката си. Този път издържа на погледа ми няколко секунди, преди да си отмести очите.

 

Бях убеден, че премълчава някои неща, че има някаква тайна, която я измъчва, защото е добър и честен човек. В този миг си дадох сметка, че наистина изпитвам чувства към нея.

 

Пъхнах по хлапашки ръце в джобовете на панталоните си и се изправих пред нея.

 

Тя ме погледна леко стъписана. Знаех какво вижда. Един мъж на 43, но младолик и мускулест от системните упражнения във фитнес салоните. С гъста кестенява коса, прошарена около слепоочията и широка усмивка, която му правеше трапчинка, в моментите когато беше доволен от себе си. Едно застаряващо момче.

 

- Да вървят по дяволите всичките ни проблеми! - Смигнах й закачливо. - Знаете ли, че сте най-очарователната жена, която съм срещал някога в живота си. А съм срещал много жени!

 

Тя изведнъж прихна и блясъкът в очите й се възвърна. Беше толкова красива! И ме привличаше неудържимо.

 

- Марко, но вие ме ухажвате!

 

В този миг вратата се отвори и на прага се появи едрият свещеник. Беше мрачен и умислен. Цялата му същност излъчваше някакъв фатализъм.

 

-Трябва да вървим - каза. - Не бива да замръкваме тук.

 

След пет минути бяхме на пустата улица, стиснали оскъдния си багаж. Боян Зарков носеше някаква стара ловджийска пушка, Живко Сяров-Боса - пистолета си, аз - една бейзболна бухалка, която отецът ми беше дал.

 

Беше 12:10. Нажеженият въздух бе образувал стелеща се мараня над града. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Размекнатият асфалт, притихналите къщи, отворените магазини.

 

Една кола беше изоставена по средата на улицата. Вратите й бяха зейнали широко. По-надолу, слабият вятър подмяташе някакви вестници, струва ми се от близката будка. Нямаше нито бездомни кучета, нито котки. Дори птици не пееха и не прелитаха. Цареше абсолютна тишина. Като във величествен мавзолей!

 

- С Бога напред! - Махна с ръка като пълководец отец Григор. - Засега е чисто. Ако забележите нещо подозрително, съобщавайте веднага. И помнете, оцеляването ни зависи от съвместните ни усилия!

 

Тръгнахме в индианска нишка покрай фасадите на сградите. Не разговаряхме. Бояхме се да чуем собствените си гласове. Само се оглеждахме.

 

Все още нямаше жива душа.

 

И слава Богу!

 

 

Седма глава

 

Градът се беше стаил.

 

Вървяхме по улиците му, пресичахме площадите му, понякога сядахме на пейките в парковете му или гледахме все така примамливите витрини на магазините му, но навсякъде, където отидехме, витаеше една и съща странна, нереална тишина, която опъваше нервите ни до скъсване.

 

Небето беше надвиснало над нас, синьо и безкрайно, без нито едно облаче на небосклона, като че ли бяхме насред пустошта и освен бездънната му вис не съществуваше нищо друго.

 

Всъщност си беше точно така.

 

Нямаше и помен от преследвачите ни, липсваше и най-малкия намек за присъствието им изобщо. Сякаш всички, освен нас, бяха евакуирани по спешност от някакъв мистериозен екип на НЛО.

 

Беше задушно, потяхме се обилно, подминавахме боязливо изоставените превозни средства - автобуси, таксита, камиони, частни возила. Бяха зарязани безразборно, на всевъзможни места и трябваше винаги много внимателно да ги заобикаляме, защото се страхувахме от неприятни изненади.

 

- Изглежда всички са мъртви - изрече на глас мислите ни Живко Сяров-Боса.

 

- Или са се скрили твърде добре и ни наблюдават тайно - предположи свещеникът. - Не ми харесва тая работа!

 

Елиза постави раницата си върху плочките на тротоара и обърса с носната си кърпа влажното си от потта лице. Извади бутилка с минерална вода, отпи няколко глътки и ми я подаде.

 

Беше блудкава и топла, но все пак пих с удоволствие. Организмът ми беше пред обезводняване, така че всяка капчица беше от значение.

 

- Усещате ли нещо? - попитах контактьорката, докато й връщах обратно полупразното шише.

 

- Не. Сами сме.

 

Тя изсипа остатъка от водата в шепата си и наплиска с нея лицето си. Изглеждаше изтощена от горещината.

 

Погледнах към края на булеварда и изтръпнах.

 

Някаква четиринога фигурка бързо прекоси двете платна, изчезвайки зад храстите на отсрещната градинка.

 

Беше котка. Можех да се закълна дори, че беше Досадник, който бяхме изоставили най-безсърдечно преди повече от два часа в църквата. Но, разбира се, от това разстояние, не можех да бъда абсолютно сигурен.

 

Елиза също гледаше в тая посока, но по непроницаемото изражение на лицето й, не можеше да се разбере какво мисли.

 

- Там май че имаше котка - казах неуверено.

 

Тя ме изгледа бегло, без да отговори нищо.

 

- В този град-призрак всичко е измамно - чух зад себе си гласа на д-р Зарков.

 

- Сигурно не сме единствените оцелели - измърморих, докато се обръщах към него.

 

Млъкнах стъписан от трескавия му вид. Очите му блестяха от превъзбуда, което противоречеше с иначе спокойния му нрав.

 

- Едва ли ще рискуват да ни се покажат - каза отчето. - Твърде много са преживели напоследък...

 

- Защо не използваме някоя от колите и не изчезнем по-бързо от тук? - обади се троснато Сяров.

 

- Ще го направим веднага щом напуснем предградията - рече свещеникът. - Не ми се иска да привличаме излишно внимание.

 

- А може би те са си отишли? - промълвих тихо.

 

- Глупости! - избоботи Боса. - Хайде, че ни чака път!

 

Поехме отново в жегата, мълчаливи и унили. Атмосферата беше напрегната; тишината ставаше все по-плътна и застрашителна, сякаш вървяхме сред някакъв марсианки пейзаж: толкова чуждо и мъртво създадено ни изглеждаше всичко наоколо.

 

Някъде след около час стигнахме до огромните халета на магазин "МЕТРО". Гигантски универсален магазин, който обслужваше всекидневно десетки хиляди клиенти. Сега вратите му изглеждаха залостени, а обширният паркинга пред него беше...

 

Бяха се събрали тук. Десетки, стотици. Мотаеха се безцелно, препъваха се със скованата си походка и въртяха безцелно главите си наляво-надясно. Дори от това разстояние различавах восъчния цвят на кожата им, неестествено вдървените им жестове и мимики, с които общуваха. Облеклото им беше раздърпано, съдрано, с множество ръждиви петна по него от засъхнала кръв.

 

Да, те не бяха отишли никъде - живите мъртви си бяха тук!

 

- Бързо! Трябва да се измъкнем, преди да са ни забелязали!

 

Отец Григор ни поведе към входовете на магазина. Бяхме само на трийсетина метра от тях, когато зад нас се разнесе ужасен вой и силният тропот на стотици тичащи крака. Сякаш стадо побеснели бикове бяха избягали от някаква корида, за да ни премажат безмилостно под копитата си. Не се обърнах изобщо назад, само гледах с нарастваща тревога усуканите вериги около хромираните ръкохватки на вратите на "МЕТРО". "Господи, хванати сме в капан!"

 

Стигнахме до залостените портали и се обърнахме към връхлитащата сган.

 

Боян Зарков стреля в гмежта от живи мъртъвци. Разхвърчаха се парчета от разкъсана плът, ревът на чудовищата се удвои. Живко Сяров-Боса също не щадеше куршумите си, а аз бях стиснал с побелели до болка пръсти бейзболната бухалка и изчаквах нападателите да се приближат достатъчно.

 

Съзнавах обаче, че нищо няма да ни помогне, ако не случи някакво чудо...

 

- Насам! - Една от вратите се беше отворила и млад човек, облечен в червена униформа, ни махаше енергично с ръка.

 

Размазах главата на някакво гротескно човешко същество, което протягаше заплашително ръцете си към мене. Ударих друго в пищялките и побягнах тъкмо, когато останалите щяха да ме повалят.

 

Влетяхме невредими в магазина, а младежът ловко затръшна тежката врата зад нас. Залости я и тя издържа на напора на десетките тела, които се блъснаха в устрема си в нея.

 

- Елате, не бива да ги предизвикваме с присъствието си!

 

Младежът, който беше облечен като пиколо, ни поведе навътре в огромната зала, пълна с най-различни стоки. Скоро стигнахме до някакъв щанд за мебели и задъхани се отпуснахме в луксозните кресла и канапета.

 

- Не се страхувайте - успокои ни момчето. - Тук сте в пълна безопасност.

 

- Благодаря ви... - изхриптях, докато слушах как сърцето ми бие като камбана. Сблъсъкът отвън беше кратък, но шокът - извънредно голям.

 

- А вие... вие как оцеляхте? - попита едрият свещеник, докато оправяше разкъсаното си расо, плувнал целият в пот.

 

Момчето се усмихна приятелски. Имаше сини очи и под шапчицата му се подаваха тъмно руси къдрици. Имах чувството, че е излязло от цветните илюстрации на някоя туристическа диплянка.

 

- За мен не се тревожете... - започна то, но аз вече не му обръщах никакво внимание, защото с Елиза ставаше нещо страшно.

 

Нещо, което ми беше познато до болка и ме втрещи за пореден път от ужас.

 

Докато жената се гърчеше, обзета от ужасни спазми, аз се обърнах освирепял към "пиколото".

 

- Ах ти, кучи сине! Ти си един шибан мъртвец, само дето още не го знаеш!

 

И яростно грабнах бейзболната бухалка.

 

 

Осма глава

 

Силата, която се наля в мишниците ми бе толкова мощна, че с един замах на импровизираното ми оръжие, пръснах главата на съществото, което беше започнало да се превъплъщава. Демонът умря преди още да е приел истинската си форма. Изритах тялото му, навлякло червената униформа и се огледах диво около себе си.

 

Не бях сгрешил, защото от всички страни към мене тичаха врагове!

 

Завъртях бухалката, строшавайки отведнъж втори череп - този път на създание, което бе наполовина момиче, наполовина невъобразимо уродливо изчадие, дошло направо от адските селения.

 

- Господи помилуй! - чух ужасения глас на отчето.

 

Нямах никакво желание за заупокойни молитви. Бях прекалено зает да сея смърт.

 

Изтичах до щанда с табуретки.

 

За щастие бяха някакъв допотопен модел, масивни и тежки като олово.

 

Грабнах една и я запратих директно към нападателите си, без дори да се прицелвам в тях. Изобщо не почувствах тежестта й, но тя свърши чудесна работа. Заби се в лицето на друг демон и го превърна в безформен бифтек. Във въздуха се разлетяха парчета кост и зловония.

 

Втора табуретка от щанда последва първата. Един дундьо вдигна ръката си, за да се защити, но тя увисна счупена, както и шията му, между впрочем.

 

Вече не ме интересуваше нищо друго, освен да мятам непрекъснато убийствените табуретки. Смазвах, трошах и убивах с тях, все едно че бях олицетворение на самата смърт. Когато табуретките свършиха, бързо се прехвърлих на щанда за спортни изделия, където имаше голямо разнообразие от стоки.

 

Не зная колко време съм действал там,... но накрая бях абсолютно гроги!

 

Бях смазан, изцеден и изтощен като след олимпийски маратон.

 

Дрехите ми бяха плувнали в пот и лепкава мръсотия.

 

Езикът ми се беше подул от жажда.

 

Залитайки, отидох до багажа ни, извадих от раницата една бутилка с горнобанска вода и я изгълтах почти на един дъх. Не ми попречи изобщо, че е блудкава като помия, просто трябваше да компенсирам липсващите течности в организма си.

 

Посъвзех се и реших да преброя жертвите си.

 

След като стигнах до седмата започнах да се тревожа не на шега. Когато отчетох осемнадесетата, се почувствах изключително гадно, на двадесет и петата вече ми се повдигаше неудържимо, а когато най-сетне установих, че съм убил цели тридесет и седем души, бях напълно смазан и отвратен от себе си!

 

Наистина, това не бяха човешки същества, но от това не ми ставаше по-добре, уви.

 

Кой бях аз, всъщност?!

 

Убиец-психопат? Служител от тайните служби? Луд за връзване?

 

Разтреперан се тръшнах на канапето до Елиза, която бавно се връщаше в съзнание.

 

Взех я в обятията си и тя облекчено отпусна главата си на рамото ми. Не зная дали осъзнаваше пораждащата се близост между нас, но аз се надявах да е така, защото я обичах. Погалих я по влажното чело, грижливо оправих разрошените й коси. Чудех се как след цялото това клане, бях способен на такава томителна нежност! Много ми се искаше да я целуна, но се въздържах. Вместо това, погледнах към другите. Това, което видяха, не ми хареса, но не можех да ги виня в каквото и да е било.

 

Сяров изглеждаше най-притеснен от всички, плашеше го дори и най-малкия контакт с мене. Сигурно си припомняше как се бяхме счепкали тази сутрин и едва сега разбираше с какъв човек си бе имал работа. Не го упреквах, защото явно насилието беше в кръвта ми.

 

Д-р Зарков и едрият свещеник бяха покрили лицата си с кърпи. Наистина - вонята беше нетърпима. Но подозирам, че това беше и начинът да се дистанцират от мене. Очевидно бях една от гадостите в околния пейзаж.

 

- Да се махаме от тука! - Предложи пресипнало докторът. - Просто не се издържа на тая смрад!

 

Взехме багажа си и след десетина минути открихме сервизните изходи, там се спряхме.

 

- Демоните са убили персонала на магазина и са превърнали в зомбита онези отвън - каза глухо отецът. Беше пребледнял като платно. Изговаряше думите приглушено, защото още притискаше оная кърпа към устата си.

 

- Добре направихте, че ги избихте! - Обади се Сяров и от "похвалата" му ми загорча. Явно и двамата бяхме замесени от едно и също тесто.

 

Елиза мълчеше. Все още я държах през кръста, за да не се строполи на пода, толкова изнурена и безпомощна беше. От друга страна, мисълта, че съм й нужен ме крепеше душевно.

 

- По-добре е да тръгваме и да потърсим подходящо място за нощуване - предложи Боян Зарков. - През нощта ще е опасно...

 

Измъкнахме се успешно през товарните изходи. Летният ден колкото и дълъг да беше, вече си отиваше, така че бързахме да се подслоним някъде.

 

В окрайнините на града, попаднахме на изоставен жилищен блок. Беше тъмен и безмълвен като древна кула. Настанихме се в партерния етаж, барикадирайки здраво единствения вход. Скоро след това пламтящото зарево на залеза, отстъпи пред спускащия се мрак. И тогава, тишината около нас, бе нарушена от нещо много странно.

 

Някъде над главите ни се разнесе тиха джазова музика.

 

 

Девета глава

 

- Не усещам присъствието на зли сили - заяви Елиза, взирайки се напрегнато в непроницаемата тъмнина на стълбището. - Не, там няма нищо опасно - добави с още по-сигурен глас. - Ако имаше, отдавна щях да съм под атака...

 

- Трябва да проверим - упорствах аз. - Може да е някакъв номер!

 

- Само музика е, - въздъхна тя - няма никакъв капан.

 

Включих един от мощните електрическите фенери. Светлината му разсече като с нож мрака.

 

- Ще дойдеш ли с мен? - За първи път й говорех на „ти".

 

- Вървете - подкрепи ме отец Григор. - Гърбът ни трябва да е чист...

 

Изкачихме два етажа мълчаливо, на третия - спряхме и се ослушахме. Сложни сола от саксофон раздираха нощта точно над нас.

 

- Идва от четвъртия етаж - казах очевидното.

 

Елиза не ме чуваше изобщо, на бялата светлина на прожектора, видът й беше призрачен и отнесен. Не беше обладана, но съзнанието й беше далече от мене и мрачното стълбище.

 

- Утре в 11 часа ще умра.

 

Повдигнах вежди, защото не бях убеден, че съм я разбрал правилно. Не бях сигурен даже, че ми е проговорила.

 

- Това няма откъде да го знаеш - казах малко по-рязко от желаното. - Мисля, че си... пренапрегната.

 

Разбира се, че беше потисната като всички нас. Бяхме прекосили почти целия град, опасявайки се, че всеки миг може да ни разкрият и убият по най-жесток начин. А тя на два пъти бе попаднала под влиянието на демоните, премеждие, което явно я депресираше допълнително.

 

- Не се тревожи - опитах се да я успокоя. - Сама каза, че скоро всичко ще се оправи. Не помниш ли?

 

- Ти не ме разбираш - усмихна се вяло тя. - Видях ясно смъртта си. И точното й време - утре в 11 часа. Досега ясновидската ми дарба, никога не ме е подвеждала...

 

- Ела - хванах я нежно за ръката. - Първо да разкрием загадката около джаза, след това ще поговорим за дарбата ти.

 

Тя откликна, но някак си примирено, което ме изплаши най-много. Бях влюбен в тази жена и не желаех нищо лошо да й се случи. Трудно ми беше да запазя спокойствие, докато я гледах как страда.

 

Горе апартаментът беше отключен, така че влязохме безпроблемно. В жилището не бяха безчинствали мародери. На пръв поглед всичко си беше по местата, така както са го оставили стопаните, преди да напуснат. Странно, но ухаеше на чисто и току-що изпрано. Изпитах измамното чувство, че все едно отново сме се завърнали "в къщи" и че всичко си е така, както си е било винаги. Дори любимата касета бе пусната в касетофона...

 

Приближих се и го докоснах леко. Батерията престана да прави контакт, синкопите на джаза замлъкнаха внезапно. После си отдръпнах ръката, захранването се възстанови и музиката изпълни отново ясно нощта. Натиснах бутона "стоп", възцарилата се тишина като че ли прогони илюзията ми за дежа ву. Но не съвсем.

 

- Кажи ми, какво ти е? Нали знаеш, че аз.. - Не можах да завърша с думата "обичам".

 

- И аз те обичам, Марко - изпревари ме тя с внезапното си признание. - Още от първата ни среща в църквата. Но... не ни е било писано да сме заедно.

 

- Какви ги говориш, Лиза?! Та аз не бих позволил косъм да падне от главата ти!

 

Тя се притисна силно към мен, зарових пръсти в разкошните й коси. Не си представях, че сърцето ми може да бие толкова силно. Едва сега, когато я държах в обятията си, разбирах какво е истинското щастие.

 

Отпуснахме се на едно канапе. Започнах да я целувам по лицето и да я милвам по гърба. Чувствах я как се отзовава с всяка фибра на тялото си. "Няма да ти се случи нищо лошо, любов моя! Няма да го позволя! Никога!"

 

Трескаво съблякохме дрехите си и се хвърлихме един към друг.

 

Тялото й беше загоряло, с идеални пропорции. Целувах втвърдените й малки гърди, докато тя се наместваше върху мене и аз влязох с неистово желание в нея.

 

После всичко се превърна в тласъци и страстни извивки на телата ни.

 

В момента когато свършвахме, тя извика в изблик на страст и аз покрих устните й с целувки. Замряхме вплетени един в друг, безмълвни и изживяващи взаимно радостта си от споделената интимност.

 

Известно време мълчахме, унесени в отлитащите мигове на взаимна наслада. Погалих Елиза по косата и й прошепнах в ухото за кой ли път, че я обичам. Тя тихо изхлипа в обятията ми, опита се да ми каже нещо, но единствено успя измърмори:

 

- Марко, трябва да знаеш, че...

 

- Не сега - поставих нежно пръст устните й.

 

- Не, мили, виновна съм пред тебе... трябва да ти кажа, че...

 

На входната врата нещо прошумоля. Черна заплашителна сянка се плъзна към осветения от електрическия фенер кръг. Скочих веднага на крака и се втурнах бързо навън. Нямаше никой. Или поне нищо подозрително не забелязвах. Може би някакво смътно раздвижване в гъстите сенки на мрака, нагоре по стълбището. А може и да е било само игра на въображението ми. Не бях сигурен.

 

Ослушах се.

 

Тишина.

 

Нима бях започнал да се превръщам в параноик, който се стряска от собствената си сянка! Пък и дума не можеше да става да изоставя Елиза самичка и да хукна да гоня призраци в тъмното. Огледах се още веднъж, след това се върнах обратно в жилището.

 

Тя беше успяла да се облече и оправяше разсеяно прическата си. Беше плакала. Видях ясно зачервените й очи.

 

- Какво? Какво има, гълъбице моя?

 

Клекнах, поставяйки главата си в скута й. Беше ми хубаво да усещам топлината и мириса на тялото й.

 

- На гарата - прошепна отчаяно тя. - Утре в 11, ще ме убият на гарата, Марко...

 

 

Десета глава

 

Утрото беше изненадващо хладно и унило за началото на един летен ден. Бяхме събрали оскъдния си багаж и стояхме пред жилищния блок, който на мътните утринни лъчи на слънцето приличаше точно на това, което си беше в действителност - една грозна и безлична сграда в околностите на града.

 

Повечето от нас изглеждаха мрачни и съсредоточени, само Елиза беше някакво странно изключение със своята усмихнатата и бодра физиономия. Нямаше никаква следа от снощното й лошо настроение, от сълзите и приказките й за предстояща смърт. Ако не бях я държал отчаяна и хлипаща в обятията си, никога нямаше да се досетя какви страхове и опасения са я терзаели само до преди няколко часа.

 

Не знаех какво да мисля за тази метаморфоза. От една страна се радвах, от друга - се притеснявах. Дали това не беше някакъв отчаян опит да се прикрие пълния срив на психиката й или просто не искаше да занимава околните с личните си проблеми? А може би бе решила, че няма никаква опасност и че през нощта е наприказвала само куп глупости?

 

Приближих се до нея и я погалих по бузата.

 

- Не сега... - прошепна ми тя. - Гледат ни.

 

Потайният й тон ме накара да застана нащрек. Наглед тя продължаваше да се усмихва все така лъчезарно, но явно се боеше от останалите. Спомних си, че снощи бе поискала да ми каже нещо, но после бе премълчала. Може би се страхуваше от чужди уши?

 

Огледах се.

 

Гигантът-свещеник, докторът и Сяров ми заприличаха за миг на абсолютно непознати и враждебно настроени хора. Имаше нещо заплашително и хищническо в застиналите им гримаси, в притворените им клепки, през които ни наблюдаваха зорко и подозрително. Но това усещане трая само секунда-две, после бързо се разсея и отново Боян Зарков предложи нещо разумно:

 

- Ще вземем онази кола - посочи той към един светлосив опел-кадет изоставен сред другите четири коли на малкия паркинг пред блока. - Проверих го преди 30 минути. Резервоарът му е пълен, ключовете са оставени на таблото. С него ще стигнем за около час до резиденцията на брат ви. - Удостои ме с бегъл поглед. - Ще е по-ефикасно от досегашното ни придвижване.

 

- Да вървим - поведох Елиза към автомобила

 

Седнахме на задната седалка - аз, докторът и младата жена между нас.

 

Живко Сяров-Боса зае шофьорското място, отец Григор намести исполинското си тяло до него.

 

Двигателят запали отведнъж. Боса даде газ и плавно потеглихме по асфалта. След около десетина минути бяхме излезли на околовръстното шосе, а малко по-късно отбихме по магистралата.

 

Спидомерът показваше не повече от 60 километра в час, тъй като постоянно се натъквахме на изоставени превозни средства и шофьорът трябваше с ловки маневри да ги заобикаля. Но иначе нямаше абсолютно никакъв трафик. И в двете посоки. Пълно мъртвило. Слънцето се бе показало най-после с целия си блясък и величие. Денят се очертаваше да бъде хубав и ако не беше депресиращата пустота на пейзажа, дори можехме да се почувстваме щастливи от това пътуване.

 

По едно време Сяров се вторачи във визьора за обратно виждане и изпсува яростно. Лицето му изведнъж пребледня от страх и това ме накара да се обърна рязко, за да погледна през задното стъкло.

 

На около стотина метра зад нас, неумолимо поглъщаше дистанцията огромен джип с лъскави лайстни и тъмни стъкла. Това ми се стори толкова удивително, че дори не знаех как да реагирам. Но очевидно всички останали бяха уплашени до смърт.

 

- Мародери! - изсъска д-р Зарков. - Тия са от най-долната пасмина! И към живите, и към мъртвите се отнасят еднакво...

 

- Убиват и грабят, така постъпват те! - Изхриптя Сяров. - Трябва да им избягаме на всяка цена!

 

- Внимавай, за Бога! - извика предупредително отчето.

 

Но вече беше твърде късно. Сяров беше разбил мантинелата и караше с пълна газ по неравното поле. Внезапно опелът поднесе в някакъв трап и рязко забуксува в размекнатата почва.

 

- Бързо!

 

Измъкнах Елиза от безнадеждно закъсалата кола и се затичахме възможно най-бързо по синорите. Зад нас се чуваше накъсаното дишане на останалите трима. Младата жена се препъваше непрекъснато в буците и накрая падна ничком, вдигнах я и продължихме да бягаме. След минута се спуснахме по един стръмен овраг, буренясал целият в жилави увивни растения и излязохме на железопътни релси. Прекосихме траверсите и по една разбита рампа се озовахме на перона на малка жп. Гара. Точно пред табелата с името й бе композирана стара мотриса с пет мръсно сини вагона зад нея.

 

Най-после си позволих лукса да погледна зад себе си.

 

Боян Зарков беше само на две крачки зад нас и почти ни събори в устрема си. Долната му устна бе разцепена, вероятно от сблъсъка й с предната седалка на опела. С едната си ръка безуспешно се опитваше да спре кръвотечението, с другата стискаше ловджийската пушка. Приличаше на объркан и изгубил самообладание човек, за това му отнех грубо чифтето и се прицелих в един от четиримата мъже, които ни преследваха упорито.

 

Стрелях.

 

Двойният заряд улучи мъжагата в гърдите, превъртя го като еквилибрист във въздуха и го запрати полуразкъсан върху железопътните релси. Другите трима залегнаха кой където намери за добре, откривайки огън по мене. Бяха снаряжени с автоматично оръжие и куршумите им вдигнаха няколко реда смъртоносни гейзери около краката ни. Три-четири камъчета от раздробената настилка, ме одраскаха болезнено през тънката материя на панталона.

 

Отчето и Сяров ни бяха подминали и сега ни махаха от входа на чакалнята да се скрием при тях. Хванах младата жена за ръката и се затичахме към сградата на гарата. Отец Григор и Живко Сяров бяха изчезнали някъде. Аз също се огледах за някакво укритие в скромната зала, покрита с евтин мозаечен под. Видях, че вратата с надпис "Колетно" е открехната гостоприемно. Задърпах енергично Елиза натам и се проснахме задъхани зад купчина от колетни пратки.

 

Зарков ни беше изоставил междувременно и едва сега осъзнах, че мунициите бяха останали в неговите джобове, а аз просто стисках една празна и абсолютно безполезна пушка, която в най-добрия случай можеше да ми послужи за тояга.

 

Елиза сподавено изхълца. Поставих шепата си върху устните й, защото чух как някой предпазливо се прокрадва към нас. След няколко мига се появи фигурата на единия от преследвачите ни. В очите му прочетох нескрито тържество, когато ни откри притиснати един към друг на прашния под. В ръцете си стискаше къс автомат, чието тъмно дуло ни фиксира веднага на прицел.

 

Мъжът беше висок, широкоплещест, с гладко избръснато лице. Беше облечен в къси масленозелени панталони, които му стигаха малко под коленете. Спортната му фанелка беше в същия цвят каки и разкриваше мускулестата му загоряла плът. Имах чувството, че си имаме работа с кадрови военен от неизвестна армейска част.

 

Мъжът демонстративно презареди и на устните му заигра жестока усмивка. Беше ми ясно, че животът ни изтичаше след броени секунди, но нищо не можех да направя, за да го предотвратя. Прегърнах още по-плътно Елиза.

 

Прозвучаха изстрели. Потръпнах инстинктивно, но не усетих никаква болка. Вместо това въоръженият мъж се строполи възнак, в прахта. Под лявата му плешка зееха две грозни рани. Пред нас с вдигнат пистолет, стоеше Живко Сяров-Боса и ни гледаше намръщено.

 

- Бяхте на косъм - каза той. - Ставайте, ще продължим с мотрисата.

 

Електрическият влак ни очакваше замрял пред пустата гара. Изглеждаше изоставен и неподдържан от години. Огледах перона в двете посоки. Нищо. Нямаше и помен от другите двама нападатели. Очевидно бяха предпочели бягството, пред възможността да загинат като приятелите си. Това само изостри бдителността ми. Чувствах се зле, като не знаех, къде са се дянали убийците. Нищо не споменах, обаче, за това, пред моите спътници.

 

- Кой ще подкара огнения кон? - попитах.

 

Още не можех да укротя адреналина в тялото си след премеждието в колетното. На всичко отгоре, бях длъжник на Живко Сяров-Боса за живота си. Колкото и антипатичен да ми беше, той ме беше спасил от явна гибел.

 

- Аз - отговори Боса. - Бил съм преди години ватман. Мисля, че ще се справя и като машинист...

 

Прииска ми се да му припомня как се беше справил като шофьор, но му бях двойно задължен - за моя живот и за този на Елиза.

 

- Качвайте се - подкани ни той и се отправи към началото на композицията.

 

Едрият свещеник и докторът побързаха да изпълнят поканата му. Обърнах се и предложих помощта си на Елиза. Стълбата на вагона беше прекалено висока и неудобна.

 

Тя прие и стъпи на първото стъпало. Хвърлих прощален поглед на перона и очите ми случайно попаднаха на стария гаров часовник. Голямата му стрелка тъкмо спираше на 12, а малката сочеше 11. "Нима е станало вече единайсет?!" Внезапно си спомних за снощния ни ужасен разговор. И точно тогава се чуха изстрелите!

 

"Какво, за Бога...?!?"

 

Тялото на младата жена изведнъж се отпусна в ръцете ми. Главата й се люшна, от устните й потече тънка струйка кръв. Очите й бяха изгубили блясъка си, животът й бързо си отиваше. Едва доловимо прошепна: "Не исках да се получи така, скъпи..." И издъхна.

 

Изкрещях от безсилие. Целият свят се срути върху мен.

 

Огледах се диво и видях двамата стрелци на трийсетина метра отдясно. Държаха автомати в ръцете си и пристъпваха от крак на крак

 

Пред очите ми падна червена мъгла. Хвърлих се към тях, без да мисля изобщо за опасността. Разполагах единствено с празната ловджийска пушка, но бях я стиснал като бухалка!

 

Единият от убийците стреля по мен, ала не ме улучи.

 

Разбих черепа му с приклада на пушката. Мозъкът му се разплиска върху мръсните плочки на перона. Съучастникът му се засуети и оръжието му засече. Хванах го за гърлото, поваляйки го до партньора му. Трахеята му се прекърши с пукот, лицето му се превърна в страшна маска. Аз обаче не се отказвах. Душах го, макар че беше отдавна мъртъв.

 

Някой крещеше нещо в ушите ми, дърпаше ме назад.

 

Най-сетне оставих сгърченото тяло и заридах със сухи очи.

 

 

Единадесета глава

 

Приспивната песен на колелата притъпяваше тлеещата болка в гърдите ми, но не я премахваше. Слънчевите зайчета бягаха по лицето ми, пейзажите се нижеха един след друг в лятната си премяна и сигурно имаше какво да се види през помътнелия от мръсотия прозорец, но аз нищо не виждах, нищо положително не чувствах и не ме интересуваше нищо. Съществуваше само онова непреодолимо страдание от преждевременната загубата, сграбчило сърцето ми в железните си клещи, което, не се съмнявах, щеше да ме преследва отново и отново през целия ми живот.

 

По едно време отец Григор се приближи с угрижена физиономия до мястото ми, за да ми съобщи, че скоро пристигаме до крайната ни спирка. И наистина, след няколко минути композицията спря, вагоните се люшнаха за последен път и всичко затихна изведнъж, сякаш оная песен на колелата никога не е била.

 

Слязохме ме на една невзрачна гара, която сякаш беше двойник на предишната и това стегна сърцето ми още повече, защото на този перон вече я нямаше моята Лиза.

 

Живко Сяров-Боса се спусна по стълбата на мотрисата и дойде при нас със самодоволен вид. Чистеше старателно ръцете си с омазнен парцал, а на дясната му буза се бе появило едно черно петно от смазка.

 

- От тук до вилата на брат ви е около километър-два - каза ми той. - Мисля, че няма да е никакъв проблем, ако продължим пеша...

 

Мълчаливо напуснахме района на запустялата гара. Отзад имаше модерна бензиностанция и върволица от коли и бусове, които бяха изоставени в пълен безпорядък от шофьорите си. За щастие водачите и техните пътници, не се мяркаха никакви.

 

- Няма да е зле да се поосвежим, преди да отидем във вилата - предложи д-р Зарков.

 

Докторът будеше съчувствие с разцепената си устна и трескавия си поглед. Беше започнал да губи форма много бързо, което беше странно за един толкова силен физически човек. Явно смъртта на Елиза Райкова му се беше отразила зле, - все пак се бяха познавали от години - но изглежда имаше и други фактори, които го измъчваха напоследък. Реших, че трябва да си поговорим на четири очи. Имах някои въпроси към него, които изискваха честни отговори.

 

Към бензиностанцията имаше луксозно кафене, което през прашната витрина изглеждаше примамливо. Боян Зарков влезе вътре, заобиколи няколко прекатурени маси и си взе от хладилника кутия с кока-кола. Отвори я и жадно започна да пие от нея. Сяров и свещеникът се усамотиха край бензино-колонките. Очевидно искаха да разговарят насаме. Реших, че и аз мога да си позволя едно за "сметка" на заведението.

 

Още с влизането ми, Зарков се стегна целия. Може би нещо в поведението ми го изплаши, защото боязливо се отдръпна към бара с натрошените чаши. Никак не ми приличаше на мъжа, който само преди три дни ме беше нокаутирал с един професионал удар. Усмихнах му се приятелски. Не исках да го притеснявам излишно.

 

- Не биваше да участвам в това... - нервно ми каза той. - Не си представях нещата така! Какъв глупак съм бил!

 

- Не ви разбирам.

 

- Тая история с последния оцелял! - Ядосано повдигна раменете си. - Само последният печели... - добави с неразгадаема усмивка. - Как можах да се съглася с подобна диващина?!

 

В този миг докторът ми приличаше повече на луд, отколкото на нормален човек. Видът му беше ужасно разстроен.

 

- За какво говорите? - Попитах го търпеливо.

 

- Елиза ми беше като дъщеря... - пренебрегна въпроса ми той. - Кълна ви се, не бих позволил нищо лошо да й се случи...

 

Приближих се и го хванах грубо за реверите. Здравата го разтърсих.

 

- Какво за нея?! Говорете, за Бога, докторе!

 

- Не съм виновен! - В очите му отново бе блеснала предишната лудост. - Единствено последният печели, никога не го забравяйте, Марко!

 

С внезапен прилив на енергия, се измъкна от ръцете ми. Погледна ме хитро с помътнелия си поглед.

 

- Преследват ли ви още онези кошмари, приятелю?

 

- Не. Защо питате?

 

- Ето, виждате ли! Те манипулират всички ни, без изключение! Дори вас! Великият шампион!

 

- Какви ги плещите, по дяволите?!

 

Той се озърна страхливо. Боса и отчето ни гледаха мълчаливо, застанали като сфинксове пред витрината. Явно бяхме привлекли вниманието им с дребното си спречкване. Докторът захвърли празната кутия от кока-кола и с напрегнато изражение ми каза:

 

- Не бива да разговаряме сега. Трябва да отида до тоалетната. След това, ще ви разкажа всичко...

 

Преди да успея да възразя, излезе от кафенето.

 

За втори път някой ми даваше подобно обещание. Бях много обезпокоен от това обстоятелство.

 

Не знаех какво да мисля за поведението на доктора. От една страна, се държеше като безумец, от друга - кой ли беше нормален в тази отвратителна история? А и последните му думи, като че ли бяха наистина искрени.

 

Разтревожен излязох от бара, за да потърся тоалетната.

 

Вратата с двете нули се оказа чак в задната част на бензиностанцията и гледаше към служебния паркинг. Отне ми няколко минути, докато се ориентирам правилно. Щях да нахлуя веднага вътре, за да принудя Зарков да говори, но реших, че може да има деликатни нужди.

 

Оттеглих се за няколко минути да изпия моята кока-кола. Накрая смачках тънката метална опаковка и ядосано я метнах зад себе си. Докторът облекчаваше червата си прекалено дълго, нямах време да вися пред тъпата тоалетна!

 

Отидох до бялата врата и я отворих широко.

 

Трябваше ми известно време, за да осъзная какво виждам. Беше толкова кошмарно, та чак стомаха ми се качи в гърлото. Поех си дълбоко въздух и затворих. Вдишах още няколко пъти, да успокоя треперенето на крайниците си и да овладея обзелото ме отвращение.

 

Пред очите ми още беше разкъсаното тяло на Зарков, глутницата от пет-шест живи мъртъвци, които пируваха с вътрешностите му, ръфаха с окървавени уста месата му и глозгаха стръвно ръцете и краката му. Те дори не ме удостоиха с поглед, толкова алчни бяха за плътта на злочестия доктор!

 

Заклех се, че за нищо на света няма да проява слабост и да повърна.

 

Върнах се с решителна походка в кафенето.

 

До бара се търкаляха няколко изпити бутилки от шампанско.

 

Награбих колкото можах и ги отнесох до бензино-колонките.

 

Отчето и Сяров ме гледаха заинтригувани. Но не смееха нищо да ме попитат.

 

Напълних бутилките с висококачествен октанов бензин, подредих ги като по конец в една редица и им направих нещо като фитили от една покривка, която бях разкъсал на равни ивици.

 

В джоба си имах запалка, от едно чекмедже в бара. Взех коктейлите "Молотов" и се върнах отново пред входа на тоалетната. Клекнах, после внимателно запалих всички "фитили" на бензиновите бомби. След това отворих вратата и започнах да ги хвърлям вътре една след друга.

 

...две, три, четири... шест!

 

Затръшнах бързо вратата, взривовете и горещината бяха убийствени.

 

Отвън имаше ключ. Завъртях го в ключалката. Нека изчадията се пречистеха в огъня, преди да отидат в Ада!

 

Върнах се изпотен и пребледнял при последните ми двама спътници.

 

- Докторът е мъртъв - казах им лаконично. - Убийците му - също. Да вървим.

 

Те дори не се престориха на опечалени.

 

Тръгнаха мрачни след мене.

 

 

Дванадесета глава

 

Бяхме подминали бариерата, която беше в началото на шосето, както и табелата, предупреждаваща ни, че това е частен път, забранен за външни лица. Сега вървяхме под купола от сплетени клони, който високите дървета бяха направили над нас. Листака над главите ни беше толкова непроницаем, че слънчевите лъчи едвам го пробиваха и фактически се движехме в някакъв мистичен полуздрач, все едно че бяхме в катедрален храм.

 

Вдишвах с пълни гърди от опияняващия въздух на ухаещата гора, опитвайки се да не мисля повече за смъртта. Но отлично знаех, че това е невъзможно. Срещите ми с нея тепърва предстояха и, което бе най-лошото, бяха неизбежни. Чувствах го с цялата настръхнала същност на душата си. И това никак не ми харесваше.

 

След около 500 метра напуснахме горския покров, попадайки ненадейно на искрящ плаж. Преходът от приглушения зрак на леса към бляскавото синьо на морето бе толкова рязък, че ме накара да примигвам няколко мига.

 

Когато зрението ми се възстанови, видях и резиденцията.

 

Беше с плосък китайски покрив, цялата боядисана в девствено бяло, всички стъкла на вратите и прозорците бяха матови. Пред входа й имаше голям басейн с формата на бъбрек, наоколо бяха засадени много цветя, а сред тях бяха поставени за украса странни статуи. Шезлонгите край импозантния басейн бяха празни. На една от бамбуковите масички се виждаха високи чаши за коктейл и малък кристален сервиз за кафе, но нищо друго не загатваше за присъствието на обитателите.

 

"Странно, защо са го нарекли Черно?" - Помислих си, докато погледът ми се плъзгаше по гладката лазурна шир на морето. Времето беше тихо. Нямаше абсолютно никакво вълнение. Дори оранжевите шамандури в притихналата акватория, се държаха без поклащане. И точно тогава я видях.

 

Тя плуваше бавно към брега.

 

Ръцете й загребваха ритмично водата, белокосата й глава ту изчезваше, ту се показваше над слабо развълнуваната повърхност около нея. Бих се обзаложил, че е професионалистка, ако не знаех, че е това е моята майка и че наскоро е навършила 63 години.

 

След малко излезе на брега и фигурата й на пръв поглед с нищо не издаваше, че не е вече в разцвета на силите си. Беше снажна и атлетична, изминалите години се бяха отнесли благосклонно към нея. Наведе се и мимоходом избърса тялото си с една пъстра хавлия. Късо подстриганата й снежнобяла коса, непокорно беше щръкнала и тя се опита неуспешно да я приглади с пръсти.

 

Насочихме се към нея.

 

Срещнахме се точно пред басейна. Тя приветливо ми стисна ръката, не изглеждаше никак учудена, че ме вижда, нито пък беше особено въодушевена. Не знаех какво да й кажа. Тя усети колебанието ми и неочаквано се приближи, и ме целуна по бузата."Добре дошъл у дома, Марко!" Гласът й беше доброжелателен, приятен и целеше да ме предразположи. Към какво?

 

Другите също я поздравиха. Сяров дори я нарече "скъпа моя, Виктория", целувайки галантно ръката й. Тия познанства ми се сториха странни, но нищо не коментирах.

 

- Заповядайте - покани ни жената. - Може би сте уморени. Починете си, докато приготвя нещо за вечеря.

 

Едва сега усетих, че стомаха ми къркори от глад. Не бях слагал в устата си нищо от сутринта, а вече беше късен следобед. Но бях и страшно уморен. Боже, колко изтощен се чувствах от тежкия ден!

 

Тя като че ли прочете мислите ми, защото ми каза:

 

- Спалните са на горния етаж, сине. Ако искаш, се изкъпи и поспи малко, докато се оправя с храната.

 

Кимнах й признателно и се качих по едно вито стълбище към втория етаж.

 

Озовах се пред безкраен коридор с две редици врати като в хотел. Избрах първата и попаднах в просторна спалня с плътно затворени прозорци, но с тихо жужаща климатична инсталация, която превръщаше лятната жега в съвсем поносима температура.

 

Мебелировката беше луксозна, леглото - с размерите за двама. При вида на белите чаршафи, се почувствах не просто уморен, а направо смазан от изтощение. Захвърлих раницата си на един стол и легнах на разкошния матрак, без дори да си свалям обувките. Притворих клепачи и заспах почти мигновено, сякаш се бях нагълтал с шепа сънотворни.

 

Сънят ме връхлетя неочаквано. Елиза притисната нежно към мен. Косите й галеха свободно лицето ми, ръцете й шареха изкусително по голите ми гърди. Беше толкова съблазнителна и реална, та аз не издържах и започнах да я целувам. Зърната на гърдите й бяха втвърдени и аз ги захапах последователно. Усетих я как обвива бедрата си около мен, подканяйки ме да вляза в нея. И аз, разбира се, го направих. Правех го с все по-голяма жар и ентусиазъм. Потях се, задъхвах се, но го правех. Лицето й беше на сантиметри от моето, застинало в страстна гримаса. По едно време, тя ме погледна и ми каза:"Пази се, Марко!" И любовните гърчове станаха още по-силни и напористи. Постепенно тялото й започна да се променя в нещо чуждо, превръщайки се в истински кошмар. В следващия миг вместо любимата жена, държах в прегръдката си един разлагащ се труп, с няколко жалки кичура коса на голия череп и лазещи гадини по изгнилата плът. Започнах да крещя и да се мятам, но ужасяващият скелет не ме изпускаше от костеливата си прегръдка..."Трябва да се пазиш, мили!"...

 

Събудих се целият в лепкава пот. Бях усукал чаршафите около себе си. Сърцето ми биеше учестено. Устата ми беше суха. Наоколо цареше пълен мрак. Това ме изплаши най-много, но бързо осъзнах, че това всъщност е настъпилата нощ.

 

Включих лампата, която беше на нощното шкафче до мен. Макар и оскъдна, светлина й ми вдъхна увереност. Реших, че е редно да си взема един душ, преди да сляза при другите. Отидох в банята и си свалих дрехите си. Огледах се в огледалото. Тридневна брада, тъмни кръгове около очите, мръсна разчорлена коса. Намерих самобръсначка и се избръснах гладко. После влязох в душ кабината. Горещите водни струи, ми подействаха като истински балсам! Когато изтрих с хавлията порозовялата си кожа, се почувствах като новороден.

 

В гардероба намерих тънки ленени панталони по мярка. Навлякох и една тениска от чист памук. Обух старите си обувки и излязох освежен от стаята.

 

Спуснах се по познатото ми стълбище. Във вестибюла една от резбованите врати бе леко открехната. През тесния процеп се виждаха дълга полирана маса и подредени по нея прибори. Сметнах, че това е трапезарията и се запътих към нея.

 

Бях хванал ръкохватката на дръжката, когато видях нещо, което ме смрази.

 

Майка ми тъкмо вадеше от чантичката си малък прозрачен флакон. Внимателно го отпуши и изпразни съдържанието му в една чаша. После я напълни с бяло вино от тумбеста бутилка. Разклати получената смес, докато не останаха видими следи.

 

Сяров и отец Григор бяха в стаята и я гледаха напрегнато.

 

Нищо майчинско нямаше в изражението на лишеното й от бръчки лице. Очите й излъчваха само пресметлива жестокост. Сигурен бях, че беше сипала отрова в чашата.

 

В моята чаша.

 

 

Тринадесета глава

 

Почуках на вратата преди да вляза.

 

- Добър вечер - поздравих всички.

 

Макар че деликатно ги бях предупредил за появата си, те изглеждаха като хванати на местопрестъплението. Живко Сяров-Боса оправи притеснено вратовръзката на новия си тузарски костюм, с който се беше наконтил. Отчето пък докосна разпятието на гърдите си, сякаш искаше да почерпи сили от него за предстоящото изпитание. Може би единствено Виктория демонстрира някакво самообладание, въпреки че две нехарактерни бръчици се бяха появили около очите й. При други обстоятелства бих се позабавлявал с гузното им поведение, но сега случаят не беше такъв. Бе заложено твърде много, за да издам, че съм разбрал за коварния им план.

 

- Марко, ела при нас - покани ме Виктория. - Тъкмо сервирах виното... Предполагам, че обичаш омари? - Посочи малко припряно към блюдата с морски деликатес.

 

- Какво е това? - попитах безизразно.

 

Те смутени проследиха погледа ми.

 

- Африканско изкуство - обясни любезно Виктория. - Маски, оръжия, тотеми от Южна Африка...

 

Приближих се да ги разгледам по-отблизо. Цялата отсрещна стена бе заета със зулуски копия, плетени щитове, ловни трофеи от различен дивеч, дори имаше една огромна глава на носорог. Докоснах я от любопитство. Беше изработена от някакво твърдо тъмно дърво. Извитият рог бе щръкнал войнствено към тавана.

 

- Чудесна колекция - отбелязах и с бавна походка се отправих към високия френски прозорец. Да си призная честно, не знаех, какво да правя с тези тримата.

 

Погледнах към басейна, който беше ярко осветен от лъчите на мощните прожектори. И възкликнах изумено. До един от шезлонгите като истукан стоеше котаракът Досадник и невъзмутимо ме гледаше със зелените си очи.

 

- Отче, за Бога, та това е вашата котка!

 

Те се струпаха около мен, за да видят неканения гост. Тогава аз бързо отидох до масата и незабелязано смених чашата с отровата с една от техните.

 

Когато се обърнаха отново, бях вдигнал кристалния бокал за тост.

 

- Нека пием за нас, мамо! - Предложих с въодушевена усмивка.

 

Мнимата ми майка ме погледна подозрително, но явно не откри нищо подигравателно в поведението ми, защото изведнъж се втурна с приповдигнато настроение към отрупаната маса. Другите я последваха с фалшиви усмивки на лицата.

 

- Да пием, сине! - Откликна тя, отпивайки солидна глътка от виното.

 

Като я гледах право в очите, аз изпих моята чаша до дъно и я хвърлих гуляйджийки зад гърба си. Строши се с тих пукот на килима.

 

Сяров и свещеникът също пиха на екс, след това счупиха чашите си в пода. Виждах как от плещите им пада огромен товар. Ако работата не беше на живот и смърт, бих се изсмял на глас!

 

Внезапно се олюлях и театрално се хванах за главата.

 

- Съжалявам, но май съм отвикнал от алкохола...

 

Те нищо не отговориха. Бяха изоставили преструвките. Бруталните им намерения бяха лъснали наяве.

 

Езикът на Виктория се плъзгаше като змийски, докато напрегнато облизваше устните си. Живко Сяров-Боса и отчето стискаха юмруците си до побеляване. От напрежение се бяха навели леко напред. Приличаха на двойка хиени, готвещи се за смъртоносен скок върху безпомощната си жертва.

 

- Кажи къде е ключа! - Изсъска почти в лицето ми Боса.

 

Опипах объркано дрехите си и се стоварих, уж без сили, в един от столовете. Сложих ръка на гърлото си все едно, че не ми достигаше въздух."Какъв ключ...? Не нося никакъв ключ в себе си... Съжалявам!" - изхриптях драматично.

 

- Последният от нас трябва да има ключа, за да напусне виртуалната игра - припряно ми заобяснява отец Григор. - Подскажи ни къде да го намерим! Заклевам се, че ще пощадим живота ти!

 

- Ако ни съдействаш, ще ти дам противоотровата - обеща ми Виктория. На устните й играеше жестока усмивка, докато ми показваше някакво стъклено шишенце.

 

Опитах се да си спомня нещо за някакъв ключ, но паметта ми отново ми изневеряваше.

 

- Нищо не помня... - отговорих им искрено.

 

- Ключът е засекретен код, с който оцелелият играч може да се завърне в реалния свят! Без него няма победител, има само губещи! - Търпеливо ми разясни свещеникът. - А ние всички искаме да спечелим играта!

 

- Игра?! Нима всичко е било една шибана игра?!Брат ми, демоните, зомбитата, мародерите, всичките тези кървави убийства?! Целият този хаос?!? - Бях толкова потресен от разкритието, че за миг забравих, че играя ролята на тяхна жертва.

 

- Убийствата са си съвсем истински! - Разяри се Сяров. - Попитай твоята малка уличница, която застрелях на гарата! По-мъртва не може и да бъде! И ти ще бъдеш мъртъв, ако продължаваш да се ебаваш с нас!

 

Заплахите на негодникът секнаха изведнъж. Лицето му се превърна във восъчно бледа маска от ужас и изумление. Направи някакъв нескопосан опит да се измъкне, ала аз, разбира се, го бях сграбчил здраво.

 

Държах го високо вдигнат във въздуха. Само за мишниците. Беше по-дребен от мене и краката му комично се мятаха над персийския килима.

 

- Защо? - Попитах го ледено.

 

- Помниш ли нощта в оная панелка... - задъха се от страх и безсилие той. - Тя искаше да ти разкрие истината, затова трябваше да умре...

 

- А Зарков?

 

- Не беше моя работа! Загина съвсем случайно...

 

- За това пък твоята смърт е абсолютно заслужена! - Процедих през зъби, докато го носех към стената с южноафриканските уникати. Спрях се пред главата на носорога и с едно сетно усилие, го нанизах на извития рог.

 

Гръбнакът му се пречупи като сноп сухи съчки. Острият връх на рога се показа от гърдите му. Безволево отпуснатата му брадичка се обля в кръв.

 

В този миг усетих как някой ме напада отзад.

 

Ако беше здрав, отец Григор щеше да ме повали с един-единствен удар. Но в момента отровата разяждаше организма му. Беше пил от чашата, която бях сменил с неговата, без да подозира, че е отровена. Животът му изтичаше в ужасни мъки.

 

Опитах се да му помогна, но чух зад себе си дивашки крясък. Без да се замислям, се претърколих встрани. След това бързо се изправих на крака.

 

Виктория бе връхлетяла да ме прободе в гърба с едно от зулуските копия, но вместо мен, беше пронизала тялото на злощастния свещеник. Въпреки агонията си, исполинът беше успял да я хване за гърлото. Разтърси я силно, премазвайки ларинкса й. И двамата паднаха мъртви.

 

Не изпитах състрадание към тях. Бяха банда брутални убийци.

 

Живко Сяров-Боса изстена зад мен.

 

Отидох при него, учуден, че все още диша.

 

Гледаше ме с угасващи очи.

 

- Трепач, не трябваше да печелиш тази игра... - промълви със сетни усилия. - Не можеш да си представиш в каква каша се забърка! - Ухили се, ала лицето му се сгърчи от болка. - Скоро ще дойдеш при мене, Трепач!...

 

Слаба конвулсия премина през тялото му, преди да издъхне.

 

Нарече ме Трепач. Явно ме беше познавал твърде добре.

 

 

Четиринадесета глава

 

Бях се върнал в спалнята на горния етаж. Измъчваше ме ужасно главоболие. Седях на удобния матрак, размишлявайки усилено. Бяха ме манипулирали безмилостно заради участието ми в някаква смъртоносна игра. Моята Лиза беше убита от ръката на безжалостен убиец пак заради същата тая игра. Някой ми беше лепнал прякора Трепача, а той като че ли пасваше идеално на кръвожадната ми натура. Искаха да им помогна да открият някакъв таен ключ, но аз си нямах и понятие за какво ми говорят! Паметта ми продължаваше да бъде безплодна и затлачена както си беше и преди. Представа си нямах кой съм, защо съм се замесил в цялата тая история и как трябва да действам по-нататък.

 

Болката в главата ми ставаше все по-нетърпима. Трябваше да направя нещо с нея, защото осезаемо усещах, че съм само на една крачка от разбулването на тайната, а за да я разкрия, ми трябваше бърз и ясен ум.

 

Отидох в банята, за да взема от аптечката някакви хапчета против отвратителното главоболие.

 

Отново се взрях в измъченото си лице в огледалото над мивката. Косата ми бе разрошена безобразно. Опитах се да я оправя с длани, но болката в главата ми се усили толкова много, че едва не изкрещях на глас. Без да искам бях докоснал нещо, което накара черепа ми да се възпламени.

 

Внимателно разтворих косите си, търсейки причината за ужасното страдание. Забелязах между разбърканите си кичури една съвсем малка издутина. Нещо като цицина, която при най-слабия допир, ме караше да се гърча от болка.

 

Сред тоалетните принадлежности в банята намерих и един къс лъскав бръснач.

 

Взех го решително. Стиснах зъби. След това със сигурна ръка направих разрез в болезнената подутина. Сам не зная, как не се развиках от избухналата болка, но изпитанието си заслужаваше, защото от мъничкия срез заедно със сълзящата кръв, изскочи и едно чуждо микроскопично тяло.

 

Досетих се какво е. Беше микрочип. Трябваше да го унищожа веднага. Хвърлих го на теракотените плочки. После го стъпках с крак. И тогава всичко се промени изведнъж. Сякаш някой беше казал:"Да бъде светлина!" И аз най-сетне разбрах кой съм!

 

Бях звезда! И то каква! Непобедимият шампион в гладиаторските игри на ЕМК (Електронна Медийна Корпорация) „МИДАС".Десет сезона поред не бях губил състезание, което си беше абсолютен рекорд в Мрежата, като се имаше предвид, че другите шампиони не издържаха повече от 3-4 състезания, преди да бъдат елиминирани. С помощта на свръхмодерни технологии, компютърните специалисти от ЕМК създаваха изключителни виртуални светове с поразителна реалност и автентичност. В тях играчите се избиваха взаимно, докато останеше само един. Победителят! Човекът, който грабваше чека с голямата награда, идолът на милионите фенове, следящи със затаен дъх кървавата му кариера.

 

Потокът от спомени, атакуващ мозъка ми, беше толкова мощен и всеобхватен, че за миг се изплаших, че паметта ми може да блокира отново.

 

Казвах се Марко Дъбов, почитателите и противниците ми ме наричаха Трепача. Бях толкова популярен, че накъдето и да се обърнех, виждах само своя образ. Образът на българската мечта. Стотици хиляди тийнейджъри мечтаеха да бъдат като мене. Богати, красиви, силни и... жестоки. Бяха превърнали в божество един убиец!

 

За миг си представих лицето на умиращата Елиза. Всъщност, аз я бях убил с този мой начин на живот! Тази мисъл ме изпълни с отвращение и горчивина.

 

Изведнъж се почувствах гневен. Гневен към онези, които ме бяха превърнали в убиец. Гневен, че бях се подал така лесно на изкушенията им. Гневен, че заради тях бях загубил единствената си голяма любов! Тези негодници щяха да си платят за всичко с лихвите, но за това щях да мисля после... Сега имах друг проблем. Бяха ме прецакали. Имплантът в главата ми доказваше само едно, че ме искаха мъртъв. Защо, щях да узная веднага щом се завърнех у дома.

 

Станах от леглото, разкършвайки схванатите си мускули. Слязох по витото стълбище. Заобиколих отдалече трапезарията, откъдето лъхаше на прясна леш. Излязох пред огромната вила и обленият в ярка светлина басейн. Седнах на един от шезлонгите, впивайки поглед в синкавите води на басейна. Те ми действаха успокоително на изтерзаните нерви. Вечерния бриз леко докосваше тялото ми. До ушите ми достигаше звука от прибоя, романтичен и ефирен.

 

Нещо пухкаво се отърка в глезените ми. Нямаше нужда да поглеждам. Беше моят приятел, котаракът Досадник. Гледаше ме настоятелно с изумрудените си очи.

 

Взех го в скута си. Той измяучи от удоволствие. Погалих го ласкаво зад ушите. Продължаваше да ме гледа многозначително със зеления си поглед.

 

Нежно разтрих пухкавите му вежди с палците си.След това с внезапен порив, ги забих дълбоко в очите му.

 

Телцето му не се сгърчи от болка. Нямаше жаловит писък, нито агония.

 

Вместо това, котаракът започна да се разпада на части като измамна холограма. Изчезваше не само той, чезнеше и целият виртуален свят около мен. Докато не потънах в абсолютна тъмнина. Също като в пъкъла.

 

Бях намерил ключа.

 

Връщах се у дома.

 

 

Петнадесета глава

 

Отворих очи. Отново бях обгърнат от мрак. Чувствах, обаче, че нещо съществено важно се е променило. Не бях сам. Около мене имаше много хора, но те поради някаква неизвестна причина, засега предпочитаха да си останат анонимни. Бях се излегнал на едно меко и удобно кресло, под странен 45-градусов ъгъл, също като астронавт, пътуващ в космически кораб. Беше ми едновременно приятно и неловко, тъй като бях прикован към функционалното си ложе с помощта на безброй кабели, каишки и други невидими връзки. На главата си носех шлем, но толкова лек и ефирен, че почти не го усещах. Той също ме придържаше здраво към креслото. Температурата на въздуха беше умерена. Очевидно бе поддържана от климатична инсталация. Едва доловимо жужаха и други машини, ала в непроницаемия мрак не можех да преценя точно какви. Впрочем, вече се досещах какво става, нали не участвах за първи път в състезание на ЕМК „МИДАС".И като потвърждение на мислите ми, изведнъж всичко около мен се обля в ослепителна светлина. Беше като избухване на фойерверк. За няколко секунди изгубих напълно ориентация. Пред очите ми се въртяха калейдоскоп от пъстри петна. Но вече с абсолютна сигурност знаех къде се намирам - бях в телевизионното студио на играта „Последният оцелял".Всъщност това беше състезанието, в което бях участвал до този момент. И отново, макар и съвсем непредвидено за моите работодатели, аз се завръщах като победител.

 

- Дами и господа! - Чух тържествуващия вик на водещият. - Трепача! Представям ви нашия победител! Абсолютният шам-пи-о-о-н - Марко Дъбов, Трепача! Аплодисменти, дами и господа! Вече си имаме победител в шоуто!

 

Докато техниците разкачваха датчици, сензори, кабели и всевъзможни други приспособления, с които бе осъществяван виртуалния контакт, аз хвърлих едно око на дългата редица от кресла от двете ми страни. Естествено, че бяха празни. Публиката не искаше да вижда спаружени и овъглени тела, не желаеше да й вони на леш, докато блестящият герой се завръща от подвизите си, увенчан с лавров венец. Телата на моите съперници, включително и това на Елиза, отдавна бяха изнесени и кремирани, за да не развалят триумфа на звездата. Шоуто си оставаше шоу!

 

Един почти двуметров мъж с обръсната глава, който удивително приличаше на скинхедс, ми подаде ръка да се изправя на крака. Беше в черен смокинг и с крещяща червена папионка. Прегърна ме през раменете, сякаш бяхме най-близките приятели и закачливо намигна на публиката, която беше изпаднала в екстаз.

 

- Поздравете, Трепача, приятели! Той и този път се оказа на висота! Не чувам ръкоплясканията ви! Повече уважение към нашата звезда!

 

Цялото студио закънтя от ентусиазма на феновете, като че ли жителите на Содом и Гомор се бяха събрали тук, за да демонстрират още веднъж колко развратни и упадъчни могат да бъдат. Високият шоумен, който се казваше Слави, беше най-популярното лице на телевизионната мрежа „МИДАС", копелето имаше вроден усет как да продава стоката на господарите си. Той ме поведе почти бащински към малкия подиум, който беше във фокуса на всички камери и имаше директен изглед към амфитеатрално подредената публика. Вторият водещ, Пепи, значително по-дребен на ръст и също така нула номер подстриган, ме сграбчи въодушевено за другата предмишница. Знаех, че милиони зрители в тоя момент са се вторачили в нас. Най-вече в мене. Техният идол, убивал безотказно заради тях, за да могат те да се забавляват и да получат печалбите си от скромните си залози в брокерските къщи на Мрежата.

 

Дългунът се наведе интимно към мене. Голото му теме лъщеше от пот, една златна обица под формата на кръст висеше на дясното му ухо. Лъхна ме на противен автършейф, но аз устоях и на това изпитание.

 

- Трепач, виждаш ли това?

 

Въпросът естествено беше реторичен. Задаваха ми го всеки път, когато се завръщах от смъртоносните си мисии.

 

Една блондинка с дълги крака, издокарана като зайче на „Плейбой", влезе под френетичните аплодисменти на публиката и въртейки съблазнително дупето си под звуците на оркестъра, демонстративно размаха над главата си един огромен чек. Сумата можеше да бъде прочетена дори и от слепец, толкова големи бяха изписаните цифри - 300 милиона евро.

 

- Това е скромната ти награда, драги! - Изкрещя уж дружески Пепи, докато се кривеше палячовски около мен, изразявайки по тоя „оригинален" начин радостта си.

 

Момичето се приближи. От близо и под ярките лъчи на прожекторите, си личеше колко безвкусно е нацапана с грим, но иначе бедрата й си заслужаваха вниманието. Тя наклони силиконовата си гръд към мене, връчвайки ми театрално чека, докато милиони почитатели изпадаха в истинска еуфория пред екраните, че пак са познали кой е шампиона. Кой, освен Трепача, можеше да спечели отново играта! Всички бяха доволни - от най-незначителните играчи до най-едрите акули, които залагаха цели състояния в гладиаторската надпревара на „МИДАС". И тогава ми светна очевидната истина, по-очевидна не можеше и да бъде. Ако бях загубил днес, някой щеше да си напълни джобовете много повече от другите, щеше да стане приказно богат за отрицателно време...

 

Поклоних се галантно на зрителите и им изпратих няколко въздушни целувки.

 

Слави и Пепи продължаваха да се кълчат като евангелистки свещеници и да крещят на многомилионната аудитория какво щастие е, че отново съм победител. Но аз почти не ги слушах. Мислех си за следващия тур от представлението, този зад кулисите. Щеше да бъде интересно и бях убеден... опасно.

 

Двамата шоумени ме хванаха подръка от двете ми страни, извеждайки ме от студиото почти като арестант. Ослепителните светлини изчезнаха бързо зад нас, а заедно с тях и кресливата патетика на обожателите ми.

 

- Трябва да си поговорим хубавичко - каза Слави с почти зловеща гримаса.

 

- Шефът никак не е доволен! - Добави Пепи ледено. - Всъщност направо е бесен!

 

- Отиваме в офиса - изсумтя двуметровият клоун. - Разговорът няма да е изобщо приятен!

 

И аз се оставих да ме поведат към техния кабинет. Тези потящи се смешници притежаваха информация, която щеше да ми бъде полезна. Нищо не ми костваше да ги изслушам.

 

Още с влизането в офиса, Слави се тръшна зад широкото дъбово бюро и качи краката си на плота му. Извади от чекмеджето дъвка, разопакова я и я лапна с видимо удоволствие. Запреживя насреща ми със самодоволен вид. Може би си мислеше, че така е по-респектиращ.

 

Пепи се облегна на отсрещната витрина с изложените оръжия. Кабинетът беше обзаведен семпло, но ултрамодерно и огледалните му стъкла се извисяваха на 35-я етаж на телевизия „МИДАС", с изглед към морето и съседните високи сгради от стъклобетон. Двете звезди от „Последният оцелял" се напъваха да изглеждат застрашителни, ала всъщност бяха смешни. Все пак се престорих на угрижен.

 

Слави каза:

 

- Разбираш ли, че си в лайната до шията, Марко?

 

Премълчах.

 

- Шефът няма да ти прости никога издънката! - Избоботи Пепи, опитвайки се да се представи за по-мъжествен в кльощавото си тяло.

 

- За какво говорите, момчета? - Поинтересувах се с невинен глас.

 

- За какво ли! - Разяри се дългунестият водещ. - Не трябваше да печелиш тази игра! Обърка плановете на шефа и сега ще си платиш за гяволъка!

 

Напрегнах се малко и в паметта ми изплува спомена. „Шефът" беше тайнственият президент на ЕМК „МИДАС". В пресата го наричаха Кукловода, защото той дърпаше конците не само на личната си телевизионна империя, но и на повечето от сегашните политици, определяйки по този начин правилата в обществото. Кукловода не беше просто медиен магнат, той управляваше задкулисно държавата, манипулирайки тотално объркания и оскотял електорат със зрелищните гладиаторски игри, които неговата медия излъчваше непрестанно. Най-интересното бе, че никой никога не беше го виждал в действителност. Даваше интервюта, подписваше меморандуми, дори се случваше да го покажат по телевизията, но винаги скрит в полусянка, безлик и невидим, като един истински сив кардинал, диктуващ мизерния живот на средностатистическия българин. И аз бях разгневил това мистериозно и всемогъщо копеле, проваляйки замислите му? Интересно, дали ставаше въпрос само за пари?

 

- Хайде, не ви искам чека, господа! - Изсумтях с преднамерено разстроен вид. - Само мир да има!

 

Двамата се спогледаха и изведнъж избухнаха в сардоничен смях.

 

- Ти не знаеш ли какво направи?! - Скочи на крака двуметровият шоумен. - Абе ти затри племенника на шефа! Онова надуто момченце, Боса. Смяташ ли, че вуйчо му ще подмине с лека ръка убийството му?!

 

Спомних си думите на Живко Сяров-Боса: "Скоро ще дойдеш при мене, Трепач!" Нима физическият убиец на Елиза бе толкова близък родственик и протеже на всевластния собственик на "МИДАС"?!Значи не беше само заради печалбата, имаше и друг личен мотив. Сега вече знаех кой е виновен за смъртта на Елиза Райкова и това ми беше предостатъчно, за да приключа разговора си с тези две мижитурки. Време беше да разчистя авгиевите обори.

 

Приближих се до витрината с колекцията от оръжия. На стената бе окачен армейски арбалет, а под стъклото бяха изложени няколко модела пистолети и различни видове гранати, които използвахме в съвсем реалните сблъсъци във виртуалните светове на Мрежата.

 

Повдигнах витрината и взех един от пистолетите. Беше зареден. Затъкнах го на колана си. Избрах и две от гранатите. Бяха едни от най-мощните, тъкмо с такива бяха претрепал един тиранозавър от юрския период в едно от състезанията преди три сезона. Претеглих ги с удоволствие в ръцете си и се обърнах към Слави и Пепи.

 

Междувременно гологлавият шоумен беше извадил отнякъде няколко пликчета с кокаин и смъркаше директно от дланта си цели „магистрали". Пепи също се беше присламчил към него, в желанието си да му отнеме част от белия прашец. Двамата успяха да се надрусат здравата за нула време. Какво пък, може би така, беше по-добре за тях.

 

- Моля за вашето внимание! - Заявих, докато двете замаяни звезди ме гледаха с разширените си зеници. - Преди да ви напусна, имам две подаръчета за вас, приятели!

 

След това им забих по един юмрук в ченетата. Проснах ги в несвяст, както си бяха надрусани до козирката. Нагласих таймерите на гранатите, сетне ги пуснах в панталоните им, да им стоплят скротумите. Пооправих си измачканите дрехи и си тръгнах кротко от офиса им.

 

Високоскоростният асансьор ме отведе за около минута до партера. Пробих си път през гмежта от елегантно облечени посетители. Излязох на улицата под лъчите на изненадващо топлото ноемврийско слънце и поех бодро по претъпканите с минувачи тротоари. Само след десетина секунди, някъде високо над главата ми се, разнесе силен взрив. Огнено кълбо изригна от сребристия 35-ти етаж на небостъргача на „МИДАС". Заедно с раздробеното стъкло и мебели, навън полетяха и останките на две жалки същества, които най-вероятно не бяха осъзнали дори собствената си гибел. Не останах да се вайкам и ахкам с бързо нарастващата тълпа. Имах си друга по-важна работа.

 

Бях обявил война.

 

И смъртна присъда на Кукловода.

 

 

 

 

ВТОРА ЧАСТ

 

КУКЛОВОДА

 

 

Парите са вериги, които никога не се късат.

Неизвестен автор

 

 

 

Шестнадесета глава

 

Първата грешка беше, че се показах на обществено място без дегизировка. Излязох да си купя нещо за вечеря и докато се въртях между рафтовете с хранителните продукти в супермаркета едно хлапе хвана майка си за полата и ме посочи с огромно въодушевление: „Мамо, мамо, ама това е Трепача!" При други обстоятелства щях да го ощастливя с един автограф върху кутията със сладкиши, която стискаше в ръцете си и щях да го потупам приятелски по бузата. Но, не и сега. Не и след това, което бях сторил в офиса на Слави и Пепи, не и след всичко това, което ми приписваха, че съм направил по всички телевизионни канали.

 

Излязох от магазина забързано, преди да са ме разпознали и други фенове. Тогава си купих от една сергия до супермаркета кожена шапка с козирка, тъмни очила и кутия с боя за коса. След като се върнах в квартирата, първата ми работа беше да се подстрижа и да боядисам косата си руса. Оставих си и наболата брада, така заедно с останалата маскировка, нямах почти нищо общо с предишната си личност. Или поне така се надявах, докато се разглеждах критично в огледалото.

 

Направих си чаша силно кафе и включих телевизора.

 

Даваха някаква досадна реклама за обезболяващ гел, но внезапно я прекъснаха и на екрана се появи в едър план волевото лице на около петдесетина годишен мъж със стоманено сива коса, тънко изваян нос и безмилостни сиви очи, в които се четеше студена пресметливост. Отдолу се показа надпис: „Антон Версанов, главен инспектор в Градската полиция".Мъжът впи змийския си поглед в обектива и заяви:

 

- Правим всичко възможно, за да заловим опасния престъпник. Вдигнати са по тревога всички подразделения на полицията, извършват се оперативни проверки по сигнали на граждани, скоро ще открием къде се крие Марко Дъбов и ще го неутрализираме.

 

Камерата се отдалечи и в кадър се включи красива блондинка в скъп моден костюм и с крайно разтревожена гримаса на лицето. Тя се обърна към невидимата аудитория с напрегнат глас:

 

- Знаете, че само преди броени часове, Марко Дъбов-Терапача, шампион на ЕМК „МИДАС", извърши серия от брутални убийства. Извънредно жестоката му постъпка потресе обикновените граждани и разтърси цялото ни общество...

 

На екрана се заредиха кадри, които вече бяха излъчвани по всички електронни медии в страната, а много вероятно и по някои чуждестранни канали. Изпотрошеният офис на двамата шоумени, носилките с разкъсаните им тела, и това, което ужаси не само зрителите, но и самият мен, защото си беше абсолютна нагласена провокация - кървавия репортаж от студиото на „Последният оцелял". Касапницата беше направо невероятна. Според информацията на репортера, аз бях избил всичките зрители в студиото - 147 мъже и жени! Разстроен дикторът обясняваше, че съм се появил след края на състезанието тежко въоръжен и съвсем без никаква причина съм започнал да убивам невинните хора наред.

 

Ядосан отидох до мивката и треснах чашата с кафето в нея. Порцелановите парченца се разхвърчаха навсякъде. Измих си лицето със студена вода, след това се върнах отново в стаята с телевизора.

 

Манипулативният репортаж беше приключил и предаването се водеше отново на живо от студиото Пърхаща с мигли и демонстрираща затрогваща безпомощност, водещата се наклони интимно към полицейския служител, загатвайки на аудиторията, че той е силният човек, който ще защити и нея и тях от лапите на обществения враг, Марко Дъбов.

 

- И накрая, ще се обърнете ли към Трепача, господин Версенов?

 

- Да - Отсече инспекторът като впери ледените си очи в камерата. - Ще му кажа, че съм по петите му, че където и да се скрие, аз ще го намеря и накажа за злодеянията му! - Той се наведе заплашително към телеобектива. - Трепач, ти не си толкова неуязвим за колкото се мислиш! В момента екип от наши инспектори разпитва твой близък, който ще ни доведе до теб! По един или друг начин, разбираш ли ме, Трепач!

 

Разбира се, че го разбирах тоя мръсник! За това щях да действам бързо и превантивно. Облякох единственото си що-годе свястно яке за сезона. Пуснах пистолета си в един от джобовете му. Напуснах апартамента, като не пропуснах преди това да оставя наема на масата в малката кухничка.

 

Спуснах се тичешком по стълбището, без да чакам раздрънкания асансьор. Излязох запъхтян на улицата. Поколебах се. Ако отидех до метрото, можех да попадна на полицейска проверка, а не ми се искаше да се пролива излишно кръв. За това махнах на едно от такситата и жълтата кола се закова почти веднага до тротоара. Казах адреса на шофьора, потъвайки в полусянката на задната седалка. Умишлено не си свалих шапката. По-добре беше да си мисли, че съм суетен плешивко, отколкото да ме разпознае случайно.

 

След четвърт час спряхме на две преки от пететажната сграда, където отивах. Дадох бакшиш на шофьора и го изчаках да завие с таксито си зад най-близкия ъгъл. След това без да бързам, продължих пътя си. Кварталът беше от луксозните - лъскав и ярко осветен от многобройните улични лампи. За щастие улиците бяха напълно безлюдни, макар че нямаше още 22 часа. Това ме устройваше напълно, защото не желаех да има свидетели на това, което щях да сторя по-късно.

 

Както и предполагах пред тузарската кооперация бе спрян черен седан, и макар че липсваха обозначителни знаци, на мен ми беше пределно ясно, че е полицейска кола. Вероятно две от ченгетата седяха вътре, следейки зорко да не би случайно някой да се появи неканен, докато колегите им си вършеха работата горе. Ако съдех по неясните силуетите, които се движеха бързо зад осветените прозорци на третия етаж, полицаите май че никак не си поплюваха. А това вече беше тревожно!

 

Приведен притичах до самотната полицейска кола. След кратък размисъл реших, че най-добрата тактика в случая е директния подход. За това без да се замислям повече, отворих една от предните врати на автомобила, дръзко пъхайки изрусената си глава вътре.

 

- Здравейте, момчета! - Поздравих ги любезно, докато двамата инспектори ме гледаха изумено. - Мене ли търсите?

 

Този, който беше до шофьора, тоест - по-близкият до мен, се усети пръв. Но аз не му дадох никакъв шанс. Хванах го за косата и му треснах главата в арматурното табло на колата. Онзи изгуби съзнание, почти без да гъкне. Шофьорът посегна към предмишницата си, за да извади пистолета си, ала вече беше твърде късно. Преметнах вратовръзката му около шията му. Пристегнах сънната му артерия и така лиших мозъка му от приток на кислород. Загуби съзнание на мига, отпускайки се до партньора си. Взех пистолетите им и ги хвърлих зад близкия зелен плет.

 

Портиерът не си беше в стаичката. Входната вратата зееше отворена. Безшумно и енергично преодолях разстоянието до третия етаж. Не срещнах никого, не чух нищо подозрително на стълбището. На пръсти се приближих до солидната дъбова врата с № 18. Опитах бравата. За моя изненада, бе отключено. Хрумна ми, че тези полицаи са страшно небрежни! Промъкнах се внимателно в коридора. Ослушах се. И чух шум от боричкане. След това звук от плесници. Открехнах съвсем малко вратата на гостната. Полилеят светеше ярко, бузите на красивата брюнетка също пламтяха зачервени, само че от шамарите, които й беше ударил единият от полицаите. Колегата му я държеше здраво за раменете и се хилеше кретенски.

 

- Мартине, - предложи той ехидно - защо не я изчукаме тая кучка! Може да й хареса и да си признае всичко сама!

 

- Не е по устав, но защо пък не! - Включва се в играта му и инспекторът, който обичаше да малтретира жени.

 

Очите на жената бяха кръгли от ужас, но тя се владееше отлично и не искаше да моли за милост. Натурата й беше твърде горда за да се прекърши пред тези двама негодници. Изведнъж тя ме забеляза и лицето й грейна от радост. Направих й знак да си мълчи

 

Между временно полицаят, който я беше зашлевил, опипа гърдите й през скъсаната й блузка. Тя не му се възпротиви и на устните му заигра похотлива усмивка.

 

Време беше да им дам урок на тези двама грубияни.

 

Влязох безшумно в хола. Обърнах мръсника, който пускаше ръка на жената, с лице към мене и го ударих в носа с главата си. Носът му се строши. Рукна кръв. Това обаче не ме задоволи. Свих юмрука си, забивайки го с все сила в ташаците му. Те се пръснаха като две орехчета раздробени в хаванче. Хванах го за яката и го засилих към панорамния прозорец. Излетя, разтрошавайки стъклото на хиляди парченца. Предполагам, че вратът му също не е издържал на досега си с тротоара.

 

Вторият полицай беше извадил пистолета си. Стреля паникьосан, без да се прицелва. Куршумът счупи зад гърба ми някаква много скъпа ваза. Докопах кандидат-изнасилвача, подсякох го с удар в дясната пищялка и докато рухваше, го засякох с петата си в адамовата ябълка. Нямаше никакъв шанс да оцелее. Беше мъртъв още преди да е докоснал килима.

 

- Скъпи!

 

Жената се мята радостно на шията ми.

 

Цялото й тяло се тресе, сълзите й са неудържими. Целувам я по мокрото лице за да я успокоя. Посттравматичният шок си казва думата.

 

- Знаех си, че няма да ме изоставиш! Тези изроди бяха толкова... зли!

 

За миг се отдръпнах, за да я видя по-добре. Тъмнокоса, с интелигентни черти на лицето. Очите й са небесно сини, изящният й нос - класически, веждите - черни, гайтанени. Така изглеждаше моята съпруга Елена Дъбова. Жената за която се бях оженил преди три години. Елиза беше краткотрайната ми, но шеметна любов, когато бях загубил напълно паметта си, а Елена беше моята истинска спътница в живота!

 

Притиснах я още по-силно към себе си и й обещах тихичко: "Не бой се, ще те спася!"

 

Изведох я извън опустошения апартамент, където имаше само насилие и ужас. Излязохме на улицата и аз притичах до гаража, за да изкарам от там нашата кола. Бях сменил номерата й с чужди, за да не ни засекат по-късно. Помогнах на Елена да се настани в автомобила и потеглихме по осветената улица с пълна газ.

 

ххх

 

Версанов научава за инцидента едва след около двайсетина минути, когато никой не му докладва за резултати. „Пак са сговнили работата!" - Мисли си висшето ченге, докато кара колата си към апартамента на семейство Дъбови. Пристига там заедно с отряда за бързо реагиране. Облечени в тъмни униформи и маскирани с черни качулки, спец полицаите смело атакуват сградата. Лазерните им мерници шарят по всички възможни цели.

 

Преди това в седана са открили две от ченгетата в несвяст. Третият им колега лежи със счупен врат, недалече от колата им. Версанов вече знае какво ще види в жилището. Още един труп, пак от неговите идиоти. Вбесен главният инспектор вперва погледа си в голямото кристално огледало в антрето. Там с червилото на Елена съм му написал кратко съобщение: „Искаше твърда игра, имаш я, шибаняк такъв!"

 

Излязъл от кожата си, Тони Версанов вади служебния си пистолет и стреля три пъти в злополучното огледало.

 

 

Седемнадесета глава

 

Петър Димчев се опитва да си представи що за птица е съвременния терорист. Мъчи се да види младия Георги Милев в малко по-друга светлина, може би нещо като безстрашен герой или отмъстител. Младежът беше взривил само преди броени часове букмейкърски пункт на булевард „Морски залез". Беше поставил взривното устройство незабелязано зад едно внушително декоративно пано с облещени риби на него, след което беше позвънил на букмейкърите, за да ги предупреди, че под задниците им има заложена бомба и бе изчакал търпеливо спец отряда от сапьори да изведе хората от сградата. След това бе задействал взривното устройство от съседната улица; взривът бе нанесъл ограничени щети, но жителите на квартала се бяха изплашили от звука на експлозията и от няколкото натрошени прозореца в близките кооперации. Час по-късно, при рутинна полицейска проверка, момчето бе задържано от органите на реда и бе отведено в ареста на Градското управление. Петър Димчев бе взел интервю от него почти веднага след ареста му и нищо героично не бе открил в пребитото му и затворено лице. Наистина младият терорист не изглеждаше респектиран от побоя, но и никак не вървеше да го представя пред читателската аудитория на вестник „Око" като Супермен, долитащ в синьо-червената си униформа, за да раздаде правосъдие и после да изчезне невредим в ефира. На въпроса му защо е извършил терористичния акт, младият човек бе отсякъл решително:"ЕМК „МИДАС" не трябва да съществува!" Беше член на т. нар. крайно радикална Съпротива, която се бореше с всички възможни средства срещу хегемонията на Мрежата и нейните садистични игри, които й носеха милиарди евро печалба. Затова терористите не щадяха сили - взривяваха букмейкърски къщи, унищожаваха телевизионни предаватели, подпалваха репортерски коли на „МИДАС". Журналистът се съмняваше, че с подобна тактика, те можеха да навредят кой знае колко на всемогъщата медийна корпорация, но винаги се намираха луди глави, които се опитваха да докажат точно обратното.

 

Петър Димчев въздиша тежко. Поглажда уморено олисялата си глава и леко отпуснатите си бузи. Очите му са възпалени от постоянното взиране в монитора, до гуша му е дошло от този гаден занаят. Висок е само 1.60, а със своите материали продава целия огромен тираж на четения таблоид. Това понякога го изтощава и го кара да се чувства по-възрастен от своите 47 години. Колебае се няколко мига и въпреки че младежът му е безкрайно симпатичен, поставя едно фриволно заглавие на интервюто си - „БОМБАДЖИЯ ЗАПЛАШВА С ТЕРОР". Така ще привлече още известен брой читатели, жадни за сензации, в името на все същата стара кауза - по-високи продажби и разбира се - повечко пари в портфейла му.

 

Журналистът изключва компютъра си, грабва драгоценната дискетата с материала си, за да го отнесе лично на главния редактор.

 

Главният обаче го няма зад бюрото му, за това оставя дискетата с лаконична обяснителна бележка към нея. Кимва усмихнато на секретарката, която съсредоточено разглежда маникюра си пред включения лаптоп и без да очаква някакви особени любезности от нея, напуска офиса на редакцията.

 

Тихичко подсвирквайки, минава през въртящата се врата на входа и понечва да завие надясно към лъскавата сграда на „Макдоналдс", където обикновено се храни с хамбургери по обяд, когато аз го хващам ненадейно за левия лакът и го принуждавам да ме погледне стреснато. Няколко мига не може да ме разпознае заради дегизировката ми, но след това възкликва възбудено: „Марко, ти ли си, приятелю?!"

 

- Какво ще кажеш да изпием по едно в „Одисей"? - Показвам му едноименното кафене на отсрещния ъгъл. Без да чакам да ми даде утвърдителен отговор, го помъквам почти на ръце към споменатото заведение.

 

ххх

 

Настанихме се на масата срещу полутъмната витрина. На ъгъла на оживеното кръстовище се мъдреше огромна холограма с лика ми, но сега на нея ми липсваше всякакво благородство и достолепие. По-скоро приличах на безскрупулен злодей, готов всеки момент да започне личната си холокоста. На всеки три секунди върху образа ми се появяваше надпис „Издирва се!". Минувачите отминаваха, без изобщо да повдигнат очи към цялата тая идиотщина, всеки вглъбен в собствените си мисли и грижи.

 

Явно и хубавичката сервитьорка не я вълнуваше, че ме търсят под дърво и камък, защото не прояви никаква бдителност към нас и небрежно тресна двете пенливи бири на малката масичка, сякаш бяхме най-отчаяните алкохолици в града. После врътна стегнатото си задниче към бара, където я очакваха още поръчки за разнасяне.

 

- За Бога, да не си загубил ума си?! - За кой ли път повтори старият ми приятел, Петър Димчев. - Ами ако някой те познае?!

 

- Май че на никой не му пука - усмихнах му се.

 

- Не бъди такъв оптимист, Марко!

 

- Как е моята кръщелница? - Попитах го колкото да го разсея от мрачните му мисли.

 

- Радва се на отлично здраве - разцъфтя веднага дребничкият мъж. - Благодарение на тебе, разбира се! - Додаде с дълбока признателност в гласа. - Ако не беше ти, нямаше да й се радваме сега...

 

Преди пет години бях платил бъбречната трансплантация на единствената му щерка и моя кръщелница, която тогава бе болно дванадесетгодишно момиченце, а сега красива и чаровна тийнейджърка, която събираше погледите на връстниците си в училище. Кремена беше чудесна девойка, а нейният баща - мой отколешен приятел, който тогава още не беше толкова известен журналист и се нуждаеше от финансовата ми подкрепа, за да спаси детето си от явна смърт. Нито за миг не бях съжалил за щедрата си помощ, нито за секунда не бях се подвоумил - кръщелницата ми заслужаваше да си изживее щастливо живота и да постигне всичките си мечти!

 

- Знаеш колко обичам хлапетата - заяви с тъга журналистът.

 

Беше ми известно, че със съпругата си, Лидия, не можеха да имат повече деца и това беше тежък удар за тях. За това и възприемаха Кремена като дар от небето.

 

- Чувствам се идиотски... - продължи приятелят ми, - днес май не постъпих правилно... - и ми разказа набързо за интервюто си с арестувания терорист, който по странен начин му се беше сторил симпатичен.

 

Докато ми излагаше гледната си точка за съвременния тероризъм, аз вече бях променил изцяло първоначалния си план. Бях измислил нещо изключително дръзко и опасно, с което бях сигурен, че ще мога да се справя. Нали търсех пътища до Кукловода, а да стигна до него, „почуквайки на вратата му", бе абсолютно невъзможно.

 

Хванах моят приятел за китките, прошепвайки му тихо, но настоятелно в ухото:

 

- Петре, само ти можеш да ми помогнеш!

 

Казах му двете неща, които се надявах да стори за мен и разбира се, той пребледня като смъртник.

 

- Не... - Вдигна умолително дланите си. - Не ме карай да постъпвам така, Марко!

 

- Елена се нуждае от помощта ти - натъртих. - Помисли за нея.

 

- За Елена няма проблеми, знаеш го...Но за другото... Как ще погледна след това хората в очите! Та ти спаси единствената ми дъщеря!

 

- Точно в това е номера. Ако го направиш, те няма да заподозрат, че ми помагаш, Петре!

 

Журналистът беше дребен на ръст, но сега буквално се смали пред очите ми. Дали постъпвах правилно като го замесвах? Можеше да пострада той и което беше най-лошото - можеше да пострада цялото му семейство. Но ако планът ми успееше, събитията щяха да се развият с шеметна скорост и рискът за Петър Димчев щеше да е малък. Впрочем, нямаше друг начин да го „оневиня" пред властите, след като вече веднъж съм го потърсил.

 

- Съгласен съм! - Изсумтя накрая той.

 

Продиктувах му мобилния номер на Елена и той го записа в менюто на телефона си.

 

- Обади й се веднага щом се освободиш. Смелост, приятелю, ще видиш, че всичко ще се нареди!

 

Той се изправи и излезе със скована походка от „Одисей", измъчван от терзания и противоречиви чувства. Още веднъж съмнението ме жегна под лъжичката, но стореното беше сторено, заровете на съдбата бяха хвърлени.

 

Имах още малко време. Зареех погледа си в синьо небе между високите стъклобетонни сгради. За късна есен времето беше повече от чудесно. Въздушните таксита оставяха едва доловима бяла следа след себе си, докато прелитаха над оживените улиците. През 2076 година тези превозни средства бяха едни от най-използваните в градски условия. А градът през последните пет десетилетия се беше разраснал в истински мегаполис с модерно сити от небостъргачи, с великолепно развит туризъм по крайбрежието и с голямо яхтено пристанище, което можеше да съперничи на най-съвременните съоръжения в света.

 

Мислите ми обаче се отклониха бързо към Елена, която бях оставил сама в хотела. Сутринта се бяхме събудили сгушени един в друг. Бях скрил лицето си в разпилените й коси. Едва сега бях разбрал колко изкусителен може да бъде мириса й. Помилвах я по челото и изваяните скули. Тя се събуди. Целунах я нежно по бузата. След това запазихме мълчание известно време. Първа проговори тя:

 

- Обичаше ли я?

 

Знаех за кого ме пита, за това й отговорих честно:

 

- Да. Но тогава си нямах понятие, че ти съществуваш.

 

- Гледах по телевизията как я люби... Преди никога не си го правил...Да си призная, плаках като глупачка!

 

- Не си глупачка, а моя жена. И аз те обичам много!

 

- Какво ще стане с нас? - Прошепна тя тихо. Цялата се бе стегнала.

 

- Ще оправя нещата - казах убедено. - Не се безпокой, скъпа.

 

Тя зарови лицето си в гърдите ми и заплака. Раменете й потреперваха ритмично.

 

- Няма да го понеса, ако ти си случи нещо, Марко.

 

- Няма, мила... Обещавам. Всичко ще е наред.

 

Тя се притисна още по-плътно до мен. Не издържах и я взех в обятията си. Започнах да я целувам. Скоро се възбудих и я положих по гръб. Бях еректирал болезнено, докато търсех настоятелно влагата между бедрата й. Когато я открих, проникнах страстно в нея и след това всичко потъна в стенания и любовни стонове. Щом свършихме изпитах чувството, че се превъзнасям в рая. Впих устни в нейните; замряхме така за дълго време.

 

След това се разделихме. Оставих й пари. Цяло щастие бе, че бях успял да изтегля прилична сума от един уличен банкомат преди да ми отрежат влога отвсякъде. Инструктирах я да чака обаждане по телефона и тръгнах за срещата с Петър Димчев. Сега ми се струваше, че от раздялата ни са минали цели дни, а не само някакви си два часа.

 

Погледнах ръчния си часовник. Неусетно бяха изминали петнайсет минути. Май че вече беше време. Станах. Платих на хубавичката сервитьорка и без да се скривам повече зад тъмните си очила, излязох на многолюдната улица.

 

Не бях направил и десетина крачки, когато ги забелязах. Бяха по двойки. Първите двама с делничен вид си купуваха вестници от една улична будка. Колегите им бяха заели позиции на срещуположния ъгъл уж увлечени в оживен разговор, но всъщност зорко следяха всяко мое движение в тълпата. Ето там, на онази пресечка, имаше паркирана полицейска кола без отличителни знаци, с двама детективи вътре. А на съседната улица, друга, тъкмо преграждаше пътя на евентуалното ми бягство. Сигурен бях, че зад мене има поне още една дузина копои, които само чакаха сигнал за да ме нападнат.

 

Изиграх ролята на заинтересован и се спрях пред една атрактивно аранжирана витрина за мъжка мода. В отражението й забелязах как още четирима се затичат от различни посоки към мене. Продължих да се правя на три и половина, докато една двойка - симпатични младежи - момче и момиче, около двайсет и пет-шест годишни, не се блъснаха в мен. Девойката с изкуствена усмивка ми се извини, младият мъж също промърмори под носа си нещо в подобен стил, но в следващия миг ме сграбчи в обятията си като опитен кечист.

 

Разбира се, бързо се освободих от него, поваляйки го само с един удар. Колежката му се опита да ме удари с ръба на дланта си в сънната артерия, но един шамар й беше достатъчен за да отхвърчи в навалицата от минувачи. Получилото се меле предизвика известна паника сред хората и те подплашени се разпръснаха.

 

- Може ли такова безобразие! - Разкрещя се някакъв възпълен чичко, сочейки ме възмутено с пръста си. - Ама вие що за хулиган сте?!

 

Забелязах, че под разкопчания му анорак издайнически се подава дръжката на пистолет. Светкавично го спипах, забивайки юмрука си в голямата му уста. Още две ченгета се вкопчиха в предмишниците ми. Отърсих се от тях като истински Крали Марко и с ритници ги повалих на тротоара. Огледах се. Имах ли шанс за измъкване?

 

Точно в тоя миг стреляха с електрошокова пушка по мене. Улучиха ме два куршума, които разтърсиха тялото ми, парализирайки го. Проснах се в цял ръст върху тротоарните плочки. Единият от изстрелите разби витрината зад мен и цял порой от натрошени стъкла се посипаха върху гърдите ми. Цяло щастие, че лицето ми остана незасегнато.

 

Не можех изобщо да помръдна. От всички страни се приближаваха блюстители на реда - цивилни и униформени - с насочени за стрелба оръжия. Можеха да ме направят на решето като швейцарско сирене, ако поискаха, но очевидно заповедите им бяха други.

 

С крайчеца на окото си видях как Антон Версанов се приближава към нас, придружаван от огромен маймуноподобен мъж. Най-вероятно - помощникът му. Зад тях гузен ситнеше дребничкият ми приятел. На лицето му бяха изписани смут и паника. Бе почервенял от силно притеснение.

 

„Браво, Петре!" - Помислих си. - „Удържа на думата си, предаде ме на полицията!"

 

След това се отпуснах безсилен по гръб, изгубвайки съзнание.

 

 

Осемнадесета глава

 

В началото бе само светлината, която се процеждаше скъпернически през решетъчния отвор на прозореца. След това настъпи и потопа - някой изсипа върху замаяната ми глава кофа с леденостудена вода. От тази баня не ми стана по-добре, напротив - отново загубих съзнание и нямам представа колко време е продължило всичко това. Когато отново дойдох на себе си, слънчевата светлина бе изчезнала и на нейно място имаше късче индигова тъмнина.

 

Най-сетне някой ме повдигна за мишниците и за кой ли път се повтори „освежаващата" процедура със студения душ. Очевидно въображението на инквизиторите ми стигаше до тук - да ме обливат с ледена вода.


След това воден от две сумтящи ченгета затътрих крака по полуосветените коридори. Всъщност те ме носеха почти на ръце и сигурно видяха голям зор, дорде ме замъкнат в стаята, където имаше само едно бюро и един стол пред него. Захвърлиха ме като чувал с картофи в стола, привързвайки ме с каишки за облегалките му. Някой ме удари за „довиждане" зад врата, така че мозъкът ми се размъти окончателно и получих силно гадене. Двама полицаи стояха зад бюрото. По-точно - единият седеше удобно зад него, а другият беше подпрял дебелия си гъз на излъскания му плот.

 

Най-после погледът ми започна да се избистря и да фокусира двете фигури пред мене.

 

Познах студенокръвният като варан Антон Версанов и неговият помощник, който поразително приличаше на Кинг Конг. Само дето огромната маймуна беше по-симпатична от него.

 

Та този маймуночовек беше със сключени вежди, щръкнала напред масивна брадичка и изгърбено огромно туловище, което заедно с несъразмерно дългите ръце, го причисляваше към семейство горили. Чух Версанов да го нарича „помощник-инспектор Стоил Вутов". Хубава титла за една маймуна.

 

Помощник-инспекторът се приближи лениво до мен и с учудваща пъргавина ми завъртя един ъперкът, докато преценявах какъв десен е вратовръзката на шефа му. Това наистина ме накара да се съсредоточа и да чуя какво ми говори Версанов.

 

А той тъкмо казваше:

 

- Виждате, че с нас шега не бива! Бих ви простил онова масово клане в телевизионното студио, нали в края на краищата, това ви е специалността. Но смъртта на служителите ми - никога! Убихте две кадрови ченгета и сериозно контузихте още няколко, за тези си престъпления ще си получите заслуженото възмездие! Обещавам ви!

 

Предпочетох да премълча, защото и аз, и той отлично знаехме, че никакви „масови убийства" не е имало в студиото на „Последният оцелял", а що се отнася до другото... Това беше война, а в нея винаги падат жертви. Антон Версанов работеше за Кукловода и му беше заповядано да ме дискредитира по един или друг начин. Убийството на онези негодници с полицейски значки бе добре дошло, за да се забие още един пирон в ковчега ми. Не хранех никакви илюзии относно съдбата си.

 

Студенокръвният полицай ме наблюдава известно време замислено. След това се изправи - елегантен и спокоен, - и пристъпи към мене, обръщайки се небрежно към помощника си:

 

- Вутов, искам да пораздрусаш това копеле! Покажи му, че и в полицията работят истински мъже. Но запомни, трябва ми жив утре и със собственоръчно подписани самопризнания на бюрото ми! Не се престаравай! Зная на какво си способен, когато се поразгорещиш и разчитам да свършиш работата законно!

 

Преди да излезе, високомерен и дистанциран като сфинкс, петдесетина годишният полицай с акулски очи, ми подхвърли насмешливо:

 

- Господин Дъбов, надявам се, да си прекарате добре с колегата. Сигурен съм, че удоволствието ви ще бъде взаимно.

 

След това напусна абсолютно безразличен, мрачната и враждебна стая за разпити в полицейското управление. Да си призная, и на мен ми се прииска да си тръгна след него, но очевидно ми предстоеше рандеву с маймуна. А това, най-вероятно, нямаше да бъде от най-приятните преживявания в живота ми.

 

Опасенията ми се сбъднаха на сто процента, когато Вутов се приближи до мен и ме удари обиграно с едрите си като гюлета юмруци в корема и брадичката. Получи се една отвратителна комбинация от напъни за повръщане и разноцветни петна пред очите. Бях трениран и се справих някак си с болката, но ако продължавахме все в същия дух, едва ли щях да издържа дълго.

 

Господин Кинг Конг взе стола на шефа си, стовари го с лекота пред мен и го възседна като конче. Видях как бутовете му изпъват панталоните му и как шкембето му изскача над колана му като немирно желе.

 

Стоил Вутов доближи налятото си лице до моето. Обгази ме със зловонния си дъх, но аз стоически изтърпях и това изпитание. Помощник-инспекторът освободи стегнатия възел на вратовръзката си, под копчелъка на ризата му се мярна цял гъстак от черни къдрави косми, в които можеше да се скрие цял слон. След като прочисти гърлото си, Стоил Вутов избоботи дрезгаво:

 

- Може да стане по лесния или по-трудния начин...

 

- Почакай малко! - Прекъснах го. - Това съм го слушал поне един милион пъти!

 

Помислих, че ще ме нокаутира и че ще трябва да си преглъщам натрошените зъби сетне, но той неочаквано се засмя. Но в смеха му нямаше нищо доброжелателно.

 

- Значи си наясно с нещата - изсумтя той. - Изплюй камъчето и ти давам честната си дума, че няма да те спукам от бой. Не ми се ще утре шефът да ми чете конско заради убийството ти...

 

- И аз не искам това - уверих го искрено. - Ще ти сътруднича както мога, но имам един въпрос към теб.

 

- Тази нощ си късметлия! - Ухили се той. - Питай!

 

- Колко ченгета има сега в участъка? - Попитах го.

 

Той се взря в мене със злобните си очички, но игривото му настроение взе връх. Изсмя се просташки, което в неговия случай бе знак на благосклонност и изпъна месестите си пръсти, за да отброява.

 

- Чакай да видим! - Сбърчи рунтавите си вежди в размисъл. - Сега е два часа след полунощ и личният състав е намален... В канцеларията до тоалетните са детективите Филчев и Градинаров. В офиса отсреща са Комитов и Преславски. В стаята до изхода са инспекторите Митов и Велчовски. На рецепцията е дежурният старшина Кандиларов... Долу в ареста са Василев и Пашев... На бариерата е старши сержант Паунов и както винаги, има и една дежурна кола на разположение с две униформени ченгета в нея... Сам разбираш - поясни ми почти с извинителен тон, - че по това време на денонощието, колегите са или на градски патрул, или спят до горещите задници на жените си.

 

- Значи тринадесет с тебе - преброих ги. - Не са достатъчно, Вутов!

 

- Не са достатъчно ли? За какво говориш, умнико? - Фиксираме подозрително с поглед.

 

- Да се справите с мене - обясних му спокойно. - Това се опитвам да ти кажа, шефе.

 

Той се втренчи в очите ми и това, което видя в тях никак не му хареса. Агресията, която бях прикривал досега, го накара да се отдръпне бързо назад. Но беше твърде късно за него... Бях напрегнал всичките си сили и каишките, с които бях вързан за облегалките се скъсаха със съсък. Рипнах на крака, грабнах стола на помощник-инспектора, разбивайки го в масивното му чело. Маймуночовекът се просна по гръб. Без да му мисля, скочих върху гърдите му с цялата си мускулна маса от 95 килограма, забивайки лакътя си в гръкляна му. Когато се изправих, му хвърлих един прощален поглед. Адамовата му ябълка бе безмилостно смазана. По-мъртъв не можеше и да бъде.

 

Повишеният адреналин бе притъпил болките в тялото ми. Чувах само пулсиращата кръв в ушите ми. Излязох в коридора, като се надявах, че съм бил достатъчно тих, но там вече ме чакаха две ченгета.

 

Засилих се като фурия, поваляйки ги на пода. Преди де се опомнят, ги изритах в ченетата и те изгубиха съзнание начаса. Взех пистолета на единия от детективите и поех по коридора. От друга врата изскочиха нови двама нападатели. Бяха въоръжени. Стрелях. С първия изстрел счупих коляното на единия от тях, с втория - пронизах рамото на другия. Швирна кръв. Замириса на кордит и човешки екскременти. Този с ранения крак се беше изпуснал в панталоните си. Прибрах им арсенала и без да се занимавам повече с тях, продължих нататък. Малко преди изхода пред мен се материализира още една двойка инспектори. Забих юмрука си в зъбите на най-близкия, той изтърва пушката-помпа, която държеше в ръцете си. Взех я чевръсто и с приклада й фраснах в слепоочието колегата му. Оставих ги да лежат в безсъзнание. Не исках да убивам никого от тях. Те не бяха виновни като Версанов и помощникът му, а аз имах в този участък друга работа за вършене.

 

- Ало, ало! Атака над полицейски участък! - Крещеше дежурният в рецепцията, пламнал целият от притеснение.

 

Изтръгнах телефона от ръцете му и с него ударих плешивата му като яйце глава. Старшината се свлече припаднал. Заобиколих го на бегом, спускайки се по стълбите към ареста.

 

Между двете редици килии нямаше никого, но възбудени от стрелбата арестантите бяха допрели лицата си до решетките и ми крещяха нещо нечленоразделно. Тръгнах по пътеката между килиите, оглеждайки се за човека, за когото бях дошъл. Открих го чак в дъното на коридора и точно тогава ме атакуваха двамата пазачи.

 

Единият се опита да ме задуши с палката си, а другият да ме цапардоса по брадичката. И двамата се провалиха. Ловко отметнах главата си назад, чупейки носа на този отзад. След това изтръгнах палката на партньора му и с нея го повалих на пода. Застанах очи в очи с колегата му. Беше млад мъж, атлетично сложен, но твърде изплашен, за да ми се противопостави сериозно. Блъснах черепа му в една от решетките и той се отпусна в несвяст.

 

Задържаните се деряха като луди, призовавайки ме да ги освободя. Не обърнах внимание на виковете им, а се насочих към моя арестант. Натиснах някакъв червен бутон и врата на килията му се отвори със слабо бръмчене.

 

Беше около двайсет и двегодишен, с изпито лице на фанатик и извънредно будни очи. Попитах го дали е Георги Милев. Кимна ми утвърдително, че е той. Направих му знак да ме последва. Без да обели дума, той побягна след мене.

 

Нощта беше студена, черният креп на небето - украсен с едри звезди. Почувствах се ободрен от хладната милувка на вятъра. И отново в чудесна форма. Отбелязах си, че младежът умее да си служи с юмруците, докато елиминирахме полицаите в дежурната кола. Аз седнах зад волана. Натиснах газта до край. На портала старши сержантът стреля по нас с пистолета си. Куршумите от изстрелите му профучаха покрай ушите ни, пробивайки на няколко места предното и задното стъкло. Предницата на бързо движещата се кола отнесе дръзкия стрелец в тъмнината и направи на трески спуснатата бариера.

 

Най-сетне бяхме на свобода.

 

Още веднъж бях защитил репутацията си на Трепач.

 

 

Деветнадесета глава

 

След известно време изоставихме полицейската кола в една глуха и тъмна уличка.

 

Небосвода над нас беше чист и диска на Луната висеше над спящия град натрапчиво огромен и жълт, сякаш всеки момент щеше да падне върху главите ни. „Остава само да се преобразим във върколаци и да завием!" - Помислих си иронично, но на глас казах:

 

- Трябва да откраднем кола. В този вид не можем да пътуваме в обществения транспорт.

 

И двамата изглеждахме ужасно след престоя ни в полицейския участък и със сигурност щяхме да привлечем вниманието върху себе си, ако се появяхме така в метрото или на някоя автобусна спирка.

 

Тръгнахме един до друг, избягвайки уличното осветление. Скоро се натъкнахме на неохраняем паркинг. Младокът се спусна като безплътна сянка сред паркираните коли. Изпробва дръжките на няколко, но те се оказаха заключени. Пред една обаче се спря, извади нещо от джоба си и упорито зачовърка ключалката. След минута отвори вратата и ме покани с безмълвен жест да се настаня. „Я виж ти! - Помислих си язвително. - Момчето било много сръчно!" Със същата вещина то запали двигателя, след което ми отстъпи шофьорското място.

 

След двайсет минути внимателно шофиране, отбих в друга слабо осветена пресечка и заедно с моя спътник изоставихме и тази кола. До крайната ни цел оставаха още пет-шест преки, но аз предпочитах да ги изминем пеша, отколкото да рискуваме да ни засекат по-късно.

 

Скоро бяхме на мястото.

 

Сградата беше пететажна, но архитектурното й изпълнение беше в съвременен стил. Неоновата реклама в розово гласеше: „хотел „Каприз".

 

Това беше хотела, където се бяхме приютили с Елена след като я бях спасил от онези безскрупулни ченгетата. Бях предплатил престоя ни за цяла седмица, така че само се отбих да взема ключа от дежурния администратор. И да бяхме го изненадали с окаяния си вид, той с нищо не го показа. Беше от този тип хора, които не обичаха да се месят в чуждите работи по какъвто и да било повод.

 

Апартаментът беше на третия етаж. Уютно обзаведен, спретнат и с работещ климатик. Веднага посетих банята, където си взех горещ душ. Сресах се пред огледалото и оставих момчето също да се изкъпе. В гардероба имаше дрехи за преобличане. Оставих старите да висят на закачалката и облякох новите. Отделих едно яке, което подадох на младежа, веднага щом излезе от банята. Беше му големичко, но поне скриваше изцапаната му с кръв риза.

 

Поканих младия си познат да седне до масата и отидох до барчето. Открих там бутилка с марков коняк. Напълних две чаши, дадох едната на Георги Милев. Отпих една пареща глътка от силното питие. Тя се разля бързо по вените ми, възвръщайки ми по този начин вкуса към живота.

 

Забелязах, че момчето почти не вкуси от коняка. През цялото време лицето му бе безизразно. Явно очакваше аз да направя първата стъпка.

 

- Хайде да не хитруваме - предложих. - Спасих те от ръцете на полицията не заради черните ти очи. Трябва ми връзка със Съпротивата, а ти можеш да ми я осигуриш. Ще ми помогнеш ли?

 

Младежът ме изучава известно време с невъзмутим вид, преди да изсумти:

 

- Може и да стане, но каква е гаранцията, че не работиш за „МИДАС"?

 

- Никаква - кимнах в съгласие. - Ще трябва да приемеш честната ми дума като гаранция.

 

- Бързо решаваш вместо другите. - Опери се, но на устните му затрептя нещо като усмивка.

 

- От „МИДАС" ме анатемосаха. Приписаха ми убийства, които не съм извършил, малтретираха жена ми и се опитаха да ме убият. Защо мислиш, че им помагам?

 

- Изглежда са те вбесили. - Навъси се момчето. - И си готов да им разкажеш играта.

 

В общи линии беше така. Нямаше да разговарям с библия в ръка нито с Кукловода, нито с неговата пасмина.

 

Георги Милев потъна в дълбок размисъл, след това ме погледна право в очите.

 

- Добре, ще направя каквото искаш. Но ако ни измамиш, ще те... убия!

 

- И аз ще се погрижа за тебе, ако ме вкараш в клопка! - Скастрих го на свой ред.

 

Най-после младежът изпи питието си и двамата напуснахме хотела.

 

Този път водеше хлапето. По негово желание се върнахме обратно в откраднатия автомобил. Момчето седна на шофьорското място и се включихме в среднощния трафик. След около четвърт час спряхме пред входа на Морската градина. Оставихме колата в един обществен паркинг, където щяха да я открият след време и продължихме пеша в хладната есенна нощ.

 

Минахме покрай Казиното, което дори в този късен час грееше в празнични светлини. Скоро тихата музика от дансинга на заведението остана зад нас, тъй като бързо се отдалечихме по пустите алеи към яхтеното пристанище на Буна № 9.

 

Прибоя на брега звучеше глухо, искрейки с пенливата си белота в нощта. Побиха ме още ледени тръпки от подухващия бриз. В закътания пристан бяха закотвени десетки, а може би и стотици плавателни съдове, с най-различен тонаж и габарити. Не се мотахме дълго, момчето ме отведе право в една голяма тримачтова яхта, която се открояваше сред останалите с изискания си силует. Якият й корпус от фибростъкло се поклащаше леко във водата. На носа й бе изписано името й - „Синя звезда".Струваше цяло състояние, но в момента това не ме вълнуваше особено, защото докато прекрачвахме борда й, от тъмните сенки изскочи един силует, който просъска заплашително:

 

- Не мърдайте или ще ви убия!

 

- Оги, това аз съм! - Извика му хлапето, след това се приближи до настръхналия пазач и му зашепна нещо успокоително в ухото. После посочи към мене: - Господин Дъбов е наш гост. Отведи ни при шефа, Оги.

 

Охранителят обаче се оказа от упоритите, защото заби дулото на пистолета си в кръста ми и ловко ме отараши. Намери пистолета и мобилния ми телефон. Прехвърли ги в джобовете си и едва тогава ни поведе по палубата към една от кабините.

 

Когато влязохме, примигах заслепен от ярката светлина, но бързо се окопитих и видях, че се намираме в просторна каюта, облицована цялата в махагон и обзаведена по най-елегантен начин. Бяхме сами. Оги ни посочи едно канапе, след това изчезна бързо зад една врата. Георги Милев явно се чувстваше като у дома си, защото се разположи с небрежен вид в меката мебел, кръстосвайки крака. Аз също седнах до него, но си мислех повече за оръжието, което онзи гард беше опрял в бъбреците ми, отколкото за заобикалящия ни лукс.

 

След три-четири дълги минути вратата се отвори и при нас влязоха пазача заедно с един мъж, седнал в инвалидна количка, която управляваше сам с помощта на едно устройство.

 

Мъжът в стола бе с побеляла коса, добре сложен, с приятни черти на лицето, едва докоснати от шейсетте му години. Носеше скъп блейзър, небесносиня риза и тъмночервена кърпа увита около врат му. Скута му бе покрит с фино памучно одеяло на малки квадратчета. Целият му вид излъчваше непреклонна воля и решимост да се справя с проблемите каквито и да са те. В кафявите му очи припламваше обаче и надменност, която сякаш сигнализираше, че с този човек шега не бива.

 

- Казвам се Виктор Карликов - представи се той. Гласът му беше плътен, вдъхващ уважение. - Водач съм на Съпротивата. Предадоха ми, че сте искали да разговаряте с мен, господин Дъбов.

 

- Точно така - потвърдих аз. - Струва ми се, че имаме общи опоненти, господин Карликов.

 

- Досещам се за какво намеквате - сдържано отвърна инвалидът.

 

- Имам предвид „МИДАС". - Изтъкнах очевидното. - И двамата имаме една и съща кауза.

 

- Вашата цел е Кукловода - промълви замислено Карликов. - Страстно желаете да му отмъстите, докато аз съм в опозиция на системата. Опитвам се да отстраня отровата, с която ЕМК „МИДАС" разяжда обществото ни.

 

- А защо да не си подадем ръка? - Внимателно опипах почвата. - Нали затова са съюзите и коалициите, господин Карликов.

 

- Кой ви предаде на полицията? - Попита ме внезапно сакатият мъж. Беше леко унесен, сякаш отговорът ми не го интересуваше особено.

 

- Един приятел. Журналист. - Признах му истината наполовина. Нямаше смисъл да му обяснявам, че това беше дръзкия ми план да се добера до Георги Милев в ареста.

 

- Колко типично! Винаги сме наранявани от най-близките си! - Възкликна с ненадеен патос Виктор Карликов. - Чудесно, господин Дъбов, щом искате да се съюзим, аз нямам нищо против! Но... всяко нещо си има цена!

 

- Готов съм да я платя - отвърнах спокойно.

 

- Комплексът за Глобално Излъчване на „МИДАС"! Вие го разрушавате, аз ви давам Кукловода!

 

Абревиатурата ми беше отлично позната - КГИ. Спомних си бетонните стени на съоръжението, кулите със стрелци на всеки ъгъл, патрулите със свирепи кучета и телените ограждения със смъртоносен ток. Този човек беше абсолютно луд щом ми предлагаше да неутрализирам сам една крепост, и то само срещу някакво мъгляво обещание! Явно мислите ми са били много очебийни, тъй като Виктор Карликов, ми обясни припряно:

 

- Ще ви осигуря екип от бойци. Пароли. Планове. Ще имате достъп до КГИ за какъвто не сте си и мечтали. Отдавна сме изготвили план, трябваше ни само човек, който да го приведе в действие. Сам разбирате... - Карликов се намръщи за миг. - Не ни достигат опитни кадри за подобни операции... Но вие сте в състояние да се справите с тази задача. Приемате ли офертата, господин Дъбов?

 

Беше самоубийствена мисия! Но вместо това, се чух да казвам:

 

- Да, ако получа Кукловода.

 

Мъжът в инвалидната количка ме изгледа с любопитство. Най-после каза:

 

- Изглежда омразата е могъща сила... Имате думата ми, господин Дъбов! Обещавам ви, че ще се срещнете с Кукловода!

 

Докато разговаряхме в кабината влезе една възрастна жена. Беше жилава като върба, косите й бяха сплетени в дебела прошарена плитка, която се спускаше чак до кръста й. Тътреше краката си по пода, носейки в ръцете си табла с напитки. Поклони ни се учтиво, поднасяйки питие първо на Карликов, след това - на мен.

 

- Благодаря ти, Мичона - каза равнодушно сакатият мъж. - Това е личната ми телохранителка - представи я.

 

Старицата напусна каютата, влачейки по същия начин нозете си и аз реших, че нещо не съм разбрал правилно. Телохранителка? Та тя едва креташе?

 

- Да пием за съюза ни, господин Дъбов! - Вдигна тост Виктор Карликов. Очите му светеха с особено светлина.

 

Пазачът и Георги Милев си стояха все така мълчаливи, не накърнявайки почтителната дистанция.

 

Аз подадох ръка на белокосия мъж. Навън зазоряваше, аленото зарево заедно с крясъка на самотен гларус, подпечатаха крепкото ни ръкостискане.

 

Бяхме сключили сделка.

 

Най-смъртоносната в живота ми.

 

 

Двадесета глава

 

Небостъргачът се извисява в нощта като огромен левиатан. На осемдесет и осмия етаж, в конферентната зала неподвижно застинал до стъклените му стени, стои Кукловода. Очите му не могат да се откъснат от оранжевите пламъци на експлозиите, чиито тътнеж е само на няколко километра от леговището му. „Изглежда всяко разрушение съдържа в себе си величава красота!" - Мисли си той, разкъсван от противоречиви емоции като някакъв нов Херострад. КГИ - Комплекса за Глобално Излъчване - е разтърсен из основи от още взривове. Свръхмодерните излъчвателни инсталации вече не съществуват и сигналът с гладиаторските игри на ЕМК „МИДАС" не достига до всеки потребител на континента и по-голямата част от света. В очите на непосветените това е тоталния крах на Мрежата! И въпреки че е предизвестен за този „край", Кукловода тръпне като дилетант под напора на чувствата си. Добре му е известно какво ще последва. Планирано е грижливо. Тълпите от протестиращи фенове, вилнеещи из улиците на градовете, бързо ще се превърнат в неразрешим проблем за властите. Полицейски отряди за борба с безредиците, националната гвардия, дори военни подразделения ще бъдат изведени и хвърлени да потушават нестихващите размирици, и да гасят пламтящите автомобили и разграбените магазини. Обществото ще се изправи пред небивала криза на доверието между народ и управници. И тогава, той ще излезе от анонимността си, ще подаде ръка на бунтуващите се, ще помогне на онеправданите, ще им върне изгубените зрелища. Та какво е за него да издигне от руините съвсем нов и по-модерен КГИ? С милиардите, с които разполага. Ще влезе в политиката през парадния й вход, а тя ще е трамплинът му към все по-увеличаващата му се власт!

 

Кукловода изведнъж се опиянява. Изнервено прави няколко крачки по дебелия вишнев килим, който покрива пода на залата. Ръцете му се изпотяват от нетърпение. Елегантното му тяло тръпне, принуждавайки го да пристъпва от крак на крак. Та той е бъдещия президент на тази страна! И това е само началото на блестящата му кариера на властник! Първият му решителен ход за узурпирането на цялата власт!

 

Внезапно се сеща за онова малко винтче в отлично смазаната му машина за манипулиране. Онази марионетка на конци, която в момента унищожава КГИ. Бившият шампион на „МИДАС", който го преследва, обладан от отмъстителната си ярост. Марко Дъбов! Боже, та този глупак работи за каузата му, дори когато е срещу нея!

 

И все пак Кукловода е неспокоен. Неизвестно защо. Предстои му среща с този опасен човек. Не че е наложителна по някаква специална причина, съвсем - не... Но заради тръпката на самата игра, заради демонстрацията на огромната му мощ. Нека заповяда, той е готов за него! Това ще бъде последното шоу на шампиона, на героя, който без да подозира, играе по свирката му...

 

ххх

 

Без да зная, че съм толкова близо до Кукловода, аз седях до Оги и наблюдавах безстрастния израз на лицето му. Младият мъж бе мургав като циганин, с гърбав нос и гарваново черни коси. Очите му също бяха тъмни, но студени като ледени висулки. Само преди броени минути бях разбрал, че е хладнокръвен убиец. Дори бих добавил, че в него нямаше капчица милост. Майсторски беше прерязал гърлата на няколко пазачи, беше удушил един с примка и бе прострелял друг с пистолета си със заглушител. След това ми беше помогнал да заложим експлозивите на набелязаните места. Цялата операция бе протекла като по ноти, което неизвестно защо ме разтревожи. Георги Милев ни бе чакал в откраднатото въздушно такси, с което в момента се оттегляхме от обхванатото от огнената стихия КГИ.

 

Оги бе поел управлението на летателната машина и се справяше със задачата си отлично. Таксито бе боядисано в черно, габаритните му светлини не работеха, което го правеше почти невидимо за евентуалните ни преследвачи. Но най-интересното бе, че такива изобщо нямаше. Въпреки че бяхме унищожили толкова скъпо и стратегически важно съоръжение. Летяхме си между високите сгради съвсем необезпокоявани. Единствено под нас, по оживените улици, виеха сирените на линейки, полицейски коли и пожарникарски команди, които бързаха към мястото на произшествието. Не видях обаче нито един хеликоптер да се рее в небето. А това беше наистина необичайно.

 

Георги Милев беше седнал точно зад мен и това също ме безпокоеше. През цялото време младежът показваше симптомите на нехарактерна за него нервност. В началото си я обяснявах с предстоящата атака, но сега когато всичко беше приключило, хлапето продължаваше да нервничи зад гърба ми.

 

Оставих всичките тези странности без коментар. Предпочетох гледката на нощния град, която не бе за игнориране, дори в такъв напрегнат момент. Реших, че нещата все ще се наредят, когато мобилният телефон на Оги иззвъня. Това накара сърцето ми да прескочи с един такт.

 

С каменно лице, Оги изслуша тирадата на говорещия отсреща. Вероятно бе Карликов. Бодигардът завърши разговора с почтителен тон: „Да, господине, ще му предам."След това прекъсна връзката с равнодушен вид.

 

- Промяна в плана - обяви спокойно. - Шефът ни чака на борда на „Синя звезда".

 

Първоначално трябваше да се срещнем в една вила в предградията, но щом Виктор Карликов си бе променил решението, аз нямах нищо против. Бях от този тип хора, които винаги са нащрек. Може би за това ме измъчваше известна параноя.

 

Въздушното такси направи рязък завой, обръщайки към морския бряг.

 

Скоро бяхме над яхтеното пристанище. С ловка маневра, Оги приземи таксито точно в средата на обозначеното с жълт кръг място за паркиране. Откопчах колана си и чевръсто скочих на твърдата земя. С удоволствие изпълних гърдите си със свежия въздух, ухаещ на близкото море.

 

Тръгнахме един до друг. Бях между двамата. Не си говорехме изобщо. Георги Милев вървеше малко след мене, беше си все така напрегнат и настръхнал, както до сега. Внезапно заръмя лек дъждец. Беше късно вечерта и наоколо нямаше никой. Яхтеното пристанище заблестя начаса в лъскава мокра премяна, но реших, че може да е още от силното вълнение през деня. Тази сутрин целият залив беше покрит с пенести бели зайчета. Времето се пооправи едва привечер, преди да потеглим за КГИ. Полазиха ме ледени тръпки, разкърших раменете си да се постопля. Бяхме вече на около стотина метра от „Синя звезда", когато предусетих опасността. Бях подготвен точно за такива моменти. За мой късмет, нетърпението на хлапето му изигра лоша шега, иначе ударът му в тила ми, щеше да бъде фатален.

 

Планът му беше да ме цапардоса подло изотзад с метален бокс. Коварството му, за мое щастие, не успя. Замахът на ръката му се оказа твърде бавен и широк. Даде ми в аванс няколко ценни секунди да реагирам. Присвих се, така че стоманените шипове в юмрука му, ми издраха само болезнени резки в гърба. Това обаче беше достатъчно за да изгубя равновесие. Политнах, хлъзнах се по самия ръб на измокрения кей, а е възможно и да съм стъпил върху някое влажно водорасло; в крайна сметка, бухнах направо с главата в студените води на морето.

 

Наблизо нямаше закотвени съдове, а пет градусовата температура на морските дълбини ме принуди да се раздвижа бързо. Гмурнах се с всички сили към песъчливото дъно, докато около мене вреше и кипеше от куршуми. Не се чуваше никакъв звук. Изглежда, Оги стреляше с пистолета си със заглушител.

 

Реших да се задържа под повърхността колкото е възможно по-дълго. Притаих се до самия пясък сред цяла гора от водорасли като някакъв митологичен тритон. Едва когато ми свърши и последната глътчица въздух, изплувах нагоре с няколко бързи маха на крайниците си.

 

Преценката ми се беше оказала правилна.

 

Бях на петдесетина метра от брега. Оги вървеше към яхтата на Карликов, без да отмества погледа си от морето. Георги Милев патрулираше в обратната посока, озъртайки се объркано за мен. Аз обаче бях точно между двамата, каквато беше всъщност и целта ми. Скрих се отново под водата. Плувах упорито в избраната посока, опитвайки се да бъда възможно най-безшумен. Когато изплувах за втори път, бях едва на десетина метра от Георги. Тихичко излязох на пристана и като котка се промъкнах зад момчето. Светкавично го атакувах. С лявата си ръка стиснах устата му, а с дясната - китката с бокса. Обърнах го с лице към мен.В очите му се четеше животински ужас. Милост за него обаче нямаше. Измъкнах чевръсто от мокрите си дрехи двайсет и две калибровия си пистолет. Притиснах дулото плътно в корема на младежа. От упор оръжието нямаше да издаде почти никакъв звук. Натиснах спусъка три пъти. Погледът на хлапака се втренчи в нищото, животът го напусна бързо. Една алена струйка се разля по брадичката му. Бутнах внимателно неочаквано натежалото му тяло в морето. Със слаб плисък младият убиец изчезна при рибите. Огледах се. Оги се мотаеше все още на стотина метра напред и изобщо не беше усетил нищо.

 

Отново се върнах в морето и заплувах с мощни движения под повърхността. Когато си подадох главата отгоре, от лявата ми страна се виждаха проблясващите светлини на новия фар на нос Галата, които прорязваха нощното море с километри навътре. Оги беше вдясно и съвсем наблизо. Стоеше с гръб към мене, оглеждайки се неспокойно за партньора си. Излязох премръзнал от водата. Ако не се раздвижех скоро, хипотермията ми беше гарантирана. В последният миг, Оги усети опасността и се обърна към мен. Късно. Застрелях го в стомаха и гърдите с останалите патрони в пълнителя. Исках да бъда сигурен, за това спрях едва когато ударника изщрака глухо.

 

Погребах опонента си в морето. След това се качих на яхтата. За втори път я посещавах и отново късно през нощта. Не мислех, че ще намеря Виктор Карликов на борда, но все пак се потрудих да претърся всяко кътче в плавателния съд. Не открих никого, разбира се. Нямаше дори и пазач. Явно заповедта е била да ме убият и да се освободят сетне от тялото ми в залива. Но за кой ли път, аз им бях объркал сметките.

 

Върнах се на палубата. Дъждът беше престанал с досадния си ръмеж. Но беше извънредно студено и като дишах образувах във въздуха кълбета от бяла пара. Тресеше ме и реших, че трябва да се преоблека колкото се може по-скоро в сухи и топли дрехи, ако исках да оцелея до изгрева. Запътих се към надстройката с каютите, когато едва не хлъцнах от изненада. Току пред мене стоеше Мичона и ме фиксираше с пламналите си очи. Носеше облекло подобно на кимоно, само че скроено от най-обикновена басма. Тя мълчаливо захапа със зъби дългата си плитка и зае бойна поза, което ми се стори още по-абсурдно. Все едно че бях на кино и гледах стар китайски филм за кунг-фу.Миг по-късно, обаче, не мислех така.

 

Старицата пъргаво се завъртя на дясната си пета, а с лявата ме удари в челюстта. Бях толкова изумен от нападението й, че дори не се защитих. Болката от втория й ритник обаче ме накара да се опомня. Очевидно с тази дама шега не биваше.

 

В ръцете й неочаквано проблеснаха две остриета. „Метателни ножове!" - Асимилирах видяното. Светкавично отскочих, докато едното от остриетата прелетя покрай ухото ми и затрептя в стълба на мачтата зад мене. Мичона се опита да ме прободе в гърдите с другото, но аз успях навреме да я стисна за китките, удряйки я с челото си в главата. Тя простена, изпускайки оръжието си. Наведох се да го прибера, когато с два удара на дланта си, тя ме просна в полусъзнание на палубата. Изправих се на крака някак си, ала със серия от ритници, Мичона ме принуди да отстъпя към мачтата. Изглежда бе майстор на бойните изкуства, иначе не виждах как може да ме затрудни толкова много. Дръжката на ножа, който се беше забил в стълба зад мене, се опря болезнено в гръбнака ми. Обърнах се, измъквайки го от дървото. Старицата нададе победоносен вик, втурвайки се в решителна атака. Бях силно замаян, цялото ми тяло се тресеше, силите ми бяха на изчерпване, нямах друг избор, освен да затворя очите си и да изпъна ръцете си с ножовете напред. Впрочем тая отчаяна защита ми спаси живота. Когато погледнах отново, старицата висеше пронизана на двете остриета. Завъртях ножовете, които бяха потънали до дръжките си в белите й дробове. Тя изхъхри предсмъртно, храчейки обилно кръв от устата си. След това се строполи възнак мъртва. Отпуснах се до нея изтощен. Никой досега не беше успявал да ме докара до такова безпомощно състояние. Изгледах възрастната жена с огромно уважение.

 

- Божичко, Мичона! - Казах й. - Ти си била огън мадама!

 

В този миг мобилният ми телефон иззвъня в някой от джобовете ми. Пъшкайки през зъби се пребърках, за да го извадя.

 

- Марко! - Беше разтревоженият глас на Петър Димчев. - Елена е в смъртна опасност! Идвай веднага у дома!

 

 

Двадесет и първа глава

 

Бях сменил подгизналите си дрехи с някакъв зимен костюм от дебел плат, който бях намерил в дрешника на една от каютите. Не ми беше точно по мярка, но иначе ми топлеше чудесно и най-важното - бързо възстанови кръвообращението ми. Бях почистил от кръвта и прибрал заедно с отлично смазаните кании, двата ножа на издъхналата Мичона, които затъкнах отзад на колана си. Нямаше смисъл да взимам въздушното такси, защото къщата на Петър Димчев беше в центъра на града, а това не беше чак толкова далече от парка на Морската градина. За това тръгнах пеша, поемайки, разбира се, известен риск, както разбрах после.

 

Улиците бяха претъпкани с протестиращи граждани, които вършеха всевъзможни безобразия. Повечето от магазините бяха разбити, мародери тършуваха и грабеха във вътрешността им. Имаше и доста подпалени коли, обхванати от яркожълти пламъци. Тайфи от тийнейджъри си правеха купони около тях, размахвайки в ръцете си бутилки с незаконно придобит алкохол. Друга част от тълпата крещеше, че е излъгана и онеправдана, че децата им са гладни и че са принудени да не посещават училище. Някои от безчинстващите лумпени се опитаха да се закачат с мене, но аз бързо им показах с кого си имат работа - след няколко счупени глави и размазани носове, още щом зърнеха заплашителния ми поглед, предпочитаха да се ометат, отколкото да изпробват здравината на юмруците ми.

 

Подминах стария хотел „Черно море".Тук полицаите се бяха разгънали в нещо като кордон, надявайки се, че с помощта на щитовете и палките си ще съумеят да се справят с човешкия прилив. Показах им с настоятелни жестове, че съм миролюбиво настроен и те ме пуснаха да премина зад отбранителната им линия. Явно си пестяха силите за предстоящите стълкновения с агресивните демонстранти. Пред окъпаната в светлина закусвалня на „МакДоналдс", се бяха струпали пет-шест пожарникарски коли, а пожарникарите на бегом опъваха маркучи, готвейки се с водни струи да разпръскват безредното множество. Суматохата беше наистина грандиозна. Врявата също. Но цялата тая драма ми беше абсолютно безразлична, тъй като целият бях изтръпнал от мисълта, че можех да загубя Елена, така както това се беше случило с Елиза.

 

Отбих се в една от преките на булевард „Княз Борис I" и се насочих към къщата на Петър Димчев, която бе само на стотина метра от тук. Хората бяха наизлезли на балконите си или наблюдаваха объркани зад стъклата на прозорците си какво става навън. Голямата олелия от безредиците достигаше и до тези относително спокойни улички. Въздухът беше наситен с неприятната миризма на изгоряло, но това вероятно се дължеше на все още бушуващия пожар в КГИ, чието зловещо зарево сияеше в оранжеви отблясъци на небосклона. Игнорирах любопитните минувачи, които ме разпитваха възбудено какво точно се е случило, бързайки единствено към целта си. Най-после видях дома на приятеля си. Триетажна постройка потънала в мрак с изключение на един прозорец на втория етаж, намиращ се най-вдясно. Огледах се за засада. Като че ли нямаше цивилни ченгета наоколо. Или поне аз не ги забелязвах. Сметнах, че това няма никакво значение, след като живота на Елена е застрашен и решително се отправих към входа на Димчеви.

 

Входната врата беше отключена. Вестибюлът беше притихнал в тъмнината. Завъртях електрическия ключ, за да видя познатото стълбище към горните етажи. Изкачих се енергично до втория. Прекосих пустия коридор, спирайки се пред резбованата врата, под чийто праг едва-едва се процеждаше ивица мъждива светлина. Нямаше какво да му мисля чак толкова, влязох смело вътре.

 

Първото нещо, което се наби в очите ми на оскъдната светлина на лампиона, беше дребничката фигура на Петър Димчев. Беше се настанил в луксозен кожен диван, обронил отчаяно глава върху гърдите си. Изглеждаше ми напълно съсипан. Това смрази кръвта в жилите ми, защото изведнъж си помислих, че с Елена се е случило нещо непоправимо. Слава Богу, че почти веднага я забелязах в полутъмната стаята. Седеше неподвижна в един стол с висока облегалка. Позна ме и възкликна възторжено „Марко!". Понечи да стане, но размисли и остана на мястото си, със премрежени от сълзи очи.

 

Облекчено въздъхнах. Беше жива и здрава. Нямаше да си го простя, ако не беше така. Това отпускане обаче можеше да ми коства много. Бях забравил за миг опасността, която ме дебнеше тук, иначе защо бяха тези унили и тъжни физиономии?

 

За моя изненада, чух как някой високо цитира библията:

 

- ...до първи петли, Петре, на три пъти ще се отречеш от Мене и на три пъти ще Ме предадеш!

 

Изпълнен с високомерие към човешкия род от сенките се появи главен инспектор, Антон Версанов. Държеше ни на мушка с големия си черен пистолет. Тънките му устни се бяха разтегнали в цинична усмивка, когато погледна към смалилия се от покруса журналист. Веднага разбрах, че този път съм предаден наистина!

 

- Не е от алчност. - Обясни ми равнодушно ченгето. - Страхувал се за сигурността на близките си. За това те издаде, Трепач.

 

Не можех да виня никого за нищо. Петър обожаваше семейството си и беше готов на всякакви жертви за него.

 

- Отпратил жена си и дъщеря си и след това ни позвънил - продължи с насмешлив тон Версанов. - Разбира се, веднага го накарах да ти се обади. Трябваш ми ти, а не това мекотело.

 

Полицаят се приближи и застана точно зад приятеля ми. Погледна ме с нескрита омраза.

 

- Ако зависеше от мен, бих те убил още сега! Но шефът иска да разговаряте лично. Така че - идваш с мен!

 

- Ако пуснеш жена ми, идвам.

 

- Нека си върви, никой не я спира.

 

- В случай, че се случи нещо с нея... Помниш ли онази горила, помощникът ти?

 

Може би не трябваше да го предизвиквам. Не че му пукаше кой знае колко за смъртта на Стоил Вутов. Мисля, че вместо сърце имаше в гърдите си ледена висулка. Не беше способен на истинско съчувствие или съпричастност. Но той реши да ми даде един суров урок, урок, който не очаквах от човек на закона. Допря цевта на пистолета си в главата на Петър Димчев и го застреля най-хладнокръвно. Куршумът оплиска всичко в кръв и мозък. Диванът заприлича на кланица. Елена се разкрещя от ужас. Потресен от случилото се, пристъпих напред със свити юмруци.

 

- Спокойно! - Версанов отмести оръжието си към жена ми. - Би могло да се случи и с нея, ако продължаваш все в същия дух! Тръгваш ли с мен?

 

Не можех да излагам живота на Елена повече на риск. Преглътнах убийствената си ярост.

 

- Нима имам друг избор?

 

- Нямаш. - Потвърди главният инспектор.

 

- Марко! - Елена понечи да се хвърли в обятията ми. - Не мога да те оставя в ръцете на този... човек!

 

- Престани с капризите! - Престорено й се скарах. - А сега си върви. Моля те.

 

Нарочно наблегнах на думата „капризи".Тя беше съобразително момиче и щеше да се досети за алюзията. В хотел „Каприз" все още имахме предплатен апартамент.

 

Хлипайки, тя боязливо заобиколи окървавеното тяло на журналиста. Чух как забързаните й стъпки се отдалечават по коридора. Отново въздъхнах с облекчение. Най-опасният момент беше отминал.

 

- Изцяло съм твой! - Заявих на Антон Версанов. - Само че ти допусна ужасна грешка, ченге.

 

Той си придаде дълбоко отегчен вид, сякаш беше слушал подобни приказки хиляди пъти.

 

- Имаш предвид убийството на онова мекотело. И какво ще направиш по въпроса, Трепач?

 

Не му обясних точно какво, но моят зъл поглед говореше красноречиво. За първи път бронята му на студенокръвен професионалист се пропука и под нея лъсна известна доза на несигурност. Точно това й целях - да се изплаши, защото какво е смъртта, ако преди това не си почувствал вледеняващия ужас от нея?

 

Напуснахме къщата.

 

Колата на Версанов беше паркирана в една от съседните пресечки, качихме се в нея. Аз седнах зад волана, той - до мен, опрял дулото пистолета си в ребрата ми. Когато ми даде инструкции накъде да карам, аз почти бях уверен, че отиваме при Кукловода.

 

Улиците продължаваха да бъдат размирни. Въздухът беше пропит с дима на тлеещите пожари. В нощното небе патрулираха полицейски хеликоптери. На два-три пъти виждахме групички от полицаи със спуснати шлемове да бият с палки повалени в краката им демонстранти. Другаде самите пазители на реда бяха обстрелвани с коктейли „Молотов", камъни, метални кошчета за боклук и всевъзможни други предмети. Униформени ченгета ни спираха на няколко пъти за проверка на личните карти, но щом зърнеха намръщената физиономия на Версанов, замръзваха в стойка „мирно" и ни пропускаха, без да посмеят да кажат нещо. От време на време, дискретно хвърлях по някой поглед към главния инспектор. Помислих си, че всъщност не е чак толкова печен, след като ме отвежда право при моята жертва. Досега можех да предизвикам катастрофа и да го елиминирам още преди да е разбрал какво се случва, но така щях да изгубя единствения си шанс да се вмъкна в бърлогата на Кукловода.

 

Най-сетне, без да наруша нито веднъж правилника за движение, ударих спирачки пред крайната ни цел: единият от небостъргачите-близнаци на ЕМК „МИДАС". Този, който се намираше в западната част на града. Другата кула на корпорацията беше на изток, недалече от морския бряг. Именно там бях убил онези мошеници-наркомани - Слави и Пепи.

 

Антон Версанов ми нареди да паркирам в един служебен паркинг, безлюден и сравнително изолиран от другите.

 

- Слизай! - Подкани ме, без да ме изпуска от прицел.

 

Подчиних се. Бях изпълнен със странното чувство за... предстояща развръзка. Бях нещо като маратонец, дотичал най-сетне до самия финал. Не знам откъде ми идваха такива мисли наум.

 

- А сега какво? - Погледнах към ченгето.

 

- Отиваме при шефа.

 

Вдигнах очи към огромната кула. Грееше като коледна елха. Върхът й се губеше някъде високо в тъмните небеса.

 

- Осемдесет и осмия етаж, залата за конференции... Той те очаква с нетърпение, Трепач. Движим се в тандем и без никакви номера... - Антон Версанов изразително ми показа пистолета си. Не се съмнявах, че гореше от желание да го използва.

 

- Твоят шеф е Кукловода, нали? - Попитах го и веднага сетих за онази поговорка, че любопитството бе усмъртило котката.

 

По разгневения поглед на Версанов разбрах, че съм познал още от самото начало.

 

- Тръгваме заедно - поде отново той - и ти няма да си отваряш устата, без разрешение...

 

За първи път тази нощ си позволих да се засмея. Този цербер със значка ме забавляваше искрено.

 

- Отивам само аз - уточних. - Ти оставаш! - Казах го абсолютно сериозно.

 

Версанов ме погледна втренчено, колкото да провери дали съм с всичкия си. Изражението му на пираня се замени с откровено притеснение, тъй като в гримасата ми нямаше нищо шегаджийско. Напротив. В очите ми прочете само смърт - своята собствена.

 

Копелдакът все пак беше професионалист. Не се поколеба нито за миг, насочи пистолета към главата ми, натисна спусъка, прехапал устните си от напрежение.

 

Но аз бях с една идея по-бърз от него. Извадих светкавично от ножницата единия от ножовете на Мичона; метнах го чевръсто към него.

 

Последва изстрел. Куршумът облиза с горещия си дъх лявата ми буза. Почувствах как топла струйка кръв се стича към устата ми. Версанов се опита да стреля за втори път. Политна. Изтърва пистолета си. От гърлото му стърчеше моя нож. Когато се приближих видях, че острието е щръкнало отзад на тила му.

 

Вродената му горделивост се беше сменила с известно неразбиране и почуда. Като че ли смъртта му се струваше някаква измама.

 

Интересно, но защо някои хора се мислеха за безсмъртни?

 

 

Двадесет и втора глава

 

Изтрих с ръка кръвта от устата си. Изчистих и ножа от тъмните съсиреци по острието. Към главния инспектор повече не погледнах. Този тип беше прочетен вестник за мене. Сега идваше ред на шефа му - вездесъщият Кукловод. Ослушах се. Отзвукът от уличните размирици достигаше чак до тук, но приглушен и някак си туширан от разстоянието. В момента каузата на протестиращите не ме вълнуваше особено, имах си своя собствена битка, която щях да спечеля, или да загубя много скоро.

 

Тръгнах към ярко осветения вход на огромния небостъргач.

 

Беше от служебните портали, което означаваше, че има поне един въоръжен дежурен на пропуска. Бях скрил ножа в ръкава си, с намерението да го използвам по-късно, ако това се наложеше. Вдишах няколко пъти дълбоко от нощния въздух, колкото да поуспокоя и бездруго опънатите си нерви. Предпазливо отворих вратата, надниквайки в малкото фоайе.

 

Беше изцяло от мрамор. Имаше и няколко стъклени масички, фотьойли с кожена дамаска, фикуси в ъглите, тежки завеси върху прозрачните стени. Излъсканият под беше украсен със сложни геометрични фигури. Черно-бели. Сигурно бяха страхотен хит в главата на дизайнера си. Атрактивна червена пътека водеше до асансьорите в дъното. Забелязах и една кафе-машина, пред която стърчеше широкоплещест мъж на около трийсет и пет години, с небрежно разкопчано яке, на чийто гръб с големи букви бе изписано: „МИДАС"-ОХРАНА".Тъкмо се беше навел да проверява дали картонената чашка се беше напълнила с горещата ароматна течност. После внимателно я извади от машината и старателно започна да разбърка захарта с пластмасовата бъркалка, без изобщо да усеща, кой е зад него. Реших да го изненадам и елиминирам по бързата процедура; оказа се, че не е чак толкова лесно. Едва бях пристъпил към него, когато неочаквано се обърна към мене. Впи погледа си в нараненото ми лице и очевидно това го шокира. Опитах се дискретно да наместя ножа в дланта си. Той забеляза движението ми. Тогава най-после се сети, че трябва да се освободи от чашката с кафето. Внезапно я захвърли надалече от себе си. Течността се разплиска, образувайки широка златистокафява дъга във въздуха. Служителят се присегна към кобура си, където лежеше пистолета му. Беше по-бърз отколкото си мислех, защото все пак успя да извади оръжието си, докато ножът летеше към него и миг по-късно се забиваше в сърцето му. Падна по гръб, без дори да изстене.

 

Надвесих се над него. Отдясно на гърдите му висеше табелка с името му. Горе-долу беше с моето телосложение, затова реших да се възползвам от якето му. Съблякох сакото си, подменяйки го с тъмносинята винтяга. Сега бях преоблечен като охранител на ЕМК „МИДАС".Едва тогава забелязах, че от една колона ме наблюдава окото на камера. Трябваше да се омета веднага, ако не исках да вдигна по тревога цялата охрана. Нарамих трупа на дежурния, отнесох го в стъклената кабинка до служебния вход, където приживе бе работил. Набутах го най-безцеремонно под пулта с четирите монитора, които даваха великолепна картина от паркинга отпред. Какъв късмет само, че пазачът беше предпочел да пие кафе, докато ние с Антон Версанов си разчиствахме сметките отвън.

 

Тръгнах по червената ВИП пътека. Чувствах се малко странно в новото си яке.

 

Никой не ми кресна „Стой!", никой не ме спря с пистолет в ръка. Необезпокояван се качих във високоскоростния асансьор и натиснах копчето за осемдесет и осмия етаж. Стигнах до там за отрицателно време, не успях дори да се огледам като хората в кристалните огледала в кабината.

 

Изскочих от асансьора, а сърцето ми биеше от превъзбуда, защото очаквах цяла кохорта от бодигардове в засада. Когато разбрах, че съм сам и че никой не ме застрашава с нищо, се почувствах още по-зле. Въпреки съмненията ми, тръгнах предпазливо да разучавам многобройните коридори. Завих един път наляво, сетне втори път - надясно. След това повторих лутането си още веднъж, докато най-накрая открих двукрила врата с табела: "КОНФЕРЕНТНА ЗАЛА".

 

В същия миг замръзнах на мястото си.

 

Някой отчаяно дереше дробовете си с хриповете на дългогодишен пушач. Кашлицата идваше откъм прага на една от близките врати. Енфиземът тормозеше някакъв едър мъж. Мустакат, с нелепо голям нос като на Сирано дьо Бержерак и с още по-смешна бейзболна шапка, нахлупена с козирката назад. Атакувах го веднага, без да му дам никакъв шанс за оцеляване. Запуших му устата и забих ножа в дясното му око. Той издъхна мигновено, задавен в собствената си кръв и секрети. Хванах трупа за мишниците, издърпах го в стаята. Когато се огледах, цъкнах с език от изненада. Тук имаше нещо като цял арсенал с оръжия. Всевъзможни модели, модификации, калибри и размери. И мунициите бяха като за цял батальон. Избрах си една бронежилетка, облякох я под якето. На един стелаж лежеше импозантна шест цевна картечница, направо истинска прелест. Заредих я с тежка лента с едрокалибрени патрони, после я подпрях на бедрото си. Подсмихнах се, защото си спомних за един екшън герой от американските филми - Рамбо. Бях досущ като този пич. И също като него бях обсебен от идеята за възмездие.

 

Излязох от оръжейната и тръгнах със самоуверена походка към залата за конференции. До този момент никой не се изпречваше на пътя ми, което си беше любопитна тема за размисъл, но на мен вече ми беше все едно. Бях заложил всичко на една-единствена карта - или аз им сритвах задниците, или те ме прецакваха окончателно.

 

Спрях се пред вратата. Със силен шут отворих и двете й крила.

 

Влетях вътре като някакъв страховит вестител на смъртта и точно тогава го видях.

 

Стоеше в отсрещния край на залата. Очевидно бе съзерцавал досега все още обхванатия в грандиозни пламъци КГИ. Беше висок, елегантен, може би петдесет и пет годишен. Прошарените му коси бяха подстригани и подредени в безупречна прическа. Чертите на лицето му бяха привлекателни, в тях се открояваше нещо патрицианско. По достолепие напомняше за римски сенатор, само дето не беше нагизден в снежнобяла тога. Беше облечен в стилен мъжки костюм, със забодена гардения в бутониерата. Трябваше да му се признае - така приличаше на истински дон!

 

Той се приближи до лъскавата заседателна маса, която ни разделяше. Не изглеждаше никак изненадан или изплашен от факта, че ме вижда. Движенията му бяха самоуверени, обиграни, като на човек свикнал да командва другите. Може би искаше да покаже, че богопомазан като него, не се впечатлява от мъж като мене с картечница в ръце.

 

Интересно, къде ли се беше дянала охраната му? Не вярвах да се движеше без свита от мускулести момчета около себе си.

 

- Кукловод - казах, - знаеш кой съм и за какво съм дошъл.

 

Устните му трепнаха в снизходителна усмивка. Посочи ме с изпънатия си показалец и щръкналия си палец, имитирайки пистолет. След това изрече високо: „Буу-м-м!"

 

Устните му затрептяха странно. Заедно с тях като че ли и цялото му лице бе обхванато от необичайни тикове. После - цялата фигура. Накрая всичко се разпадна: от достолепния мъж не остана нищо. Оказа се само една великолепна холограма!

 

Бях се хванал на най-стария номер в света, което пък ме наведе до мисълта, че ситуацията е наистина напечена. Докато си мислех за най-лошото, вратите в дъното на заседателната зала се отвориха с трясък и от там се изсипаха поне две дузини въоръжени мъже. Взеха ме веднага на прицел с целия си арсенал от оръжия. Червените точки от лазерните мерници защъкаха по тялото ми. Ако сега започнеха със стрелбата, въпреки бронежилетката ми, щях да се превърна в хиляди малки розови късчета плът.

 

Сред тая армия от гардове, съкрушен в инвалидната си количка, съзрях бившия си партньор, Виктор Карликов. „Нима са го хванали?! - Помислих си смутено. - По дяволите, значи всичко се е провалило!" Водачът на Съпротивата бе заобиколен отвсякъде с врагове, изражението на лицето му бе печално. За миг ми заприлича на заловения в Гестиманската градина, Галилеец, толкова примирен ми изглеждаше с участта си, сякаш предварително знаеше, че всички пътища водят към фаталния хълм.

 

- Да прекратим с преструвките! - Каза един мъжки глас.

 

Отначало не разбрах кой точно говори. След това осъзнах и това беше последния гвоздей, забит в ковчега ми. Бях се набутал в капана като най-зеления аматьор. Най-вероятно щях да изляза от него напред с краката.

 

- Добре дошъл отново в „МИДАС", господин Дъбов! - Поздрави ме все същият властен глас и аз учуден видях как Виктор Карликов непринудено става от инвалидния си стол, разкършва енергично раменете си и оправя грижливо ръбовете на скъпия си кашмирен панталон. После с уверена походка отива до мястото, където до преди минута беше холограмата, която бях сбъркал с Кукловода.

 

Усмихна ми се като разкри два реда бели зъби. В усмивката му, обаче, нямаше нищо сърдечно или приятелско. Преливаше от самодоволство. В цял ръст беше много по-внушителен, отколкото седнал в количката. Сигурно беше висок над метър и осемдесет, а гъвкавостта на тялото му доказваше, че е в отлична физическа форма, въпреки своите шейсет години. Беше разигравал истински театър, представяйки се за инвалид-бунтар и в същото време бе постъпил изключително хитро, организирайки сам срещу себе си една фиктивна опозиция.

 

- Значи това си бил ти... Кукловода? - Промълвих, въпреки че въпросът ми беше съвсем риторичен.

 

Той продължи да ме гледа насмешливо. Нямаше нужда да потвърждава очевидното. А през това време лазерните мерници ме следяха неотлъчно.

 

Кукловода махна повелително с ръка; хората му послушно свалиха оръжията си.

 

Опитах се да му демонстрирам колко много го мразя, но като че ли в тоя момент никакви емоции не ме вълнуваха. Не бях нито гневен, нито изплашен, че можех да изгубя живота си всеки миг. Просто стърчах с картечницата срещу този тип, делеше ни само плота на една махагонова маса и ... Може би очаквах да чуя някакво обяснение от него? Накратко казано, последната му дума.

 

- Ще ме убиеш ли? - Попита ме най-сетне Кукловода. - Не е ли... ъъъъ... мъничко тъпо?

 

Пред очите ми като на филмова лента се изредиха образите на умиращата Елиза, размазаният по дивана мозък на приятеля ми, Петър Димчев, ужасената Елена в хватката на студенокръвния звяр - Версанов. Спомних си и за вандалщините в града, които не секваха по улиците му и в този момент. Кукловода беше развратил съзнанието на милиони хора, манипулирайки ги в името на тъмните си цели. И най-накрая, през колко опасности бях преминал аз, за да се озова тук. И всичко това беше заради този мръсник! Смъртната присъда, ми изглеждаше, най-правилното решение в случая. Сигурен бях, че екзекуцията му щеше да се превърне във всенародно празненство. Впрочем, нямаше чак толкова за какво да му мисля...

 

Той, естествено, изтълкува мълчанието ми превратно. Поразходи се напред-назад от другата страна на масата и каза:

 

- Ти си силна натура, Марко. Не си слабак като моя племенник, Живко Сяров, не си и самодоволен тип като онова надуто полицайче - Версанов! - Той сбърчи вежди укорително. - Представи си, наредил на хората ми да те убият на собствената ми яхта! А аз му бях заповядал да те доведе при мене. Боже мой, с какви животни съм принуден са работя! Моите благодарности, че ме отърва от него, приятелю!

 

Не реагирах на „благодарността" му. Безразличието ми като че ли не го засегна особено. Беше обсебен изцяло от себе си.

 

- Имам едно чудесно предложение! - Сега имаше вид на осенен от прекрасна идея. - Защо не дойдеш да работиш за мен? Нужен ми е човек като тебе, Марко. Човек, който умее да владее ситуацията. На нас ни предстоят велики дела, приятелю! ... - Той зарея замечтано поглед. - Парите! Още Уилям Шекспир ги е нарекъл най-голямото проклятие над човечеството. Всъщност, те са веригите на злото, Марко! Оковават те още при раждането ти и те държат в оковите си до последния ти дъх.

 

Внезапно се засмя с фалцетен глас. Държеше се като хлапе, което му е известна някаква тайна, ала на инат не желае да я сподели с никого.

 

- Но е толкова приятно да ги носиш тези пранги, приятелю! Колкото повече ти тежат, толкова по-хубаво ти е! Дават ти власт над всичко! А това си е абсолютна лудост - превръща те във всемогъщ и недосегаем човек! Когато си червив от пари, тогава не принадлежиш към плебса! - В иначе равния му тон се прокрадна нотка на озлобление. - Плебеите се вълнуват единствено от натъпканите си стомаси и възпроизводството си! Една скудоумна паплач, която ни подарява властта с избирателния си вот! И, което е най-смешното, очаква някакви облаги по-късно! Ако това не е мазохизъм, Марко, здраве му кажи!

 

Той се вторачи в мен с немигащите си бухалски очи. По челото му изби ситна пот.

 

- Съгласи се, приятелю. Ще те възнаградя с най-прекрасните вериги от самородно злато. Няма да съжаляваш за нищо! Сегашните бунтове са само прелюдия към истинското начало! Към глобалната епоха на Кукловода! Предлагам ти власт и пари! Приеми ги, Марко! Подобна оферта не се прави всеки ден! - В погледа му засия нездрава светлина. По бузите му разцъфтяха алени петна. - Сигурен съм, че сме замесени от едно и също тесто! Ела при мен, Марко! Заедно ще съградим новия ред!

 

Пропуснах покрай ушите си глупостите за „глобалната епоха" и „новия ред". Повече ме занимаваше мисълта, къде е предпазителя на „бебчето", което държах в момента в ръцете си. Оказа се, че отдясно на оръжието се намира едно невзрачно лостче. Поставих го в положение „за стрелба". Едва тогава забелязах, че мъжът пред мене е млъкнал и ме гледа ококорено.

 

- Какво... Какво, по дяволите, си намислил?!? - Изсумтя гневно. - Да не би да си откачил, а?!?

 

В същия миг зад гърба му, като огромно лъскаво насекомо, увисна черен като оникс хеликоптер. Нямаше никакви обозначителни знаци, но двете му бордови картечници се открояваха зловещо. Дори през звуконепроницаемите стени на кулата си пробиваше път силното бръмчене на ротора му.

 

- Майната ти, Кукловод! - Озъбих му се. - Нима си въобразяваше, че ще сключа сделка с теб? Боже, опази! Не, ти, ще си платиш за всички грехове!

 

- Не и преди теб, Трепач! - Злобно изсъска той и с невероятна бързина извади от вътрешния джоб на сакото си пистолет. Стреля. Улучи ме право в сърцето. Естествено, бронежилетката устоя. Но силата на попадението ме повали на пода. Да си призная, не беше от най-приятните изживявания!

 

Скочих бързо на крака. Вече нямаше място за приказки и колебания, натиснах спусъка на картечницата без всякакви задръжки и го освободих от веригите на злото завинаги.

 

Сграбчен от металния ураган, избълван от шестте цеви на оръжието, Кукловода затанцува като побеснял танца на смъртта.

 

Разкъсаното му тяло излетя през рухналата зад него стена на етажа и като парцалена кукла отскочи от кабината на хеликоптера. След това бе помляно от бясно въртящите се витла в кървава каша.

 

Объркан от човешките останки, изсипали се на предното му стъкло, пилотът откри огън по деморализираните бодигардове, които едва сега бяха подхванали нестройна канонада по мене.

 

Миг по-късно, той направи и последната си, фатална грешка.

 

Лекомислено се беше озовал в опасна близост до сградата; перките, за нещастие, бяха застъргали и почти веднага последва мощна експлозия.

 

Силната взривна вълна ме отхвърли като перце през двукрилата врата на конферентната зала.

 

Почувствах две или три болезнени ужилвания в крайниците си, малко преди главата ми да се удари здраво в нещо твърдо.

 

След това потънах в дълбоката тъмнина.

 

Тук цареше абсолютно спокойствие.

 

И как иначе, мъртвите по принцип са безгрижни натури.

 

 

Двадесет и трета глава

 

Мъжът се свестява на улицата. Не помни как се е озовал сред локвите, защото от небето милостиво се е излял дъжд като из ведро. В полусъзнание, той се влачи по подгизналия паваж, гълта мръсна дъждовна вода, плюе и се чуди безмълвно откъде накъде все още мърда на този свят. Впрочем, той нищо не мисли. В ума му се върти само една-едничка мисъл, че това е пътя към преизподнята. Такава забележителна мръсотия е около него: стари фасове, измокрени, изпокъсани вестници, най-разнообразни остатъци от храна и, разбира се, този отвратителен мирис на изгоряло и току-що потушен пожар! Мъжът разсъждава логично: „Това е краят! Ей сега, рогатите ще изскочат от мрака, ще ме сграбчат с ръчищата си и ще ме хвърлят в най-горещия казан, където, откровено казано, ми е мястото!"

 

Такива черни мисли го измъчват клетия, докато със зъби и нокти се влачи по корем, под плющящите ледени струи на дъжда. Упорит е, не се отказва лесно, въпреки че не знае за какво му е цялата тая упоритост.

 

И ето, че най-сетне се случва чудото! Вместо ужасните космати дяволи, белокрили ангели се спускат връз него. Снежнобелите им крила се развяват някак странно в тая дъждовна буря, докато те си бъбрят над него грешника, без да се интересуват изобщо от чувствата му.

 

„Още един ранен...В безсъзнание е...Пулсът му е твърде слаб...Откъде ли се е довлякъл в средата на улицата?!"

 

„Трябва да го качим веднага в линейката! Боже, каква тежка нощ...Господи, какъв безкраен кошмар!"

 

И мъжът усеща как го възнасят ангелите, как душата му пее благодарствени химни и сърцето му пърха като пеперуда...

 

Вече е спокоен. Дори успява да се унесе в сън, прекрасни сънища го спохождат!

 

Унесът му е прекъснат след известно време.

 

Смъкват от гърба му мръсните дрехи, полагат го в меко ложе.

 

Удобно и топло му е като в майчина утроба.

 

Нищо вече не го измъчва, може да потъне отново в сладкия си сън, защото в едно нещо поне е сигурен - той е в рая, а не - в пъкала! Значи всичко се е подредило и няма за какво повече да се тревожи!

 

По-късно, мъжът отново отваря очите си.

 

Съзира бляскаво зарево!

 

Не може, обаче, да каже дали то е изгрев или залез слънце.

 

Но гледката наистина е великолепна и му е страшно хубаво на душата. Унася се пак в съня си.

 

Няма какво да го безпокои, защото белокрилите ангели отново са край него. Говорят си на някакъв непонятен език, бодат му вените, тикат му нещо в устата. Но това е без значение - те са добри и великодушни с него, а той отдавна не се е чувствал така щастлив...

 

И когато мъжът се събужда още веднъж, неуточнено след колко време, тогава той...

 

ххх

 

... Отворих очи и вдишах шумно с пълни гърди. Едва сега почувствах приглушената болка в тялото си. Лявата ми ръка бе бинтована и лежеше безпомощно върху гърдите ми. И левият ми крак ме наболяваше слабо. Бях по болничен халат, завит прилежно с одеяло до брадичката. Към вените на дясната ми ръка бе прикачена система с банка. Опитах се да се облегна на пухената възглавница, но главата ми се замая и ми се повдигна. Гадеше ми се най-вероятно от лекарствата. Или бях получил по-сериозна травма на черепа, отколкото си мислех.

 

Важното бе, че бях в болницата и, че бях жив! Но как, за Бога, бях оцелял?! Спомнях си смътно ослепителната светлина на взрива. После обгърналия ме мрак. По-късно - влагата. И как се влачех под дъждовните струи като червей... Излиза, че съм не само късметлия, но и голям здравеняк.

 

След това ме жегна прозрението. Нима бях разкрит? Нима отново бях задържан, само че този път в това болнично легло? Стана ми още по-зле от тези предположения.

 

Огледах се за охрана, но стаята бе абсолютно празна. Може би полицаите бяха пред вратата? Чакаха да дойда на себе си и да започнат с разпита. Всъщност, отколко време бях тук? Ден, два, три... цяла седмица? Боже, бях изгубил всякаква представа за времето!

 

Трескаво търсех изход от създалата се ситуация, когато вратата на стаята се отвори и при мен влезе красива млада лекарка.

 

Носеше снежнобяла униформа, имаше прави кестеняви коси, бе средно висока, с особено приятна елегантна фигура. На лявата й гръд висеше табелка с изписано име - д-р Тити Коева, Университетска болница „Св. Анна". Значи, ето къде съм бил!

 

- Виждам, че сте по-добре! - Дари ме с лъчезарна усмивка младата жена. Беше рядко очарователна.

 

С озадачена гримаса пипнах челото си.

 

Тя загрижено се приближи до мен и ме докосна с дланта си там.

 

- Ако имате главоболие ще ви дам нещо... - започна тя, но аз я прекъснах вежливо:

 

- Благодаря ви, д-р Коева! Просто се мъча да си спомня как съм попаднал тук...

 

- Открили са ви преди два дни на улицата... ранен. Били сте в безсъзнание, когато екипът на „Бърза помощ" ви е докарал в болницата. Общо взето, сте имали по-голям късмет от загиналите ви колеги през онази нощ!

 

„Колеги?!?"

 

Погледнах я заинтригувано и изведнъж всичко си дойде на мястото. Сетих се за онова униформено яке с надписа на гърба - „Охрана „МИДАС". Господи, за кой ли път ми провървяваше! Бяха ме взели за един от ранените охранители през онази драматична нощ!

 

- Интересно име имате - подхвърлих й закачливо.

 

- Тити ли? Всъщност се казвам Радостина, - изкиска се тя - но всички приятели ме наричат Тити!

 

- Освен това сте страшно способна лекарка! - Изчетках я. - Ето, само за два дена ме изправихте на крака!

 

- Не хитрувайте! На утрешната визитация, главният лекар ще прецени дали сте излекуван или не, въпреки че...

 

- Какво, д-р Коева?

 

Тя ме погледна с помръкнала лице.

 

- Уличните безредици продължават. Претрупани сме с пациенти, а местата в болницата вече не достигат. Така че, по-леките случаи ги изписват... Раните на ръката и крака ви не са опасни, но очевидно сте претърпели контузия и на главата. А това означава дълга почивка, драги ми...

 

- Харалампи! Но всички ми казват Хари!

 

И двамата се засмяхме непринудено.

 

После тя се сбогува с мен и напусна стаята с грациозна походка.

 

Разбира се, нямах никакво намерение да чакам благословията на шефа й.

 

Със затаен дъх измъкнах иглата от вената си и без да бързам се изправих на крака.

 

Пред очите ми се завъртяха тъмни и светли петна, но това беше всичко.

 

Погледнах в единствения гардероб в стаята. Както и предполагах, дрехите ми бяха там. Изпрани, изгладени, без никакво петънце по тях.

 

Облякох се непохватно с помощта на дясната си ръка.

 

Бях брадясал много, но при тези форсмажорни обстоятелства, едва ли някой щеше да ми връзва кусур.

 

Излязох в коридора, накуцвайки с болния си крак. Беше доста оживено.

 

На една носилка забелязах захвърлена бяла престилка. Наметнах се и се отправих с възможно най-нехайната походка към асансьора.

 

Никой не ме спря, никой не се опита да ме заговори. Персоналът беше прекалено зает със задълженията си, за да се занимава с един куцукащ мъж.

 

В партера на „Св. Анна" беше пълно с посетители. Разстроени близки, унили пациенти, забързани лекари и медицински сестри, непрекъснато пристигащи линейки, със зловещо заглъхващи сирени; накратко - моментът беше подходящ за бягство.

 

Спокойно минах покрай регистратурата, без никой да ми обърне внимание. Мимоходом метнах престилката на една светлозелена пейка в парка пред болничното заведение. Най-сетне се отпуснах, отново бях на свобода.

 

Величествената сграда на университетската болница остана зад гърба ми.

 

Повървях около стотина метра, накуцвайки с ранения си крак. Лявата ми ръка удобно висеше, прикрепена с помощта на бял бинт, прехвърлен през шията ми. Въпреки разклатеното ми здраве, се чувствах добре и бях доволен от крайния резултат; оставаше само да взема Елена от хотела.

 

Слънцето грееше ярко, но студът беше хаплив, загатваше за предстоящата зима. Зиморничаво се свих в униформеното яке на „МИДАС" и бавно се отправих към един уличен телефон.

 

Набрах мобилния номер на жена ми. Тя се отзова почти веднага. Чух ускореното й дишане и несигурния й въпрос:

 

- Марко, ти ли си, скъпи?...

 

- Аз съм - отговорих развълнуван. - Скоро ще съм при теб, мила...

 

Тя замълча - в ухото ми прозвуча само хлипането й.

 

- Не се тревожи... - измърморих в слушалката, с пресипнал от емоции глас. - Лошото е вече зад нас...

 

После затворих. Стоях известно време, безсмислено втренчен в издрасканата повърхност на телефонния апарат. Нима наистина всичко беше свършило?! Чувствах се толкова... уморен!

 

- Ей, вие! - Извика някой зад мене. Груб тон, нетърпящ възражения.

 

Обърнах се. Синьо-бялата полицейска кола неусетно беше спряла до тротоара. Един униформен полицай се беше подпрял на купето й и ме гледаше изпитателно с присвитите си очи. Приличаше на питбул, подушил плячката си.

 

Колегата му седеше зад волана и също ме изучаваше с мнителния си поглед, сякаш преценяваше дали да не изскочи още сега и да ми надене белезниците.

 

Няколко мига се гледахме безмълвно. Пресметнах наум шансовете си срещу тях и да си призная, не бяха кой знае колко големи, като се имаше предвид формата ми. Най-после полицаят, който ме беше заговорил, каза:

 

- Колега, ако нямаш нищо против, бихме могли да те откараме донякъде...

 

За втори път ме набеждаваха за „колега".

 

Наругах се за несъобразителността си. Човекът ми предлагаше помощта си, нали носех служебно яке и бях ранен.

 

- Не, благодаря ви, момчета! - Усмихнах се сърдечно. - Отскочих само за цигари, живея наблизо и жена ми ме чака за обяд...

 

- И аз съм бил раняван - уведоми ме ченгето. - Разходките са препоръчителни, особено когато оздравяваш... Е, всичко най-хубаво!

 

Той седна до партньора си. Полицейската кола плавно се вля в рехавия поток от превозни средства по булеварда.

 

Затътрих се с отмалели крака по тротоара. После се усетих и вдигнах ръка за такси.

 

На другия ден, с нови самоличности, аз и Елена, напуснахме страната с чартърен полет на авиокомпания „Балкан".

 

Кошмарът беше свършил.

 

Или поне така си мислехме тогава.

 

 

 

 

ЕПИЛОГ

 

СЯНКА ОТ МИНАЛОТО

 

 

Понякога пътят към ада завършва неочаквано.

Неизвестен автор

 

 

Двадесет и четвърта глава

 

Пет години по-късно, някъде в Карибите

 

 

Понякога си мисля, че преживените преди време изпитания, всъщност никога не са се случвали. Толкова различен беше животът ми през последните няколко години. Първо, бях щастлив, Елена ме беше дарила с дъщеричка, която през май навършваше четири години. Константина беше най-големия ми житейски успех и откакто се беше появила на белия свят, не спирах да се гордея с нея!

 

Второ, живеехме на един тих и спокоен остров, климатът беше райски, спечелените в миналото пари ни осигуряваха безгрижно съществувание, пък и някои скромни, но изключително сполучливи инвестиции, ни бяха направили още по-заможни.

 

Трето, новините от родината бяха обнадеждаващи. След краха на Кукловода, бяха последвали бурни и нестихващи протести в цялата страна, народът си беше казал тежката дума и корумпираната върхушка в България беше пометена под напора на общественото негодувание. Сега хора живееха много по-добре, бяха им осигурени работни места и може би не беше далече денят, когато и ние щяхме да се приберем у дома.

 

Но дотогава имаше още време. Засега се излежавахме на ослепителния плаж пред постоянното си местожителство - великолепният международен хотел „Гранд Каньон", едно от седемте чудеса на туристическия бизнес в света, където отсядаха единствено изтънчени ценители на екзотичната красота на Карибите, които освен с чудесните преживявания, се обогатяваха и с най-впечатляващия тен под щедрите лъчите на тропическото слънце.

 

Нашият гид, помощник и прекрасен приятел, Винсент Нури, се грижеше за всичките ни удобства, като започнеш от изстудените коктейли с разноцветни чадърчета, забодени в тях до запазените билети за аквашоуто, което всеки уикенд доставяше удоволствие на своите гости с грандиозните си представления.

 

И сега, високият, строен и с шоколадов цвят на кожата, Винсент, се мотаеше наоколо, усмихвайки се сегиз-тогиз с белозъбата си усмивка, която си беше негов чаровен патент.

 

- По-добре да си тръгваме - сънливо измърморих на Елена, която предвидливо се беше намазала с крем срещу слънчево изгаряне. - Прекалено горещо е!

 

Трийсетина годишният, Винсент си играеше на гоненица с малката Константина в границите на пенливия прибой, чиято гальовна ласка достигаше и до нас, въпреки че бяхме се настанили далече от него.

 

Гъвкавият като дива котка младеж, ловко се изплъзваше от домогванията на дъщеря ми, която огласяше с радостни писъци целия плаж. Накрая тя се измори, препъна се в мокрия пясък и падна по корем в кипящата пяна на поредната вълна. Винсент побърза да я сграбчи и да я вдигне високо над къдравата си глава, предизвиквайки нов взрив на възторг в неуморната палавница.

 

Елена се беше надигнала и прибираше хавлията в чантата си. След раждането на детето беше станала още по-красива и привлекателна жена, неслучайно мъжката половина от излегналите се наоколо туристи, я фиксираше с похотливи погледи, стига само да зърнеше.

 

Винсент понесе Константина на „конче" и се затича след нас, пръхтейки смешно с уста като истински вихрогон.

 

Прибрахме се в хотела. Трябваше да си отдъхнем от изтощителната жега на деня и да обмислим как да прекараме предстоящата петъчна вечер.

 

Благодарих на предания ни приятел за грижите, а Константина обичливо го целуна по бузата. Той се разнежи и я нарече „Моята малка принцеса!". Този любвеобилен ритуал се повтаряше всеки път, когато двамата се разделяха и бях сигурен, че беше напълно искрен и им доставяше взаимно удоволствие.

 

- До утре, Марк! - Махна ми за довиждане, Винсент. Той и така не се научи да ми казва Марко, пък и аз нямах нищо против „новото" си име. За съботата, той ни беше организирал традиционното посещение в аквапарка, където щяхме да се наслаждаваме на атракциите на дресираните делфини, тюлени и импозантните косатки, които се представяха като истински артисти в шоуто.

 

Винсент изчезна бързо сред десетките шезлонги и пъстри чадъри, които гъмжаха край внушителния басейн пред грандхотела. Помислих си, че никак няма да е лошо да се поосвежим под струите на душа, а вечерта да похапнем в местния френски ресторант.

 

Елена и Константина вече бяха стигнали до въртящата се врата на хотела, когато пред парадното стълбище спря една луксозна лимузина. Беше със свален гюрук, зад нея плътно се нареди тъмносин мерцедес, откъдето се изсипаха рояк услужливи бодигардове, готови да помогнат на своя работодател.

 

За моя изненада, мъжът от задната седалка на кабриолета, се оказа сакат. Това за миг ми припомни за едни други нелицеприятни събития, които не желаех да си спомням повече. Човекът беше с редки, прошарени коси. Носеше тъмни слънчеви очила и медицинска яка, която обвиваше врата му. Буквално го изнесоха на ръце от колата и обиграно го наместиха в приготвената инвалидна количка. Леко изнервен, се вторачих в него. Беше ми абсолютно непознат. И слава Богу, че това беше точно така!

 

Мъжът улови погледа ми и се опита да ме поздрави с учтива усмивка. Друго не можеше и да направи.

 

Почувствах се неловко от невъзпитаната си постъпка. Затова обърнах гръб и побързах нагоре по стъпалата, за да настигна семейството си. Кой знае защо, тази незначителна случка, ми беше развалила настроението.

 

След чудесната баня си подремнахме в прохладните спални. По едно време се събудих и прокарах ръка по голия гръб на Елена. Това ме възбуди силно, тя също изпъшка под ласките ми. Какво правихме, няма да описвам, само ще ви кажа, че когато приключихме бяхме много изтощени и се нуждаехме от нова баня.

 

Тъкмо бях напуснал душ-кабината и се бършех с една мека хавлия, когато видях Константина тихичко да си тананика и весело да подхвърля нещо във въздуха. Приближих се заинтригуван, защото малката немирница рядко мирясваше. Обикновено предпочиташе да тича из стаите, огласяйки ги с виковете си, отколкото смирено да си играе.

 

- Какво правиш, пиленце? - Попитах я, докато тя възхитено разглеждаше миниатюрния предмет в ръцете си.

 

- Имам подарък! - Засмя се тя и ми показа с нескрита гордост новата си придобивка.

 

Беше изящно изработена фигурка от слонова кост. Представляваше носорог. Беше фина изработка, направена с изключителен реализъм. Загледах се в нея с неясно предчувствие за беда.

 

- Винсент прекалява! - „Възмути" се зад гърба ми Елена. - Направо я е разглезил с тези постоянни подаръци!

 

Константина се усмихна лъчезарно, грабна фигурката от ръката ми и понечи да избяга. Хванах я рязко за лакътя.

 

- Чичо Винсент ли ти я даде, мило?

 

- Не - нацупи се тя, - намерих я там! - Сочеше към кристалното огледало и малкия скрин с тоалетни принадлежности пред него. - Исках само да си поиграя, тате!

 

Елена ме погледна учудена, все още държах дъщеря ни здраво.

 

- Какво те прихваща? Сигурно Винсент е изпратил фигурката по пиколото. Хайде, минава 18 часа, ще закъснеем за вечеря, Марко!

 

Пуснах Константина, която ме зяпаше разтревожено и я погалих нежно по главата. Какво, по дяволите, ми ставаше днес?! От пет години си живеехме мирно и тихо, защо именно сега се разстроих толкова, и то от някаква играчка?

 

След около час, изтупани и освежени, седяхме на една маса за трима в реномирания ресторант „Парис". Елена беше разтворила менюто и даваше поръчка на чернокожия сервитьор, който си записваше с огромно внимание.

 

Погледът ми шареше разсеяно наоколо, когато внезапно попадна на сакатия мъж от кабриолета. Този път беше облечен в изискан блейзер и оживено разговаряше с една красива блондинка, с която вечеряха заедно.

 

Елена проследи погледа ми и отбелязва закачливо:

 

- Господинът се е уредил със забележителна компания!

 

- Да, - измърморих с престорено безразличие - има добър вкус.

 

- Изглеждаш ми притеснен - отрони жена ми. - Какво те измъчва, скъпи?

 

Само да знаех какво! Още веднъж погледнах към човека. Този път не носеше тъмни очила. Не, не го познавах... със сигурност! И все пак нещо упорито ме човъркаше отвътре!

 

Решително тръснах с глава. Не биваше да развалям вечерта на близките си с глупавите си настроения.

 

- Да пийнем шампанско! - Предложих усмихнат на Елена, а на Константина заявих с безкомпромисна физиономия: - Никакъв сладолед, докато не си изяла вечерята си, ясно ли е?

 

Похапнахме си, както трябва. После потанцувахме с Елена, докато щастливата ни наследница унищожаваше с огромно удоволствие една мелба. След поредното разкършване на дансинга, прошепнах в ухото на половинката си, че май че е време да се омитаме. Целунах я предизвикателно и мъркайки като мартенски котарак, й признах, че в плановете ми влиза да повторя днешния секс с нея, само че този път - в полунощен вариант.

 

Елена ми върна неприличното предложение с подходящ кокетен поглед. Веднага взехме Константина и се прибрахме в хотела по най-експедитивния начин, с такси.

 

После си легнахме и не ми беше вече нито до смътни тревоги, нито до неизяснени съмнения. Изпълних съвестно това, което бях обещал на съпругата си и ако съдех по невъздържаните й реакции, се бях справил отлично!

 

На сутринта се събудих бодър като кукуряк. И да бях сънувал някакви зловещи поличби, не бях съхранил спомена за тях.

 

Взехме си душ. Константина също се изми. Забелязах, че беше окачила фигурката на носорога на гърдите си като медальон. Елена направи красноречива гримаса: желанията на дъщеря й, бяха закон за нея!

 

Най-сетне слязохме до рецепцията. Беше около 9.30, а жегата беше ескалирала застрашително. От верния ни приятел, Винсент Нури, нямаше и следа. Учудих се, защото обикновено той ни чакаше във фоайето, а не - ние него. Рецепционистът, въпреки тежкия зной, беше облечен в изискан бял костюм. Щом ни зърна, ни направи знак.

 

- Имате бележка - осведоми ни учтиво. После ни връчи едно сгънатото листче.

 

Оказа се, че Винсент оставил билетите за аквапарка на рецепцията. В съобщението ни обясняваше, че ще се срещнем на водното шоу, малко преди началото му.

 

Разясних набързо ситуацията на Елена и без да се бавим повече, ангажирахме едно такси от тези, които чакаха постоянно на пиацата пред хотела.

 

След четвърт час бяхме пред входа на аквапарка. Той беше една от най-интересните забележителности на острова. Тук на обширна площ бяха разположени многобройни естествени и изкуствени басейни, където любознателният посетител можеше да се запознае с най-различни видове морски риби, от най-безобидните до най-кръвожадните екземпляри.

 

Разпоредителят ни скъса билетчетата и ни пропусна да влезем заедно с останалите гости. Оставаха по-малко от десетина минути до началото на съботното представление, а Винсент не се виждаше никакъв, което беше доста странно за такъв педантичен човек.

 

Константина задърпа майка си настоятелно за ръката. Това упорито изражение ми беше добре познато.

 

- Иска да й купя захарен памук! - Изтъкна Елена очевидното. - Изчакай ни тук, връщаме се след минутка.

 

И се скриха в тълпата от туристи.

 

Минутите се нижеха изключително бавно. След десетата започнах да се изнервям сериозно и да се оглеждам нетърпеливо във всички посоки. Наоколо нямаше никой, всички се бяха изнесли на амфитеатралните трибуни, само на петдесетина метра от тук, и бурно аплодираха вече започналото шоу. Предполагам, че родителите сочеха с добродушни лица на децата си, жонглиращите във въздуха делфини и шеговито им шепнеха в ушите: „Виждаш ли колко са палави? Също като тебе са!" Но не само възторжената глъчка на публиката ме притесняваше, досега Елена и Константина би трябвало да са се върнали поне два-три пъти с драгоценния захарен памук. И кой знае защо, това ми се струваше ужасно предзнаменование, макар че причината за забавеното им би могла да бъде съвсем банална - например: да са посетили най-тривиално тоалетната или да са се срещнали с Винсент и да са се увлекли в разговор, или пък,... дявол знае, още какво!!!

 

Въздъхнах тежко. От съпругата и детето ми нямаше и следа. Винсент Нури също не се появяваше никакъв, макар че беше обещал в бележката си, че ще ни чака точно тука. Ядосан тръгнах по главната алея да търся изчезналото си семейството. Слънцето прежуляше безжалостно, въпреки че до зенита му оставаше още известно време. Бях плувнал целия в пот и разтревожен не на шега, въпреки че на пръв поглед да нямах сериозни основания за това.

 

Най-сетне открих павилиона със захарния памук, но той вече не работеше. Продавачът си беше отишъл, а стоката му явно беше изчерпана. Повъртях се пред будката, украсена с безгрижно танцуващи риби и поех напосоки сред блесналите под яркото дневно светило басейни. Нямах представа къде се намират в момента жена ми и дъщеря ми, просто вървях и се оглеждах трескаво наоколо, докато очите ме заболяха, а шумът от забавляващата се публика затихна съвсем зад гърба ми

 

Накрая се спрях изморен пред една табела с надпис „Бели акули" и тръгнах покрай оградения с високо метално перило басейн, вторачил нещастния си поглед пред себе си. И точно тогава ги видях! В първия момент изпитах непреодолимото желание да им се разкрещя невъздържано, че са ме разиграли като маймуна да ги търся толкова време, но после разбрах, че нещо никак не е наред и това ме накара да млъкна благоразумно.

 

Елена стърчеше с крайно разстроено лице, а зад нея се бе изтъпанил някакъв тип с мрачна физиономия и пистолет, тикнат под брадичката й. В другия край на алеята, зърнах изплашената ни дъщеря в лапите на някаква горила, която очевидно я държеше като заложник. По средата, между двете пленнички, беше моят сакат познайник в инвалидната количка. Зад него се извисяваше едър мъжага, с пушка-помпа в ръцете, която недвусмислено бе насочена към мене. И най-сетне, за да бъде капана майсторски щракнал, усетих как някой забива жестоко в гръбнака ми дулото на пистолет.

 

- Здравей, Марко! - Каза ми свойски непознатият инвалид. - Помниш ли ме, стари приятелю?

 

- Приятел не може да заплашва семейството ми! - Процедих, едва сдържайки гнева си. - Не ви познавам, но сте на път да направите сериозна грешка!

 

- Така ли мислиш? - Изсумтя недоволно мъжът. - А може би, имам пълното основание да се държа по тоя начин с тебе, шампионе! Още ли не си се досетил кой съм?

 

Вгледах се продължително в чертите му, но това само усили главоболието ми. Никога през живота си не бях го виждал, иначе щях да го запаметя добре!

 

- Ти ме превърна в плужек, Трепач! На теб дължа това, което съм сега! Наистина ли, си забравил всичко? Преди пет години! Строши гръбнака ми на онази шибана скулптура на носорог!

 

Лицето му беше съвсем различно, но гласът не можеше да се сбърка с никой друг! Едва сега го осъзнах! Тази нагла интонация със сигурност принадлежеше на Живко Сярвов-Боса. Негодникът, който бях ликвидирал собственоръчно в шоуто „Последния оцелял"! Беше издъхнал пред очите ми и все пак беше оцелял!

 

- Онази фигурка... - Кимнах към шията на дъщеря ми. - Ти ли я подхвърли в апартамента ни?

 

- Аз не ставам вече за нищо, Трепач! - Изсмя се горчиво Боса. - Едно от момчетата ми... Дадох ти възможност да си спомниш за мен!

 

Не можех да откъсна погледа си от него. Не бях забравил факта, че той беше убиецът на Елиза Райкова!

 

- Пластичната хирургия върши чудеса! - Погрешно ме разбра той. - Аз съм племенник на Кукловода и като близък родственик, не е здравословно да ме разпознават хората. Смешно е, защото именно авторитетът му ме върна за втори път към живота. Ако не беше вуйчо ми, техниците на „МИДАС", нямаше да си мръднат и малкия пръст да ме спасят!

 

- Съжалявам, че си жив! - Озъбих му се.

 

- Жив съм единствено по приумица на съдбата, и то след поредица от мъчителни операции!

 

- Не ти съчувствам!

 

- И не е нужно! Подготвил съм ти такова отмъщение, че ще опознаеш страданието във всичките му многообразни аспекти! - Той млъкна, леко задъхан от злоба: - Ще унищожа цялото ти семейство, Трепач! Но теб ще те оставя да живееш...Е, вече няма да бъдеш същия, гарантирам ти това, но все пак ще бъдеш жив! - Устните му се разтегнаха в жестока усмивка.

 

Погледнах угрижено към Елена и Константина, които слушаха изплашени заплахите на психопата. Нямах да му позволя да им стори нищо лошо, дори ако се наложеше със зъби да му прегриза гръкляна!

 

Сяров ме гледаше с огромна ненавист, която извираше направо от черното му сърце. Красноречиво хвърли един поглед към басейна, където три акулски перки пореха ватерлинията. За миг се мярнаха зъбатите им морди и застиналите им жестоки очи. Целият изтръпнах от страх. Нима тази гадина щеше да посмее да подложи на такава ужасяваща смърт близките ми!

 

- Бялата акула е перфектен убиец! Точно като тебе, Марко! - Заяви Живко Сяров-Боса. - Великолепна машина за убиване! Ще разкъса и погълне семейството ти за броени секунди! Искам да видиш края им със собствените си очи! Да изживееш пълноценно безсилието, че не можеш да им помогнеш с нищо! После ще те оставя да живееш с този кошмар! Но ще бъдеш още... инвалид като мене, за да сме квит и да не ти хрумне идеята да ме преследваш! Тези момчета - кимна към бандитите си - са специалисти по изтезанията. Те ще счупят всяка твоя кост най-професионално, така че да станем братя по инвалидност!

 

Няколко мига мълчахме, изпълнени с убийствена омраза. След това той нареди с хрипкав глас на хората си:"Убийте ги!"

 

Здравеняците на Сяров се приготвиха да изпълнят заповедта му. Шокиран се вторачих в трите акули, които описваха концентрични кръгове в синкавата вода. Живо си представих как поглъщат разкъсаните Елена и Константина и от това ми призля. Но как можех да се противопоставя ефективно на враговете си, когато бях под непрекъснатия прицел на четири дула. Само да шавнех и гангстерите щяха да ме направят на решето!

 

Мръсникът, който държеше жена ми, я завлече до предпазното перило. Чевръсто я подхвана през кръста и тъкмо да я преметне през парапета в басейна, когато...

 

- Марк! Елен! - Прозвуча жизнерадостния глас на Винсент Нури зад мен.

 

Беше по разкопчана хавайска риза и къси памучни панталони. Снежнобелите му зъби блестяха в 24-каратова усмивка. Той ни махаше за поздрав с ръка, приближавайки се с безгрижна походка към нас.

 

- Застреляйте го! - Властно нареди Боса.

 

Винсент, сякаш не забелязваше сложната ситуация, в която се намирахме. Вървеше към нас широко усмихнат, игнорирайки нехайно очевидната опасност.

 

Мъжът, който притискаше пистолета си в гърба ми, не издържа и се прицели в наглед, безобидния младеж.

 

И това беше последната му грешка в този живот! Нури като истински факир извади, сякаш от нищото 45-калибров револвер и пръсна мозъка на моя пазач. Без да се стряскам от това, което се изля обилно върху физиономията ми, подхванах ловко оръжието на мъртвия бандит, завъртях безжизненото му тяло като щит пред себе си и веднага стрелях по колегата му, който се канеше да даде жена ми за обяд на акулите. Улучих го във врата, от сънната му артерия на мощни тласъци бликна кръв. Той бавно се прекатури през перилото във водата. Надявам се, да е бил още жив, докато огромните риби са похапвали от тялото му.

 

Винсент откри огън по похитителя на Константина. Онзи разпери ръцете си и се просна по гръб върху изрядно окосената трева. На гърдите му се появи все по-нарастващо алено петно.

 

И тогава се случи нещастието!

 

Изплашена до смърт, дъщеря ми побягна с всички сили към майка си.

 

Елена реагира като майка-закрилница, затичвайки се към детето. Това ни попречи да ги защитим. Нито аз, нито Винсент посмяхме да натиснем спусъците от страх, че можем да ги нараним.

 

Мъжагата зад Живко Сяров-Боса, обаче, не страдаше от подобни скрупули. Той стреля от упор с пушката си. Двете тела - на жена ми и дъщеря ми - се завъртяха във въздуха. Разлетяха се кървави пръски, чуха се отчаяни вопли. Елена и Константина се строполиха едновременно на алеята. С едно светкавично движение, убиецът презареди пушката-помпа. Но въпреки бързината си, бе закъснял фатално. Простреляхме го едновременно с Винсент.

 

Аз - в челото, Нури - в сърцето.

 

Останал без телохранители, Живко Сяров-Боса се смееше истерично. Лицето му бе изкривено в злобна гримаса.

 

- Все пак те са мъртви! - Злорадо се хилеше той. - И ще тежат на твоята съвест, Трепач!!!

 

Приближих с един яростен скок до него. Вдигнах изрода с инвалидната му количка над главата си и го метнах в зловещия въртоп на басейна.

 

Останах безчувствен към виковете и крясъците му, докато белите акули разкъсваха плътта му. Хвърлих се заслепен от мъка към моите близки.

 

Обърнах съпругата си по гръб. Гърдите й бяха плувнали в кръв, но тя все пак дишаше.

 

Целият бях изтръпнал от ужас. Константина не даваше никакви признаци на живот! Изкрещях от гняв и безсилие. Винсент ме хвана за раменете и ми прошепна настоятелно:

 

- Виж, Марк!

 

Куршумът беше пробил лявата предмишница на Елена и обезформен се беше задържал във фигурката на носорога, която висеше на шията на дъщеря ми. Ето как сляпата случайност се беше погрижила за момиченцето ми!

 

Разтрих посинялата гръд на детето и то изплака високо:

 

- Тате... Татенце...

 

Взех я в обятията си. Целунах я по мократа буза. Беше спасена - моето най-свидно същество на света!

 

 

Три месеца по-късно...

 

ххх

 

Винсент Нури, бивш командос и наш екс телохранител през последните няколко години, ни прегърна крепко и развълнувано през раменете.

 

- Ще ми липсвате много! - Заяви той и гласът му издайнически потрепера, а в тъмните му очи заблестя влага. Помислих си, че на такъв опитен бодигард не му отива да плаче, но и аз самият в този момент бях близо до сълзите.

 

- Но ти ще ни идваш на гости, нали чичо Винсент? - Изчурулика разтревожено Константина. Имах си хас и тя да ревне сега заедно с нас!

 

- Обещавам ти, миличка.

 

Елена, която се беше съвзела отдавна от раната в ръката си, целуна по бузата нашият ангел-хранител и спасител в буквалния смисъл на думата.

 

Четвърт час по-късно се качихме в огромния въздушен лайнер. Настанихме се на местата си в първа класа и самолетът без произшествия излетя от пистата. Най-сетне се връщахме в родината. Този път смятахме, че е завинаги!

 

Привлекателната стюардеса ни поднесе освежителни напитки. Елена ме хвана за ръката. Очите й преливаха от нежност.

 

- Скъпи, толкова много те обичам! Занапред ще водим тих и скучен начин на живот, и ще бъдем една най-обикновена щастлива двойка...

 

В този миг, между редовете, се вдигна подозрителна врява. Няколко дами изпищяха пронизително. Груб баритон, с явен арабски акцент, обяви повелително:

 

- Не мърдайте! Взети сте за заложници! Ако ни се подчинявате безпрекословно, Аллах ще ви дари с дълъг живот!...

 

- О, не! Не отново! - Простена отчаяно Елена. И ме погледна умолително с хубавите си очи...

 

 

Край на книгата!

 

 

 

град Варна

25 август 2005 - 23 март 2006 година

 

 

 

 

© Йордан Матеев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Завладяващо вниманието.
    На много от моментите бях на крачка да спра с прочита след толкова много кръв и насилие...
    Дано никога не се стига до там...

    (Коментирам едва сега на сутринта, защото вчера след прочита на целия роман имах нужда от релакс.)

    Поздрав и усмивка.
Предложения
: ??:??