Вероятната история на  една кухненска хлебопекарна. 

              На А. 

Драгоценни ми, читатели! Няма как да знаете, но аз съм математик по образование и занимание. И то не каква да е математика, а финансова и застрахователна такава. Цял живот събирам и анализрам данни, правя статистически криви и вероятностни модели. Ако съм научил нещо за тези 20 години в областта е, че каквото е вероятно, ще се случи… А ако все пак се случи нещо невероятно, то то не променя статистическия модел, а чисто и просто става вероятно. 

 Историята, която ще Ви разкажа, сигурно изглежда съвсем обикновена… Чух я от приятел на един мой приятел, който от своя страна познава втория братовчед на един от съседите на главните ни герои. Защо вярвам, че се е случила ли?

 На първо място, защото веднъж видях въпросния втори братовчед или поне си мисля, че беше той, в едно заведение и беше с много красива жена. Не може да не се вярва на човек, който излиза с красиви жени, нали?!

 На второ място, историята трябва да е вярна, защото за разлика от други измислени такива, тази има точни дати, че и часове на събитията в нея, а щом има точна дата и час, то едно събитие не може да не се е случило, нали?!

13-ти Август, 1991 

8:13 часа

Мария се затътри с големия си корем по посока на входната врата на апартамента. Терминът ѝ наближаваше и освен хормоните, теглото ѝ също беше се повишило значително. Второто позвъняване на звънеца я свари току до началото на коридора, в чийто край беше тоя дразнещ източник на шум. 

-Идвам, Иване! Изчакай!, провикна се тя. 

Често се случваше съпругът на Мария да е забравил нещо вкъщи, най-често ключовете, затова тя въобще не се изненада, че той се връща. Беше излязъл само преди няколко минути за работа. 

Тя стигна до входната врата, врътна ключа и отвори. 

За нейна голяма изненада на прага не седеше Иван, а някакъв непознат мъж. Беше облечен добре, с добре сресана коса, а под мишницата си държеше средно голяма кутия. Той не дочака да му зададат дежурния въпрос “Кой търсите? “, а веднага започна с ведра усмивка и напевен глас:

-Уважаема госпожо, казвам се Георги Георгиев и съм официален представител на най-големия в света производител на кухненски хлебопекарни. С нашите уреди ще имате всеки ден на масата си топъл и вкусен хляб!, мъжът я гледаше с една такава блага усмивка и не спираше да хвали уреда в кашона. 

Мария се опита да го прекъсне на няколко пъти, че не се интересува, но той продължаваше:

-Не, не съм дошъл да Ви продавам нищо! Искам само да Ви запозная с уреда и марката ни. Това е рекламна кампания, а не продажба по домовете., мъжът не спираше да говори. Хвалеше нещото в кашона. Колко било практично, колко било лесно за работа. Само сипваш брашно и вода и след не повече от час имаш топъл и вкусен хляб. И не само това! Уредът е толкова здрав, че и детето на уважаемата госпожа, ще го ползва…И внуците даже. Последното сякаш беше удар в десятката. Коя майка, дори и бъдеща такава, не би искала да храни детето с здравословно и вкусно?! 

 Едва ли драгоценни ми читатели има нужда да ви казвам как завърши тази среща на прага на апартамента на Иван и Мария Иванови на 13-ти Август 1991. Само няколко минути след 8 часа и 13 минути, семейство Иванови се беше сдобило с уникалната кухненска хлебопекарна и естествено се беше разделило с по-голямата част от парите, които благоверния съпруг Иван беше скрил в една чаша над мивката за спешни случаи. 

 Само някакви си 32 минути по-късно, Мария седеше в кухнята на стола пред масата и плачеше. Пред нея седеше въпросния домакински уред, с паднали две от страните, с брашно по цялата маса и мокра покривка. Тя не спираше да се ядосва и да рони сълзи как се е вързала да благия глас и лъжите на тоя амбулантен търговец, представил се за рекламното лице на най-големия производител на кухненски хлебопекарни в света. 

 Когато Иван Иванов се върна от работа малко след 18 часа и 13 минути на 13-ти Август 1991, Мария, която уж вече бе изплакала всичките си сълзи, заради тая покупка, отново се разрида. С хлипащ глас успя да обясни какво се е случило. 

 Иван Иванов, като мъж, който прекрасно разбира играта на хормоните в бременното женско тяло, само я прегърна и каза:

-Не се притеснявай, миличко мое. Пари се вадят. Вече ще знаеш да не вярваш на такива хора. 

 След това стана. Събра изпопадалите чаркове на злополучния домакински уред, прибра ги в кутията и я сложи в най-долния ляв ъгъл на гардероба. 

Тази история, драгоценни ми читатели сигурно щеше да свърши по най-вероятния възможен начин. След 13 до 15 години, Мария щеше да настоява да получи тая кухненска хлебопекарна при развода. После, в деня на съдебното решение за разтрогване на брака ѝ с Иван Иванов, щеше да вземе въпросната кутия и с цялата сила на ръцете си да я запрати в контейнера за смет до блока. 

 Това щеше да е най-вероятни завършек на живота на тоя злощастен уред. 

Понякога обаче животът ни поднася невероятни неща… Неща, които никога не бихме и предположили, че могат да се случат точно на нас. 

26-ти септември, 2004

21:26 часа

Ваньо, синът на Мария и Иван, освен, че носеше името на баща си, беше наследил и други неща от него. Имаше неговата походка, неговите очи… От майка си беше наследил желанието да кара колело и обичта към топлия хляб, намазана с масло и мед. 

 Него ден и час се прибираше с колелото от обиколка из махалата със съученика си Станислав. 

 Двамата се смееха и си правеха състезания. Кой ще стигне първи края на улицата… Кой ще седи по-дълго на едно място, без да падне от колелото. Кой има най-бърз старт… 

 Застанаха в началото на тяхната улица. Тъкмо я бяха асфалтирали, даже още нямаше маркировка.

-Три, две, едно. Старт!, изброи Станислав и се изстреля. 

Ваньо се забави малко, но още на третото, четвъртото завъртане на педалите настигна приятеля си… изпревари го с още няколко завъртания и стигайки края на улицата, пусна кормилото и победоносно вдигна ръце, все едно печели бягането по часовник на Тур дьо Франс. 

Старият Опел на Пешо полицая изникна сякаш от нищото. С мръсна газ подпийналия блюстител на реда и закона искаше да остави следи от гуми по чисто новия асфалт, за кадем. Не видя вдигнатите ръце на момчето, идващо към него. Даже не видя, че има хора срещу него. Просто натискаше опела колкото можеше. 

Ударът не беше толкова силен. С най-голяма вероятност Ваньо щеше да се отърве със счупена ръка, а в най-лошия случай със счупен крак. Вместо това се случи далеч по-невероятното събитие… Той полетя от велосипеда странично и си удари главата в чисто новия пожарен кран на тротоара. 

 Понякога това, което е най-невероятно се случва и вече не е невероятно, а просто става част от статистиката. 

 Мария и Иван Иванови седяха пред спешното отделение и чакаха дежурния лекар. Бяха минали няколко часа от случката пред блока им, а още никой не им даваше информация за състоянието на детето. 

 Малко след полунощ доктор К. Аргиров, дългогодишен лекар към същата болница, излезе да им каже новината. 

 Ваньо се е ударил много лошо. В кома е; не се знае кога и дали ще излезе от нея. Трябва да са силни и да не се предават. 

Мария пребледня и се строполи на пейката пред лекарския кабинет. Иван не можеше да помръдне и да обели дори дума. 

Тогава, в 00 часа и 27 минути, майчината душа се стегна. Мария стана, погледна доктор К. Аргиров и попита:

-Какво можем да направим, докторе?! 

-Макар науката да не е единна, някои колеги смятат, че пациентите в кома чуват и усещат… допир, мирис. Моят съвет е, идвайте всеки ден, говорете му, галете го, носете му любимата храна… И не се предавайте… Вярвайте!, в думите на възрастния лекар се усещаше някаква тъга. 

На излизане от болницата, Мария си мислеше едно нещо… много ѝ беше познат този доктор К. Аргиров. Имаше нещо толкова познато в лицето му. Сякаш го беше виждала преди. Много, много отдавна. 

 На следващата сутрин Мария в 6:00 часа беше запретнала ръкави и месеше хляб. Щеше да занесе любимата закуска на сина си в болницата. Топъл хляб, намазана с масло и мед. Щеше да ги остави до леглото му, за да усеща аромата и нямаше да пуска ръката му. Иван беше застанал до нея и не продумваше. Гледаше я как меси тестото с такива ярост, че чак масата скърцаше. Ръцете със сигурност я боляха… Тогава той стана, отиде до долния ляв ъгъл на гардероба и извади бялата кутия скрита там преди много години. Извади кухненската хлебопекарна. Изсипа падналите частици на масата и започна да я сглобява с малка отвертка. Мария сигурно щеше да му се развика, как може да се занимава с това в този момент. Но се спря. Сети се на кого ѝ приличаше доктор К. Аргиров… на онзи амбулантен търговец, продал ѝ същия този уред. Не, не беше той разбира се, но приликата беше поразителна. Тя се спря. Не се развика на Иван. Напротив, седна до него и заплака докато съпругът ѝ през сълзи се мъчеше да сглоби проклетото нещо. 

 В 7 часа и 23 минути, той включи щепсела и машинката издаде познатия бръмчаш звук. Двамата заедно сипаха брашно и вода. 

 В 8 часа и 47 минути двамата заедно, хванати за ръка, занесоха топъл хляб в болничната стая на сина си. 

Оставиха го до него и дълго седяха. 

В късния следобед сестрата ги уведоми, че е време да напуснат болницата. Утре ще дойдат пак. 

Двамата излязоха с непокътнатия и все още мек хляб. Мария не искаше да го връщат вкъщи… А да го изхвърлят беше грях… Оставиха го в столовата на детското отделение, където няколко дечица с кърпи на главите им се усмихнаха. След малко всички те с удоволствие опитаха от хляба на Мария и Иван Иванови и поне за малко се пренесоха от болничната обстановка в топлия уют на майчиния дом и хляб. 

 Тринадесет дни продължи комата на Ваньо. Тринадесет дни, в които Мария и Иван правеха хляб всяка сутрин. И всяка сутрин, хванати за ръка, бяха до сина си. Тринадесет дни, в които децата в болничната столова им се усмихваха и получаваха къшей хляб от домовете си. 

В тези тринадесет дни Мария и Иван Иванови станаха по-близки дори от времето когато бяха гаджета. Правеха хляб заедно и се молеха за сина си и за всички деца в столовата на болницата. Тринадесет дни, в които се заобичаха пак и още по-силно… Защото, драгоценни ми читатели, в болката разбираш кое е важното за теб. В страданието разбираш кой е с теб и кой те е изоставил. В правенето на хляба, усещаш ръката, която меси с теб. В невероятното, откриваш най-вероятната и истинска любов. 

 На четиринадесетия ден, двамата отново отидоха в болницата, с топъл хляб. Когато влязох в стаята на Ваньо… Леглото беше празно. Двамата седяха и се взираха в белите чаршафи. Мария изпусна хляба. Той се търкули и тя падна ничком. Остана на пода, с хляба в ръце… 

Вратата на стаята се отвори. 

Чуха се стъпките на сестрата, онова странно пошляпване на болничното сабо. И някакъв друг шум, леко провлачен. Сякаш някой си суркаше краката. 

-Ето, майка ти и бащата ти са дошли, Ваньо!, чу се дрезгавия глас на сестрата. -Тук сме, не се притеснявайте, продължи тя. 

-Събуди се тази сутрин, в 6:00 и искаше хляб… Не успях да го спра и отидохме до детската столова. Добре, че намерихме комат хляб от вчера. 

Сестрата сякаш не спираше да говори, а Мария и Иван Иванови не я чуваха. Прегръщаха сина си. 

 Драгоценни ми, читатели! Историята, която ви разказах може и да не се случила наистина… А може и да е… честно казано, не знам. 

Знам обаче, че за да имаш на масата топъл хляб и любов, трябва да се потрудиш за тях. Да се бориш, да вярваш и да не се предаваш. Тогава дори най-невероятните събития, могат да станат вероятни… А най-невероятното от всички неща на света е любовта и тя става възможна, живее и расте в нас, само ако ѝ печем хляб и я храним всеки ден от живота си.