Весели пуканки с комерсиални и с церебрални смущения.
(Откровенията на Пинокио Лентяйков по прякор Горския)
Част 6
Поръчваме две пици.
Докато се усетя холовите масички са събрани една до друга. Всичко що е към момента в наличност за пийване и боцкане е сложено от горе. А фотьойлите, столовете и табуретките са разположени околовръст.
- Хе, хе, хе! Все едно долу ще правим сутрешно кръгче за добро утро – възкликвам аз.
- Всяка сутрин ли правите нещо долу? – пита с нескрито любопитство жената.
- Да задължително. Събираме се. Пожелаваме се: „Добро утро!“. Казваме си кой ден от седмицата и месеца е днес. И си създаваме настроение за през деня. А Вие сигурна ли сте, че има съвпадение между нашите мероприятия и успехите на дейностите Ви тук горе? – интересувам се на свой ред аз.
- Още не съвсем. Но всички така говорят.
- Всички. Ухаа…! А аз още нищо да не знам… И какво по-точно говорят?
- Ами те смятат, че не бива да се разчува. Защото можело да е самовнушение – почти засрамено навежда надолу глава жената и продължава почти свенливо - Но така се говори в средите на творците. До мен конкретно информацията достигна чрез една позната от научната колегия - държеше две стаи тук.
Така я подкарваме с обясненията. Виждайки обаче подготовка за нещо като почерпушка към нас започват да се присламчват разни хора от другите стаи. Така в това не до там огромно пространство палитрата на присъстващите тихи професии – излключая музикантите става доста богата. Онези които преди малко се изсуфлиха като мокри канапи също се появяват. Но макар и все още на почти празна маса - приказката е подета. А аз доста сериозно се заслушвам в разказите и мненията по темата.
Съответно един изразява една гледна точка. Друг друга. Трети споделя, как най-невероятно нещо му е хрумнало, или работата му е споряла точно докато долу човечетата са се веселили. За съжаление лично аз нямам дори и грам идея, как и какво може да е това. От присъстващите се чуват какви ли не предположения. Но по моето скромно шофьорско мнение всичките са като и самите присъстващи - доста отвлечени от реалната действителност. Или пък поне аз с моята скромна лесо-шофьорска логика ги намирам определено за твърде неприемливи. След малко повечко от половин час ми звънват за пиците. Обяснявам на доставчика кое копче да натисне. Къде сме. И за кои да пита ако нещо се заблуди по многобройните входове на блока.
- Ха така! – възкликва някой!
- Така ами! – откровеничи един от поетите - Айде да идва истинската кльопачка. Че то на гладно много трудно се мисли и говори на такива теми. Залепва ми устата.
- А мозък как ти е? – закача го някой.
- Не питай. Перманентно е втечнен напоследък. Все на лирика ме избива.
- Аз в стаята имам един компот от дренки. Ако искаш мога да ти го донеса за десерт. Да си понатегнеш гънките малко – закача го едно момче от предпечата.
- Стига и ти сега! – възмущава се с усмивка на лице едно момиче за което е публична тайна че му е гадже – Точно се е разнежил… Че знаеш ли ако Музата му се спече може да я обърне от лирика на силова поезия за военни маршове…
Всички се разсмиват на тези мои откровения, в този момент на асансьорната вратата се появява пицаджията и смеха секва. Първо малко се учудвам. Защото очаквам да е някое младо момче. А като се заглеждам – той си е направо зрял мъж. Иначе е много авторитетен. С бейзболна шапка и смешна широка вратовръзка с логото на пицарията. Като гарнитура - тъмни слънчеви очила. Направо си е тежкар отвсякъде. Че и така и пристъпя. Оглежда се някак си авторитетно. И накрая пита почти строго:
- Кой ще плаща?“
Ние с Бялата престилка вдигаме ръце. Пицаджията тръгва към нас. Спира първо до жената – взема банкнотите от нея. Поглежда копюрите и отсича със същия строг тон:
- Това не стига!
Аз помахвам с моята банкнота, но когато понечвам да му я подам мъжът ми се усмихва. Понавежда тъмните си очилата малко напред и прошепва:
- Горски, ти какви ги бърникаш тука сред таз интелигенция?
Заглеждам се и го разпознавам. Лило – Джантата! Бяхме заедно около шест месеца в Спешна помощ. После на него му се роди второто дете. Дойде му тежичко и се премести към общинския отдел на автобусите за хора с увреждания. Поздравявам го и се обръщам към компанията.
- Ха така! Ето ви дами и господа един човек, който също може от първа ръка да ни каже нещичко за Човечетата и техните веселби. Почти две години ги разхожда насам натам из града – поглеждам към него и му споменавам за какво иде реч, и се обръщам към останалите – Може ако го черпим едно кафе пък и да ни открехне за това-онова.
- Щом ще е за кафето… колко му е – съгласява се на момента Лило и допълва гладейки се по корема – Само не знам дали това дето мога да ви кажа, ще ви свърши работа?!
- Е поне кажете Вие, как сте ги почувствали като ги возите? – интересува се една жена от групата на архитектите.
- Ще кажа! Твърде някак си е особено да се работи с такъв тип хора. Особено ако е за по-дълго.
- Ама те някакъв тип човеци ли са? – хили се онзи от предпечата - Или са си просто болни хора. Хайде да не кажа направо че са си луди.
- Ами не знам болни ли сааа… Луди ли сааа… - мърда си шапката Лило -Или са някак си недъгави по рождение. Не ги удявам много, много тоз тип болежки. Но това, което от моя двугодишен стаж с тях мога да ви река гаранте, е че по-скоро са особен тип хора. От колкото да речем да са много по-болни от другите обикновено болните.
- Ахаа? Искате да кажете, че има обикновено болни и необикновено болни хора? Така ли? – пита другата жена.
- Ми то си е така бе госпожа! Ко са чудиш! – сякаш забравя за търговския етикет и официалностите Джантата и си минава на неговия си шофьорски изказ - Един обикновено болен полежи, полежи някой и друг ден в болницата… Илиии… Ай, да кажем, да е седмица-две! Пък после или си оздравее - дай Боже. Илиии, не дай си Боже, не уситска положението – ще си се възнесе къмто Отвъдното. Пък тези моите дето ги возих… Те ни така - ни на инчки… И не мой ги разбра, какво им е всъщност.
- Как, как го казахте това с инчките? – подкача го един от писателите.
- Ми защо да е как…? - недоумява какво неясно е споделил Лило и се впуска в обяснения – Казвам, че са на инчки, щото тез мойте ни оздравяват кат' лежат по болниците, нито пък умират, като онез дет' докторите не могат да им помогнат. Или направо си ги объркват. Тез са друг сорт. Гледаш го на нищо не прилича. Едвам, ходи… Почти не гледа… Или диша дъхаво на едри хапки… Ще кажеш, че дихателя му е качнат на калпав акумулатор де е вече за презарядка. Пък ако не си му свикнал даже може да си помислиш, че ей сега щом по-така са закашля… И ша са гътне… И ша предаде Богу дух. Пък то той напротив я прави работата. Щом като го нахранят и му сменят памперса - започва весело да са смее… Ша кажеш, че до преди малко не е берял душа, ама си го водил на екскурзия до Париж.
- Добре това е разбираемо… А нещо друго по-конкретно като случка около това им особеното, господин Джанта, можете ли да ни кажете? – пита Бялата престилка.
- К'во да е?
- Ами нещо такова което не виждаме или не знаем… Защото това как някой от тях никак не са приятни на външен вид за гледане… Това си го виждаме и ние - допълва я другата жена, която е сред слушателите – За това колежката пита за нещо друго! Нещо по-интересно. Или поне по-конкретно по темата…
- Ами по-конкретно… По-конкретнооо… Или пък интереснооо… Мисля се сещам за две по-така случки. Които може пък и да ви вършат работа в приказката дето сте си я отворили. Ама пак знам ли? – двоуми се Лило и ме поглежда въпросително.
- Давай де Джанта. Не ме гледай така. И стига го посуква… Щото иначе хич няма да ти туря три лъжички захар в кафето - ми само една…
- Хубаво де, Горски. Що ма бъзикаш сега… Ама то някой неща и ти ги знаеш…
- Давай, давай! – подканям го аз – И да ги знам, може да не си ги спомням сега… Така че казвай!
- Ама ша ми туриш три лъжички захар? Нали? – къде на шега къде на истина пита той и няколко от присъстващите се размиват на глас.
- Ей няма да са отучиш от тоз си келепирджийския адет - ей! Добре! Ще ти туря даже и четири… - Ето! Една, и две, и три, и четириии - давай казвай сега!
- В началото когато още бях на градските автобуси всички колегите от общинскияяя – поема то мен чашата с кафето Джантата и продължава - много майтапехме онези, които караха микробусите за инвалиди. Ма то какви ти инвалиди. Дето ви казах сега… Някой буквално не можеха нищо да правят. Като живи трупове са. Тежка работа. И за гледане и за отглеждане, ако питате мен. Ама пък като са си решили хората да си се грижат за децата - тяхна си работа. Деца са им все пак. Нали така, Горски?!
- Така, така Джанта! Давай нататък!
- Та бъзикахме ги в началото тез инвалидарите, че са зарзаватчии.
- Зарзаватчии? – почти се провиква нечий женски глас.
- Ми да! Понеже разхождат зеленчуците до оранжериите и обратно. Някой много се смееха на това градинарско сравнение. Други дето ги знаем, че май ходят по разни църкви ги беше страх да оприличават безпомощните недъгавите на растения. Трудно посягаха да се шегуват толкова грубо по темата. Двамата от колегите обаче хич и не поемаха по никакъв начин нашите майтапи. Само мълчаха и клатеха глави. Единия даже понякога ставаше агресивен ако прекаляваме.
- И защо така? Да не са имали и те такива деца – пита жената Бяла престилка, заради която стана всичкото това събиране.
- Ами не! Нормални си им бяха децата. Но за първия усилено се говореше една история. А той нито я отричаше, нито я потвърждаваше.
- Каква история? – пак питам аз.
- Е стига де, Горски… Това не може да не си го чувал…!?
- Еее…! Аз много истории съм чувал сред шофьорите. Но от де да те знам за какво ще разказваш. Давай сега…!
- Ами приказката бе за това, как веднъж след наряд-графика по извозването на такива като тези долу, колегата видял драсканици по дамаската в купето. Там където преди малко стояли няколко от недъгавите в колички. От онез дето са с ДЦП - то.
- Ми нормално – намесвам се аз – Те са като децата. Дай им нещо с кето могат да пишат и им гледай сеира.
- Да - ма колегата първо побеснял. И искал едва ли не да се саморазправя със социалните работници, които ги придружавали. А той си пада по принцип голям чистофайник. Иде ли дума за ред и чистота… Особено пък на буса му… Е те за там и за това точката му на кипене е много ниска. Че за туй най-малко три часа след работа се е опитвал да изчисти надрасканото. И докато го правил оприличил няколко от заврънгъчите на някакви си числа. Като свършил заключил буса. Пил две бири за успокоение на душата. И решил да се прибира. Пътьом минал покрай тотото. Но понеже нали казах че йероглифите, които чистил му били заприличали на числа и за туй явно се били запечатали в ума му. Та напук на цялата нервна ситуацията той решил точно тях отбелязал във фиша. А не неговите си. Редовните! Които си пускал всеки път. И представяте ли си… - поглежда Джантата към мен със силно повдигнати вежди.
- Ударил тройка – правя се на откривател Менталист аз.
- Не бе Горски! Тройка. Ако беше тройка нямаше да го разказвам. Ударил шестица.
- Айде бе – почти едновременно възкликваме аз и още трима от слушателите, споглеждаме се и като по сигнал прихваме, но Лило продължава да е много сериозен:
- Да бе Горски. Ако щеш вярвай, ако щеш недей! Шестица било. Е! Вярно! Не можал да нацели големия джакпот. Ама успял да мръдне доста напред с материала. Платил си голяма част от ипотеката на апартамента. Другото вече всички го знаем със сигурност. Смени си колата. Отиде с жена си до Лондон, Париж и Венеция. И от този ден нататък не продумва лошо за онези, които вози. Поне от както аз постъпих при тях гък не е казал мръсна дума за тях. Ни пък майтап някакъв. Доде ли реч да ги обсъждаме е като риба.
- Ама това сега сигурно ли е? Щото аз съм чувал че бил продал някакъв имот на руснаци – уж недоверчиво питам аз.
- Сигурно бе Горски. Какви имоти. Той и жена му бяха голи като пушки. Ама то те колегите и точно по тези работи с колата и екскурзиите, които е направил си мислят, че има истина в слуха.
- Ехааа. И аз искам така! Някой може ли да ме уреди на такова място да шофирам – пита онзи рошавия поет, с който се появи жената с бялата престилка.
- Я стига и те бе – засича го друг който стои до него – Ти колелото си като караш си опасен и за себе си и за околните… Пък камо ли, ако си зад волана с такива хора.
- Чакайте сега – сопвам се аз защото ми става интересно, пък и виждам, как Джантата май се кани и друго да разкаже – Слушайте сега нещата от първа ръка!
- Да, да, да! Нека си довърши човека. Друго още нещо можете ли да ни кажете? – намесва се една жена от поетесите.
- Да и за онзи другия случай мога да ви светна. Че дето ви казах нали са двама.
- За кой оня бе Джанта?
- За Ония агресивния. Дето налиташе…
- Ахаа да! Ма кой е той бе Джанта?
- Знаеш го бе, Горски - Теньо Мъгела. Не може да не го знаеш… Возеше по едно време онази скочобра заместник кметицата…
- Да, да да! Мъгела го познавам - даже лично. И какво за него?
- На него също никак не му е до шеги. Защото и той имаше и то даже още по-особено преживяване.
- Айде бе? Вярно ли? За онова първото май бях дочул нещо. Ама за Мъгела нищичко не знам. Да не и е налетял на замкметицата някой такъв като Човечетата долу… Иии… Мъгела да я е спасил.
- Да бе Горски. Я стига с твоите измишльотини. Тя онази е такава злобарка, че и кобрата от зоопарка сигурно се стряска като я види. Кой ще тръгне нея да я спасява?
- Но то господин Джанта пак за такива хора, като онези долу от партера ли му беше случката? – пита Бялата престилка.
- Да бе госпожа! – отговаря Лило и не знайно защо пак към мен се обръща - Кажи й бе Горски! Ти поне Теньо го знаеш, че по принцип е много съвестен колега.
- Да, да, да! Това си е живата истина!
- Даа… - повтаря вече по уверено Джантата - Виждал съм го после като почнах при тях. Всеки път помага на родителите. Или пък дори на асистентите, да си качват и наместват количките. Хем то това си е лично тяхна работа.
- Така така и какво казваш…
- Че да де! Тя всъщност случката е била още преди аз да почна там.
- Няма значение - казвай! – пак го подканям аз.
- Че по някое време една от девойките, която е с много силна форма на шашаканлък… Не знам как точно беше думата дето и я казваха за състоянието й…
- Лудост! – обажда се онзи от проектантската фирма.
- Не, не, не! Друго беше! – пак си мърда шапката Лило.
- Олигофрения да не е? – пита Бялата престилка.
- Да, да, да! Май така беше! Че тя онази особената девойка започнала от едно време на татъка като види Теньо да се цупи. Правела го всеки път. Или щом той се доближи до нея. Не стига това ами и се опитвала да го пипа от зад под кръста. Или от пред в слабините. И грозни гримаси им пускала. Или се хилела истерично. Било много зловещо. А когато социалните придружители я мъмрели за поведението й започвала да вика силно „ Ох, ох, ох!“ и се разплаквала. Та на профилактичния преглед…
- Кой преглед бе Джанта? На буса или на момичето?
- Не бе Горски! Как на момичето? И не на буса! Не ме обърквай сега и ти Онез докторските прегледи дето на нас ни ги правят от фирмата ежегодишно…
- Ахаа! Ясно! И какво тогава казваш Джанта?
- Ами тогава ония двамата пезевенги - Пецо Шматката и Миро Бибитката… Знаеш ги и тях…
- Знам ги да! И то много добре. Като бесни хамстери са. Дребни и нагли.
- Така си е! Че те двамата започнали да се гъбарката с Мъгела. Ама направо там пред медицинската сестра. И пред доктора също. Явно на мъжаги са се правели. И почнали да му пускат ръце. Имитирайки в точност онова, което се знаеше, че прави девойката на Теньо. И единия се хилел като нея. Пък другия се правел, че плаче. Че го майтапели, как тя му била изгора. А нищо че е куку – ама му била много навита. Пък видите ли по този си начин си просела той да я опервази. Но Мъгел щото бил много смотан - все не можел да я врътне. Лекарят, който водел прегледа обаче погледнал малко по на инчки на нещата.
- Как така по на инчки? – пак се интересува Бялата престилка.
- Джанта изразявай се по-така. По по човешки. Тук тез хора нашия, шофьорския, език трудно го разбират.
- Ами по на ички, че попитал колегата Теньо за какво всъщност иде реч. Та щом Мъглела му разказал, докторът назначил по-сериозни изследвания на таза. За вас лъжа или измишльотина. За мен си е живата истина. Оказа се, че колегата има рак на дебелото черво. Но в много ранен стадий.
- Стига де! Вярно ли? – питам наистина учуден вече и самия аз.
- Да бе Горски. Даже това другото… То вече бях точно при тях на работа, като се случи. И съм му жив свидетел. Излезе Мъгела в болнични. Клъцнаха го по спешност. Та така Теньо Мъгела отърва кожата. Щот', Горски, нали знаеш? Срещу Рак, Мерак и Простак лек няма… Особено пък ако не го хванеш на време. Че тъй! После близо година не беше на работа. Всъщност аз до някъде на неговото място застъпих тогава. Но вече е добре. Че Мъгела е този дето ви казвам направо на бой налита, ако някой се майтапи по-грубо с такива хора в негово присъствие. Ама разбираме го де.
- Ухааа… това е малко в стил Стиван Кинг. Ама наистина ли са се случвали тез неща? – пита с недоверие момчето то предпечата - Или Вие сега си ги измисляте? Заради едното му каф!
- Ааа истина е! Той, Горският, ме познава, че не лъжа. Кажи, Горски! Кажи, че не съм такъв човек!
- Абеее – хиля му се аз – За лъженето не знам. Щото съм те виждал какви мили очички на девица непорочница правеше там на ония катаджии… Тарикатче си си ти! И две лъжи за една минута можеш да вържеш без проблем… Ама е вярно че нямаш ни пипка пък ни и фантазия да сглобиш две историйки като тези. И то за има няма тез пет минути… Виж това мога да го гарантирам.
- Еее така си е, Горски. Хич ма няма по измислянията на фантастиките.
- Добре господин Джанта – пак любопитства Бялата престилка - А Вие лично нещо да Сте изпитали, или забелязали докато ги возите.
- Така така Джанта! Я кажи за това! Защото виж сега тези хора какви ги говорят. Че щом ние там долу се веселим… Тука горе наставала едва ли не творческа буря. И на всички работата им започва да спори.
- Как така ние? Ти долу при онези повредените ли работиш? Ама то как ги караш? Нали ти там нещо с книжката…
- Не, не, не. Не съм им шофьор – прекъсвам го аз - Доброволец съм.
- Доброволец ли? Това па чудо какво е?
- Нещо като общ работник без заплата. Ама остави ме мен сега. Кажи ти лично забелязал ли си нещо!
- Лично не
- Благодаря ти Джанта. Все си е нещо като инфо. А я кажи! Ти защо избяга от там и се хвана тук на пиците? – усмихва му се онзи дето ми предаде прякорите.
- Еее! Как защо… Тук пада по някой бакшиш. Пък там си е само весело. Ама то веселбата на гладно си е от време на време като живата мъка на жадно.
- Ахааа… Разбрах те стари килепир хитрецо… Добреее! Айде да видиш че съм човек. Имаш два лева бакшиш от мен тогава… - хиля му се аз.
- И аз давам левче за готините истории… - обажда се един от писателите.
- Ето и от мен два кинта Джанта – протяга ръка онзи дето беше фен на мешаната скара.
- Благодаря ви много. И пак заповядайте – прибира си бакшишите Джантата и си бърка в чантичката - Ето мили дами и уважаеми господа малко флаери от нашата пицария. И все от нас да си поръчвате. Само казвате ако може Джантата да ни ги достави. Аз ще съм.
- Добре господин Джанта! – Защитя ли десертацията пак ще Ви повикаме – усмихва му се скромничко Бялата престилка и му подава едно желязно левче.
Джантата си допива кафето и си тръгва. А като поглеждам то от пиците останали по едно срамежливо парченце във всяка една кутия. Но пък имаше известни дебати и след това. Аз не можах да остана да ги дослушам до край. Че все пак трябваше да се появя още малко долу. Но слизайки надолу се сетих кого мога да попитам има ли някаква логика да съществува такова явление? Или това са си чисти измислици на Таванаджиите и на Тихите води от града.
И друго ми дойде на ум.
Че това което чух сега е точно по моята Директива Две за необичайностите. Ама щом пък съм пропуснал такава чудатост, за която в целия град се говори… Това трябва да ми покаже, как никак не съм достатъчно наблюдателен. И докато се дундуркам с асансьора се замислям адже ба аз конкретно какво като полезност правя всъщност в Центъра. И като прехвърлих един куп от мижави действия, и полудействия – откривам, как като че ли това нещото дето го помагам там е едно като кръглото нищо което вършех и из къщи!
За това и от този ден си реших да направя така, че да не се нося като муха без глава из стаите.
Та следвайки тази си шофьорска логика изведнъж ми хрумва и предмет за една Директива Четири. Същността на която щеше да се състои в детайлно запознаване с определени конкретни неща. А като полза от свършеното по Дериктива Четири ще бъде по-лесното осъществяване на Директива Две – откриване на любопитните необичайности случващи се в Центъра.
Още на другия ден влизам при Шефката. Изразявам си становището плюс амбицията. И й се помолвам да ми бъде възложена някаква по-конкретна задача. Която да речем да изпълнявам. Отговора не закъснява. След два дена ме „зачислиха“ да бъда патрон на един мъж. Къде четиридесет годишен. Беше не до там забележим. Поради което нищо не знаех за него. Дори и прякор нямаше. И може би за това до този момент не го бях включвал в инициативата ми по Директива Едно!
Шефката обаче нали е винаги слънчева, чаровна и добра… Без да я моля. В резюме ми разясни положението около него. Най-първо че е с диагноза регресивен аутизъм. В момента се намирал в нискофукционираща си фаза (това словосъчетание както и самата диагноза доста по-късно разбрах какво означават). Второ което разбрах - от петнадесет години е без майка. Живеят двамата с баща си. Имал и сестра… Но според шефката не и обръщал кой знае какво внимание. Сиреч нямал роднински емоции или привързаности към сестра си и баща си. Трето - не можеше да говори. Ама на нула е с вербализацията. Всичките му зъби са извадени защото е направил някаква инфекция. Четвърто - има мания за подреденост и чистота. Но напоследък създавал проблеми. Изпадал в кризи, когато някой от другите потребители си играели в общата стая. И се опитвал да им прибира играчките. В смисъл не да ги краде. А да ги подреждал там където те си стояли, ако никой не ги ползва.
Още с молба за пълен секрет ми сподели, че срещу него се надига някакво тихо недоволство от колегите. Помоли ме за това да съм дискретен дори с тях. А причината е проста. С този си начин на поведение той съботирал работата на групите в Центъра. И социалните работници не могат да си вършат работата. А ако се опитвали да му се наложат, той не че ставал агресивен…
Не!
Но проявявал твърде експанзивна настойчивост, когато искал да приведе в ред и чистота масите или разхвърления участък на стаята. Че молбата на Шефката бе да се позанимая малко по-персонално с него. С идеята да се направи опит да поуспокоим малко топката. Ааа…! Другото което много смущавало колегите е че непрекъснато бъркал в кошчетата. А понякога си вадел оная си работа на вън. Което ги вкарвало в погнуса. Защото в центъра почти всичките служители са жени с изключая на единия от социалните работници.
Това вече така представено ми се стори, че бе достатъчно предизвикателство.
Приех при сърце задачата. Даже веднага си му дадох мое име на въпросния потребител… Без дори да го познавам. Кръстих си го Мой Човек. Но нали бях шофьро-лесничей нямах никакъв опит с подобен род задачи. Още по-малко пък с подобен род хора. За това и реших първо да помисля. Как да си изградя някаква стратегия и набор от тактики. Та чак тогава да действам.
Дааа… но се оказа, как е прекалено лесно да се каже: „Изграждам си стратегия.“ Ама да изградиш нещо, което не знаеш точно как и от какво се изгражда… Се оказа не до там лесна задача. Защото опитах това онова, но резултата бе абсолютна нула. Мой Човек изобщо не ме отразяваше. Все едно че не съществувах. За това реших каквото и да правя около него, да се придържам към вече познатите ми от живота неща.
Представих си че Мой Човек е новият ми автомобил, който да речем шефовете са ми зачислили. Та какво прави един професионален шофьор в такива случаи… Ами как какво? Започва да изучава новата машина. Или чрез сервизната му книжка…: „Ама кой шофьор пък си пада по четенето я?“ Или както по-често се случва черпи опит директно със сляпо напипване от практиката. Да речем караш си изотначало лекичко. То от ясно по ясно – през това време внимателно следиш, как колата се държи на пътя… После я понастъпваш малко по-така. Влизаш по-остричко в този или оня до болка познат завой… И в такива екстремни или по-особени ситуации запаметяваш какво се случва. Или с две думи свързваш душата си с душата на машината. Защото разбереш ли езика, на който тя говори… после вече е лесно. Абе горе долу се случва като там го бяха показали на филма Аватар. Дето онези извънземните се свързваха с конете и с драконите си с оная гъвкавата стършчишка. Дето прилича на слушалки за телефон. Та направиш ли подобна шофьоро-машинна връзка… Тя колицата, камионът или рейсът всичко си ти казват: „Искам водица!“ ; „Масалцето ми е вече гренясало“ ; „Задна дясна гума се е разбалансирала“ Да, да, да! Техниката почти всичко си казва. Нищо че не може да говори с човешки глас.
Че така де! Именно по този начин започнах да постъпвам и с Мой Човек. Нали и той е като кола която не може да говори… Нямаше да им голяма разлика. Та така… Станах му нещо като сянка. Не се отделях от него. И непрестанно го наблюдавах. Как, кога, какво прави. А най-вече се опитвах да разбера защо постъпва тъй или иначе. Било то в тази, или онази определена ситуация. Да де - ама то и това се оказа не лесна работа. Ако е нормален човек - лесно ще му разбереш къде и как го сърби или боли. Ама Мой Човек си имаше негово си особено и непривично мислене. И още и твърде специфичен поглед за Света. Че и не само за нашия ами и за неща случващи се в неговия си свят.
Но пък първото което разбрах… Е че си вади оная си работа, когато няколко пъти преди това демонстративно се е пипал през панталоните. Или пък съвсем ясно е сочил към патлангача си, казвайки неговото си: „Мммм! Ммммм!“ . Но той понеже почти на всичко така вика, да речем точно в онзи момент никой от колегите не му е обърнал внимание. Е! Нормално ! Всеки съответно си е имал някаква си работа. Та така отгатнах че когато усилията по въздържането му му станат твърде неустойчиви… Тогава и неговите реакциите се превръщат в неприлично „Мммм…!“ ексцибионистично настойчиви.
Второто, което разбрах е че и двете страни - и колежките, и той си имат техните си страхове. Той се страхуваше от това да не би някой да му забрани или да го възпрепятства да подреди масата или стаята. А колегите го бяха нарочили за агресивен и ги беше страх от действията му. Или че неговото неконтролируемо поведение все по-бързо се приближава до момента да удуши някоя колежка. Защото от време на време неизвестно защо ги хващал за вратовете и си ги дърпал. Така постъпвал и с някой от потребителите.
Аз съм малко по-едър от него. И чисто физически погледнато поне два пъти по-силен. Неговите китки и особено пръстите му са като на пианист. При това има и лек тремор. Та за това за мен не бе никакъв проблем да се освободя от захвата му. Без значение за къде ме хванал. Даже научих и колегите как да го правят. За мен не е проблем дори да му извия ръката. И привеждайки го в безпомощно положение да го усмиря. Е! Разбирах колежките. Те нямаха тези възможности. И съвсем оправдано бе да си имат техните си страхове. Но така или иначе във връзка с всичко споменато почти веднага включих моята Директива Четвърта - за обследване на детайлите.
Нещото което много скоро установих е че той не иска никого да души. И че хващането за врата не е агресивен акт. Просто с неговите тънки пръсти там е най-удобното място където може да ви хване. И не само това. Ако ви хване там вие най-бързо бихте му обърнали внимание. Защото кой като го държат за врата пренебрегва това? Нали така? Но въпреки че хващаше за врата никога не стискаше, за да души или да причини вреда. Само по рязко придърпваше в посоката към която искаше да насочи вниманието ви.
Опитах се да се поставя на неговото място. И започнах да наблюдавам този процес. И какво открих. Че ако Мой Човек дърпа някой колега за ръкава или ръката, за да им покаже нещо много, много, много важно за него… Да речем как някоя жена от вън бута детска количка… Или пък как някоя котка лежи до кофата за боклук - те много често на мига го игнорираха. И с право. Понеже Мой Човек това може да го направи двадесет и пет пъти за един час. Да! Всеки нормален човек би постъпил като колегите. Няма как да бъде отдавано подобаващото за Мой Човек значение на толкова маловажен и страничен факт – нали така?
Нооо това бе правото на колегите. Или моето право на гледна точка. Като на нормални хора. А Мой Човек в тези контакти и по този начин явно търсеше не точно самия отговор. А по-скоро връзка с нашия свят. И това за него бе важно.
Опитах се да споделя част от наблюденията и разсъжденията си с някой от социалните работнички, но май не бях чут, както на мене ми се искаше.
Друго което оставаше загадка за мен бе твърдението на всички колеги, как той съвсем тенденциозно им правел на пук с тази си мания за подреденост и чистота. И че съвсем умишлено съботирал заниманията им в групи. Особено на социалните работнички.
Отново включих Директива Четвърта.
Ясно и самия аз виждах, че той точно така постъпва. Но наистина не можех да схвана движещата сила мотивираща го толкова интензивно да отстоява неговото си. Наистина беше в състояние без оглед как и по какъв начин да изтласка всеки който стои на пътя му. Ако да речем той точно сега иска да подреди нещо. Или пък да изчисти кошчето, което си е набелязал.
Но пък най-интересното което забелязах при отстояването от него на позицията си, или при пробиването на пътя си към целта е, че почти не използва ръцете си. И не посяга на човекът, който стои пред него. Или пък му е в пречка. Просто се опитва да го избута или изтласка. А ръцете ги използва много малко в тази си борба. Това също не го разбирах. Обикновено когато нормален човек се бори да постигне нещо дето се вика драпа за него със зъби и с нокти. Без оглед дали ще нарани някой. А мой човек явно не постъпваше така. Но накрая се примирявах с репликата:
„ Ами нормално е да не е нормална ситуацията, нали аутистите ги водят ненормални хора!“
Не знам до кога щях да се чудя над тези въпроси ако една по-вълнуваща случка с Мой Човек не открехна завесата на тази загадъчност. Поне това що касае силата и естеството на движещият му мотив.
Един ден Шефката бе разпоредила да изнесат за почистване един килим. Който по принцип поне от както аз го помня си стоеше под два барбарона в голямата стая. Всички знаехме, че е възможно Мой Човек да се разстрои от голямото разбъркване в стаята. За това аз го отведох в друга по-малка. И му дадох да си ниже любимите пластмасови фигурки, с които той може да се занимава с часове. След около петнайсетина минутки проверявам. Виждам че всичко е наред. В смисъл килима е изнесен на перилата от вън. А мебелите са върнати по местата им.
Буквално след минутки Мой Човек приключва с низането. И двамата се връщаме в голямата стая. До едно време всичко си беше нормално. Но Мой Човек много обича да виси по прозорците и да гледа на вън. И сега така. Сяда на един стол до прозореца. И си се заглежда на вън. Но само след миг явно съзира килима, който е провесен на перилата. Познава го. После се стрелва към мястото където килимът е бил – там под барбароните. Констатира че го няма на местото му. На мига надава бойния си вик „Иииии!“ След което се втурва към вратата. Аз знам къде отива. Но на идване към Голямата стаята видях, че трите колежки и чистачката са във фойето пред входната врата. За това и съм спокоен. Уверен съм, че те ще го пресрещнат. И няма да му позволят да излезе вън от Центъра. Безгрижно започвам да прибирам едни книжки, мислейки си как това е някакво поредно малко вълнение на тема подреденост.
Да ама не!
След две три минутки осъзнавам, че бойния вик: „ Ииииии…!“ на Мой Човек не стихва. А възгласите, шумотевицата и караниците във фоайето се усилват със всяка измината секунда. Изтичвам на там. И оставам като втрещен. Мой Човек се бори с трите колежки едновременно, опитвайки се да стигне до врата. Всички знаем! Успее ли да се вкопчи в килима - победата ще е негова. Или по-скоро на страховете му поне според мен. Колкото до колежките, за тях това явно ще да е победа на неговия инат над тяхното его като служители.
Да!
Но две от колежките започват да поддават от умора. А той е на път да успее. Шефката явно и тя чува глъчката и излиза от стаята си. Заставам пред външната врата и казвам на колежките:
- Пуснете го! Аз ще си го поема.
Те го правят. И той връхлита право от горе ми. Не зная ако някой не се е сблъсквал с човек изпаднал в хистерична криза може ли да си представи каква сила е кумулирана в насочената към нещо психическа енергия. Ако не знае бих направил следното сравнение. Все едно торпедо се блъска в гърдите ви. Но тогава за пръв път в живота си усетих и нещо съвсем друго. Малко преди самия Мой Човек да ме достигне и да се блъсне в гърдите ми… Сякаш нещо друго невидимо ме тласна на зад. Нещо като плътна въздушна вълна е. Но тогава изобщо нямаше време да се замислям над странното явление.
Направо преминах към действия. Е! Понеже не съм света вода ненапита. Тук е момента да си призная. Че на младини тук-таме сме се попоступвали по дискотеките и баровете. Така че в ръкопашния бой не съм на нула като практически познания. Буквално за секунди го парирах. Направих му вълчи капан. И така заклещен между ръцете ми го повдигнах от земята, задържайки го без упора няколко секунди.
Това го знам почти от детинство. Човек остане ли без почва под краката си вече няма чак такава сила в устрема си.
И сега така стана. Нооо нещата не свършиха дотук. Удържайки физическо телесния фронт и не допускайки Мой Човек да излезе на вън да! Вярно! В това надделях. Но само след секунда се оказа, че това моето е някаква си пирова победа. Що касае усмиряването - последва извиване на ръката му. След което чинно го приведох върху единия от диваните в позиция на почти безпомощност. Но честно да си призная точно тогава много силно се изплаших от другото което видях. И ако съм честен на мига установих, как всичко което сторих е твърде недостатъчно за да кажа, че съм спечелил превъзходство и на психическо ниво.
И причината за този ми извод бе много проста. Лицето му бе бяло като платно. А около устните му имаше кърваво червен ореол.
А това вече го знаех от личен опит. Че със сигурност беше нещо сериозно И ако не прединфарктно или прединсултно състояние… То бе нещо подобно като преди припадък. Което съвсем разбираемо е много да ме притесни. За това и на момента го пуснах. Направих знак и на колегите. Казвайки им със сериозен тон, че би трябвало малко да сменим тактиката.
Защотооо….
Виждал съм и друг път на живо такова лице като това сегашното на Мой Човек. И си знам! Това състояние никак не е шега работа. Даже ще си го кажа от къде го знам - без да ме питате.
Има един сервиз, който е с договор за обслужване на градския транспорт. Там ходехме всички колеги, които по някакъв начин сме на „хранилка“ към общината. Главния монтьор е един българин-исполин. Висок малко под метър и деветдесет и пет. Тежи не много повече от сто и четиридесет кила. В свободното си време се занимава с фитнес. И поради тази малка подробност да има няма по него кило, кило и двеста мазничко. Останалото е само кокал и мускул. Всички го знаят като Мишлен Борипандата. Мишлен или Мишленката то е ясно. Лятото като го погледнеш по тениска и работен гащеризон той е напомпан точно като човечето на френската фирма за гуми. А второто име му идва от една друга случка.
Щерката на главния счетоводител на градски транспорт е в дванадесети клас. И кара Фиат Панда. Един ден идва в сервиза със спукана задна гума. Много притеснена. Закъснявало за някъде си момичето. Да ама всички крикове към момента са заети. И тя много се разстроила. Мишленката е душа човек. Види ли познат да страда в подобна ситуация търпилото на доброто му мира не му дава. И Мишленката какво да прави, какво да прави… Виква единия от гумаджиите. Хваща Пандата от зад. Повдига я във въздуха. И я държи така докато майстора подложи някакви измислени трупчета, че да свали гумата. Момичето било като шашардисано от силата му. Снимала го с телефона си. И го пуснала в социалната мрежа сред съучениците си. Че там имало три четири коментара как този пич е като Боримечката на Вазов от Под игото. И от тогава всички колеги му викат Мишлен Борипандата.
Но не за прякора тръгнах да разказвам, а за онова което видях на лицето на Мой Човек.
Та един ден докато возих оня от отдел Култура и образование в Общината отивам в сервиза при Борипандата. Беше ми вече ред да си сменям масло и филтри. И кого мислите заварвам там. Пецо Шматката, Миро Бибитката и Гошо Паликарето. Скупчили се трите хамстера до врата и нещо си шушукат. Викам си тез зевзеко-пезевенги пак са наумили някоя щуротия. Решавам че няма да се меся. Само ще гледам от страни. Двамата влизат от предната - голямата врата. А Паликарето се промъква изотзад през служебния вход. Влизам и аз, че да не пропусна шоуто. В един момент Шматка и Бибитката се втурват към Борипандата и започват да му тикат под носа някакви прозрачни пластмасови кутийки. Мишлен в началото само пренебрежително махва с ръка и се усмихва. Но Миро Бибиттката започва да крещи:
- Паяк! Паяк! – и отново бута кутийка пред лицето на Борипандата.
Пецо Шматката и той прави същото. И не знам ще ли да ми повярвате? Но онзи огромния ми ти мъж, както хуква да бяга… Ама направо като уплашен до смърт заек. Да ама онези двамата не го оставят. И когато Мишлен хуква към задната врата там го пресреща Гошо Паликарето. И той също започва да вика:
- Паяк! Паяк!
Борипандата дори не смее да погледне към кутийките. Пък иначе ако рече да се отбранява… А мамааа….! Ако само с два пръста на огромната си пестница да докачи някой от тез тримата хамстери - те щяха да летят като перца. Но явно той има неистов страх от паяци. И много се панира при вида им. Накрая скочи от горе на работния плот с менгемтата. И тогава видях лицето му. Беше същото като това сега на Мой Човек. Бял като платно с кърваво червен ореол около устните. Да но кой ти от Паликарето, Бибитката и Шматката разбира от такива лица. Скупчиха се в краката му и взеха да му завират кутийките около ходилата. Та тогава тази грамада колабира и рухна върху Шматката и Паликарето. Аз веднага викам Бърза помощ. С Бибитката започваме да се опитваме да измъкнем Гошето и Пецо от под Мишлинката..
Ахааа! Ще ги измъкнем - ама друг път.
Тежка работа е то това когато Борипнадата се отпусне в несвяст – ей! Добре че линейкаджиите дойдоха за има няма осем минути. А като чуха сирените от другите участъци на гаража наскачаха колегите на Мишленката. И удариха по рамо. Щото тежка работа ей!
После аз ходих с исполина в болницата. Че Пецо и Гошо бяха бая натъртени. Даже, на Шматката носа му така си е още крив. Падайки от горе от тезгяха Борипандата му беше фраснал една глава. Без да го съзнава разбира се. Пък Миро Бибиткта явно го досрамя от простотията, която спретнаха. И не му искаше да се черви пред парамедиците. Та тогава там в болницата доктора ми разясни, как това е нервна криза на базата на Арахнофобия - страх от паяци. Няма да я забравя тази дума цял живот. Каза лекарчето още, как това било супер пречувствителност към определен фактор. Имало силата на страх от смъртта. В случая на Мишленката към паяци. Но можело да бъде към всичко.
Че от онази историйка с Борипандата, знам какво означава такова лице. А след когато видях и Мой Човек с такова лице, веднага се сетих! Всичките негови действия, от които толкова роптаят колегите не са никаква превземка. Или пък инатлъци някакви от сорта: „Искам да е на моето!“ Нищо подобни! Просто Мой Човек има фобия към хаоса и мръсотията. И види ли в такива моменти се страхува едва ли не за живота си.
За това и попадайки в тази ситуация с килима помолих колегите да му позволим да излезе до самата входна врата. Да погледа килима и да има нещо като реакционно мисловно време да се успокои. Че килима е там. Че няма страшно от това. Че евентуално това ще е само за кратко новото му място.
Впоследствие по този начин с много по-меки израни средства… Без заплахи… И с много търпение в близките четиридесет и пет минути успяхме да го успокоим. Тя и Шефката нали ни се бе притекла на помощ. Така че доста хора бяха свидетели на случващото се. И то добре че така се случи.
Защото аз просто усетих как това събитие наля срещу Мой Човек порядъчно количество масло в огъня на недоволството сред колегите. Но те хората бяха в пълното си право да негодуват. Защото едно от главните условия потребител да присъства в Дневния Център е да не създава подобен род проблеми. Да не говорим, че Мой Човек щом един път видеше някоя колежка с червило, след това ако тя е без такъв макияж, той отиваше да и пипа устните с въпросителния поглед: „ Защо сега не е?!“ А това никак бе беше по вкуса на колежките. Особено пък като го виждаха редовно да бърка в кошчетата за боклук.
Е! Ама то нали Мой Човек вече бе станал мой човек. И аз по мой си тертип си бях закачил душата, сърцето и чувствата за него… Както правих това с колите и автобусите, които ми зачисляваха… Няма как. Искаше ми се да го защитавам. И той да не страда от това, с което го бе дарила или му бе отнела Природата.
© Ригит Всички права запазени