Втората причина
                                                               (Теодора)

   Начинът, по-който ме покани... коренно различен от това, което бих очаквала на базата на петгодишното ни познанство от гимназията. Тази беше първата причина да те изслушам... Във всеки случай, предварителното ми намерение да не говоря, не е свързано с теб - ще разбереш защо. Чудеше се дали бихме могли да сме приятелки. Знаеш ли кога си изясних това?
   ...В края на първата учебна година, вече имахме представа кой кой е, какво всъщност покриват високомерните ни фасади. Освен острият ти ум и безпардонност, ми беше симпатична с това, че не парадираш с финансовите възможности на баща си. Тогава дойде онова важно за ръководството на гимназията градско лекоатлетическо състезание. Бяхме в отбора. На финала на 1500 метра, абсолютната фаворитка - прекрасна бегачка от Търговската гимназия - превъзхождаше всички ни. Беше видимо, съгласни бяхме. Не и ти. От старта се лепна за гърба й, не й даде да се откъсне. Костваше ми неимоверни усилия да ви следвам. Момичето не очакваше някой да издържи на темпото й, постепенно се изнерви. Петдесетина метра преди финала се обърна да види къде си и залитна. Използва възможността и я изпревари. Това я разколеба, дръпна я, даже не се хвърли да те догони. После в съблекалнята беше супер учудена защо не съм я изпреварила и аз – да, факт е, че бих могла, след като се скапа. Само, че това би било нереално, изнасилено, ...изопачено - тя беше категорично по-добра бегачка от мен. Едва ли помниш какво ми каза тогава - че е по-добра и от теб, но това не значи, че няма да си първа. Че едва не си си изплюла дробовете, но ако е необходимо и това би направила, за да победиш. Тогава осъзнах, че за приятелство, уважението не е достатъчно. За приятелство, както го разбирах, както го бях попила... и не само него. От кого ли?
   От мъжа, заради когото съм в страната в момента и за когото бих направила всичко. Мъжът, в когото съм влюбена, откакто се помня и не, нямам предвид Ксавие - той е наясно с това. Говоря за брат ми.
   Не знаеше, че имам брат? Петгодишната разлика във възрастта определи спецификата на взаимоотношенията ни. Във всеки нов етап, в които навлизах, той вече беше преминал, проправяйки просека, по която можех да дефилирам с кристални пантофки. И в игрите пред блока, където гласът му кънтеше до последния етаж. И в училище - даже след като завърши осми клас - бях просто сестра му. И не на последно място, в отношенията с родителите ни. Абсолютна независимост - никой никога не му държеше сметка с кого излиза и кога ще се прибере. На мен ми остана просто да се възползвам от тези непознати за приятелите ми привилегии... Знам, не разбираш защо ти говоря това, но ще трябва да ми се довериш. Поиска отговори - ще ги получиш. Ще се постарая да съм максимално кратка и в зададения от теб тон - абсолютно откровена.
    Няма как да си забравила втората абитуриентска вечер - именно ти беше инициаторът да я празнуваме в скъпото, лъскаво, ъндърграунд заведение. Бяха минали матури, държавни изпити, повечето знаехме къде продължаваме, още преди да са започнали приемните изпити. Чувствах се тъпо, празно, безсмислено. Не защото не ми беше там мястото. Защото не знаех къде е. Наоколо се мляскахте и натискахте. Не играехте, поне не прекалено..., нямаше с какво да се успокоя - деветнайсетгодишна девственица без гадже, даже и бутафорно. Парадокс ли? Ординерната дилема на симпатичната, интелигентна романтичка (най-безнадеждната й форма): да слезе ли от извисената кула на идеалите си в посредствеността или търпеливо да зяпа вратата, додето принцът я разбие с шут, с надеждата ръцете му да са заети не с пенсионното й свидетелство. В конкретния случай през вратата влезе група от няколко души. В дефицитното осветление разпознах братовчед ми - три години по-голям. Като малки играехме често през ваканциите. За времето, в което не се виждахме беше станал здрав, мускулест, ...различен. Направих необходимото да ме забележите, демонстративно махнах, приближих, метнах се на врата му. Ухили се, после смутено се обърна и погледна елегантно облечения мъж зад себе си. Онзи ме сканираше любопитно. Така започна всичко.
   Тогава не знаех, че братовчед ми от година работи в една от така наречените силови групировки. Че красивият хищник зад него е младият му шеф. Че поне една мутра не е тъп, грозен изрод. Накратко: всичко се разви като насън. То всъщност това си и беше - няколкомесечен унес с епизодични кратки събуждания, основно за неприязнени лаконични разговори с родителите, които притеснено следяха промяната. В присъствието, поведението, излъчването на дъщеря си, която виждаха все по-рядко...
   Докато траят, тривиалните истории са само във второ и трето лице. В първо е единствено еволюцията на увереността, че знаеш какво правиш. ...Да, не съм си загубила ума... Да, само аз виждам какво има зад обусловеното от миналото му поведение - а честна дума, там имаше какво да се види, особено ако гледаш избирателно... И да - може би..., надявам се..., знам, че бих могла да го променя... Еволюция, в която събитията неспортсменски  изпреварват значението си. Не защото са непонятно бързи, а защото възприятието им е инжектирано с клинично неоткриваемия допинг на самозаблуждението.
   На коледния купон на фирмата в Гранд хотел Варна, на който бях сигурна, че ще ме представи официално, не погледнах часовника... Камбаната удари дванайсет и моята приказката свърши. Започна за грейналата блондинка, която слезе с него от Мазератито.
   Болката от унижението беше толкова абсурдна в своята неудържимост, че ме разнищи, чак когато братовчед ми ме остави пред блока. Болеше, когато се свлякох на пода в стаята. Болеше, когато брат ми скочи стреснат от леглото. Болеше, когато нечленоразделно опитвах да пресъздам агонията. Болеше и... когато самосъхранително излъгах, че ме е ударил..., за да боли по-малко...
   Прегърна ме. Щом хълцанията постепенно утихнаха, попили в гърдите му, заговори. Дълго и тихо. Седнали на килима, с опрени гърбове в дивана, чух неща, които... Наистина нямах представа през какво е преминал, какви уроци е научил... не само в онова специално подразделение в казармата... Клин - клин избива. Когато се изправи се развиделяваше. Отвори прозореца и ме повика. Посочи изсветляващите звезди и каза: В нашата галактика са 400 милиарда - Млечният път е с диаметър 120 хиляди светлинни години и се движи със скорост 600 километра в секунда. 100 милиарда такива галактики са само във видимия космос... Носим се на повърхността на планета някъде сред безкрайното нищо. Наистина ли вярваш, че това, което се случи е края на света? После, ме зави на леглото и преди да излезе, прошепна сериозно: Бъди спокойна, ще се погрижа.
   Спах безпаметно целия ден. Когато привечер отворих очи и застанах пред огледалото, не се видях. Нямаше чувства. Нямаше емоции. Даже не болеше. Нищо. Най-фаталната диагноза - пустотата. Не бих прогнозитала как щеше да свърши всичко, ако... Вдигнах машинално, когато в десет звънна телефона. Нито погледнах кой е, нито казах нещо.
   ...Абсолютен непукист - всякакви скрупули са му ампутирани при раждането, трикратен републикански шампион по самбо, висше икономическо образование, сто осемдесет и петсантиметрова машина с гросмайсторски интелект. Бос на респектираща в национален мащаб силова групировка, с реализиращ се потенциал на икономическа в наднационален. Не аз - сигурна съм, че никой не го беше чувал да говори така.
   ...Каза, че рядко греши, но случаят е такъв. За него каквото и да е имало помежду ни, е приключило. Искал да ми натрие носа, задето съм се взела насериозно. Не се гордее с начина, по който го е направил. Няма значение дали ще приема извинението му, но го поднася. Винаги когато имам нужда от каквато и да е помощ, мога да разчитам на него.
   Преди да затвори, съжали, че не се е запознал с брат ми при други обстоятелства...!
   Имах гипсова отливка вместо гърло. Ръцете ми конвулсираха неконтролируемо. Минута не можах да набера номера. Майчице мила, какво направих! Бях на още сигнал „свободно” от експлозията, когато батко отговори спокойно, че всичко е наред. Исках да му кажа, че..., да попитам..., прекъсна ме - заминавал в командировка за няколко дни. Оказаха се месец. ...Две години по-късно, в Люксембург прочетох, че са взривили К. в асансьор. Отделеното внимание в медиите характеризираше влиянието, което е придобил.
   Така и не узнах какво се е случило между двамата. Деликатно, но твърдо, батко замълча - случаят бил приключен. Как се приключва такъв случай?! Как ли - по най–непредвидимият начин, естествено - преди дни, когато братовчед ми дойде в... Помнеше всичко до последна подробност. Като мен.
   ...Никой не разбрал как брат ми се е озовал в кабинета на шефа - по обясними причини достъпът в сградата бил по-консервативен от този във военна база - заради което доста хора проплакали по-късно. Когато вкупом влетели десетина гардове, за да неутрализират обекта, К. очевидно вече знаел кой е и ги извадил навън. След минути се появили заедно. Спуснали се на подземното ниво, където е тренировъчната зала. Разкарал всички. Преди да тресне вратата с нареждането да не си подават носа, братовчед ми изтръпнал като ги зърнал с леки боксови ръкавици и протектори на главите - били като Давид и Голиат. Даже нямало смисъл да се залага... Сетне, когато вратата се отворила и излезли... и двамата, К. стиснал ръката на брат ми и наредил да го изпратят до изхода. Единственото, което поръчал преди да хлътне в асансьра, било да му донесат лед. Не е ясно какво точно е станало вътре, но за пръв път след тренировка не се качил по стълбите, до офиса си на третия етаж.
   Това е брат ми. В последните дни, в контекста на обстоятелствата, като преглеждам живота му дотук, и онова което е станало пред очите ми, и другото, което знам индиректно, все едно гледам филм на Бертолучи. В определен момент си даваш сметка каква колосална промяна са претърпели героите, без въобще да си разбрал нито как се е случило, нито кога. Кога онзи луд, вулкан от енергия, абсолютно непоколебим в правотата и способностите си, див до арогантност лидер във всяко отношение, изстрада метаморфозата до това, което е в момента, защото той наистина я е изстрадал и то в крехка  възраст, остана ненапълно ясно за мен. Все едно... Той не е просто най-близкия ми човек, а приятел. Винаги. Както когато ме подготви за приемните изпити в гимназията. Или когато - просто за протокола - реши няколко дни по-рано, макар и с други числа онази прословута задача, дето ни измъкна на националната олимпиада в единайсти клас.
    Все още е непонятно защо ти навирам личните си истории, след като имаш достатъчно, нали? Ами ти? Какво в действителност искаш от мен, Сара? Защо ме дръпна във „вибрацииите” си? Разбира се, че не ти е необходимо мнение, за да решиш - винаги решаваме сами, нали? Именно - да решиш. Защото вече си го направила. Иначе не би търсила потвърждение, оправдание, извинение. Пред собственото, грижливо и ревностно отглеждано Аз. Как беше: „ интелигентна, привлекателна, студенокръвна, състоятелна... кучка”. Изумително е колко сме изобретателни в мазохизма си. Първо изграждаме в главата си конструкция на света, както го мислим, сетне посвещаваме живота си на самоотвержената битка да го натъпчем вътре. И когато той - непослушният свят, на когото изобщо не му пука за нея, я пръска по шевовете, находчиво и с удвоени усилия я кърпим. Не, че съзнателно или интуитивно не си даваме сметка за това. Просто другите така правят. Кой е казал, че трябва да е лесно, нали? Докато в някакъв „шантав” момент, по един или друг начин не прогледнем, че и страданието, и свободата от него са само въпрос на избор… Макар, че рискът да го пропуснем за пореден път, е все по-реален. Защото не самият миг е специален, а готовността ни да го използваме за това. ...Извини ме, изморена съм..., не само ти не харесваш „анализатори-сърцеведи”. ...На аерогарата не чу защо съм в страната. Защото не ти казах...
   Когато се обадиха, че е претърпял злополука, ми трябваше вечност да асимилирам  информацията. Беше абсурдно, невъзможно, нямаше начин! Някой просто не знаеше, че той не може да бъде наранен! Съжалявам за проваления доклад на международния симпозиум. Шофьорът промени маршрута за института към аерогарата.
    ...Спирачките на претоварения микробус отказали..., профучал на червено с над сто. Ударът  в задната част на колата му я отлепил от асфалта. Когато се сгромолясала, инерцията я запокитила към автобусната спирка. Очевидците твърдят, че метри преди да я помете, безформената метална маса нелогично странно се завъртяла, преобърнала се и прекършила дебелия тролейбусен стълб отстрани като клечка. Когато разрязвали ламарините, за да извадят тялото, най-трудно разтворили пръстите на дясната ръка, стиснали нечовешки ръчната спирачка. Експертизата е категорична: краката му са били счупени и абсолютно заклещени, когато необяснимо как, преди да загуби съзнание е успял да дръпне лоста и да промени траекторията... В траектория, която го извела в безтегловната, безвремева орбита между живота и смъртта...  
   Кома е гръцка дума. Означава дълбок сън. Тоест непонятност. Като чудото, че не е мъртъв. Първичната помощ - мъжете от спирката също са се включили в спасяването и последващите начални операции са абсолютно адекватни. Благодаря ти, ...впрочем, не знаех, че има толкова, не просто приятели, а хора, безапелационно предлагащи помощ. Бях в спешното отделение единадесет часа след инцидента. Ортопедичните травми са оперирани. Фатални наранявания на вътрешни органи няма, което предвид обстоятелствата е почти необяснимо. Другото... Ксавие направи невъзможното. За 48 часа - едва ли е станало без политическа намеса (все пак е редактор на биографичната книга на Херцога) - самолетът на компанията докара във Варна емблемата на европрейската неврохирургия, професор Морис Бертран. По негова препоръка го преместихме в клиниката на професор Арнаутска. в Евксиноград. Там разполагали с необходимото.
   ...Аз разполагах с няколкото часа, когато два месеца преди това се срещнахме в Париж. Покани ме седмица по-рано. Щеше да посети изложение. Засякох нехарактерните нюанси, предвкусих, че нещо ще сподели, прекроих графика. Даже и в обичайната си непредесказуемост, вечерта пак беше непредвидена... Близо три години след като излезе от десетгодишна връзка, не се сближи трайно с друга. Кандидатки никога не липсваха... защо ли не съм учудена... Не живееше с миналото, но и не забрави... прекалено дълго... Беше срещнал някого. Не можеше да повярва, че е докоснал толкова близък, сроден, понятен вътрешен свят, само че покрит от дебела броня. Дори не се бяха изяснили... Знаех си урока - безсмислено беше да питам. Без друго щях да науча само това, което е решил.  А то надхвърли очакванията ми - вече имаше съкровено желание - да покаже Нея, ...на самата Нея! За света личният му живот не беше табу. Беше енигма. Не и за мен. Имах таен, безпогрешен код. Обикновено се усмихваше често, а очите му бяха сериозни. Единствено когато беше влюбен ставаше обратно...
    ...След осемнайсет часа изследвания, операции и пак изследвания, Арнаутска ме покани в кабинета си. Дребната фигура на Бертран изглеждаше като антика сред модернистичния дизайн. Професорката обясни авторитетно, с осезаем респект, че времето било критично, затова уважаемият колега поел отговорността да приложи лично „модифициран метод на невронавигация, с който се локализират прецизно границите на хематома, след което чрез прозрачен троакар се прониква по най-краткия, безопасен и атравматичен път до кръвоизлива и ендоскоп-асистирано той се евакуира”, което впрочем  било изключителна рядкост, не само у нас. Като приключи с фактите, очевидно по предварителна уговорка, деликатно ни остави сами, независимо от настойчивите изисквания за дискретност, клиниката й вече беше безпелационно ситуирана върху картата. Професорът се усмихна уморено и ме погледна, ...гледайки през мен. Запечатах всяка сричка, сякаш беше свещен скрижал: Ще си позволя да съм човешки откровен. Привилегия на опита е да не спестява на медика отрезвяващото осъзнаване, че в най-добрия случай, науката само любопитно надзърта през ключалката към мистерията на живота.  Радостното е, че е направено адекватно всичко, което е възможно. Не съвсем радостното - че толкова е възможно. Предоставих на колегите анализите и препоръките си, но... събуждането му вече не зависи в решаваща степен от медицината. Помните ли „Хотел между тоя и оня свят” на Ерик-Еманюел Шмит? Той е там, моето момиче. В следващите дни, седмици или месеци, никой няма да знае, в каква посока ще го отведе асансьорът. Сигурно е едно - за да се върне при нас, му трябва причина. Толкова безапелационно жизнеутвърждаваща, че да залюлее махалото обратно. Аз лично знам само една такава причина... Успех!
    ...Единственият път, в който някой може да направи за него това, което той прави за мен през целия ми живот и... този някой не съм аз... Ирония, присъда... или пореден урок?!  Въпросът е риторичен, Сара. Ти сподели, че срещата ни на аерогарата е дошла от небето. Интуитивното ми усещане, че случайни събития няма и ако не разбирам основанието за възникването, не означава, че такова не съществува, се потвърди. Да, начинът, по който ме покани беше първата причина да те изслушам. Няколко минути след началото на откровението ти, вече имах втората, същностната, „безапелационно жизнеутвърждаващата”...
   Той не би бил Той, ако по тривиален начин покажеше Теб на Теб самата... Върви, Сара... Сега Чавдар се нуждае от теб почти толкова, колкото ти от самата от себе си...