- Виденията винаги се сбъдват -каза старецът с тъжен поглед. Гледаше през прозореца към снега отвън  и това, което виждаше, му бе до болка познато. Беше го виждал стотици пъти във болезнените си видения.  Той и останалите мъдреци опитаха всичко, за да предотвратят жестоката действителност. Да преборят виденията. Тежко му бе. Беше уморен да се бори срещу неща, които не можеше да промени. И ето, сега се сбъдваше най-големия му кошмар.

- Виденията винаги се сбъдват - повтори тъжно старецът, а тълпите създания на Злото преминаха през портите на Двореца в планината.

Но кой беше старецът? И какво толкова бе видял?

Той бе един от мъдреците, хора можещи и знаещи много за сили, които понякога и те не разбираха напълно. Той бе един от многото борци срещу силите на Арадор - въплъщението на злото.  Арадор, наричан още повелител на Мрака, Господар на Злото, или просто Абсолютния,  не бе от техния свят. Той бе мъртвец, върнал се от смъртта, за да поведе легионите си срещу живите. Никой не знаеше причините за Съживяването му, нито кой е бил преди това. Но сега той бе бичът на света им и го поглъщаше. Вече имаше цели територии, в които нямаше живот и царстваше смъртта.

 Ето срещу такъв  враг се бореше старецът години наред. Бореше се с всички сили, но дълбоко в себе си знаеше: ”Виденията винаги се сбъдваха” и това, което бе видял преди 6 години, щеше да се случи. Нищо не можеше да направи, за да го предотврати.

- Старче, часът ти удари! - чу злокобен глас зад себе си. Не се стресна. Чувал го бе стотици пъти. Знаеше какво следва. Преживявал бе случващото се във виденията си. Обърна се с гордо вдигната глава. Арадор стоеше пред него. За господар на злото изглеждаше нищожно. По-скоро би минал за чумав прегърбен човечец, съсухрен и без никакъв живец. Но смъртта витаеше около него. Старецът я усещаше,  студеният дъх на Арадор го смрази. Усети студенината на умиращото си тяло. Чувството бе същото като в стотиците му видения.

- И двамата знаем какво следва - старецът едвам чуваше думите. Губеше се, духът му умираше.

- Не останахте вече истински бойци. Скоро светът ви ще загине, за да се роди нов, красив, мъртъв свят.

- Може и да спечели битката - промълви с последни сили старецът - но аз знам, че не можеш да спечелиш войната. Видях падениет... - лицето му замръзна в зловеща гримаса -душата му отлетяла бе вече. Прегърбената, гниеща черна фигура на Арадор се надвеси над него.

- Това, което си видял, го видях и аз, но аз видях и отвъд. Видях края на този свят, който ми отне всичко. И нищо не може да промени бъдещето.

Арадор извърна глава и се озова в мрачна пещера. ”Видение!” - осъзна в същия миг.

Срещу него стоеше млад мъж с огнени очи. Всъщност целият той гореше. Пламъците ставаха все по-големи. Арагор опита да ги загаси със смъртоносния си дъх на смърт. Пламъците се разразиха повече, но започнаха да добиват и форма. Мъжът започна да вика от болка. Арадор отстъпи, дъхът му би трябвало да убие човека, но това не бе станало - как бе възможно това?

Пламъците се сгъстиха и оформиха нещо, което бе виждал и преди. Фигурата, която щеше да играе голяма роля в още по-далечното бъдеще. Но не бе очаквал именно тя да го погуби. Нямаше логика, как бе възможно. Защо?

- Защо? - отрони само. За пръв път от възкресението си от смъртта изпита страх. - Защо го правиш?

Пламъците, оформили вече  дракон от огън,  образуваха зловеща демонска усмивка от огън. Мъжът спря да крещи от болка, раните му от излезлия от него огън започнаха да зарастват, а той с луд поглед погледна Арадор.

- Така е писано. Виденията винаги се сбъдват. - Огненият дракон избълва вълна огън, която в миг изпепели Арадор и го върна от транса му.

- Господарю, добре ли сте? - рече дребното, прегърбено и отдавна мъртво  дете пред него. Поредният войн от армията му неживи. Но твърде любопитно. Арадор вдиша бързо и засмука измъчената душа на немъртвото дете. То го бе видяло след транса, а това се наказваше с бърза смърт. Сгърбеното тяло се строполи до вкочанения старец.

***

 В същото време на стотици километри от двореца в планината една жена усети болезнена болка в сърцето си.

- Още един от мъдреците е изгубил живота  си. - пророни с тъга тя. Тя владееше огромни сили и живото доказателство бе огледалото пред нея. То точно пресъздаваше сцената с отнемането на душата на стареца. И последващото влизане на гърбавото немъртво дете в стая, докато Арадор стои вцепенен. ”В транс” - осъзна жената.

Какво ли вижда, зачуди се тя. Може би триумфалната си победа или разгром, който смята за победа. Защото тя знаеше, че въпреки че „Виденията винаги се сбъдваха” това, което виждаха, не винаги отразяваше целия момент, а просто част, водеща след себе си абсолютно непредвидими последствия. И въпреки че видението може да загатва за победа или загуба, реалността можеше да е съвсем различна. А че Арадор не можеше да победи ù бе пределно ясно – тя лично щеше да затвори полуизгорените му в делва, която ще зарови в земята в бъдеще, в не чак толкова далечното бъдеще. Само ден преди мистериозен удар с нож в гърба да я убие.  Трудно ù бе да знае, че когато Арадор умре, и тя ще последва съдбата му, без да може да се порадва над дълго чаканата победа над злото. Може би щеше да се спаси, си мислеше. Може би, ако открие кой е мистериозният ù убиец, ще може да го спре. Може би, но в момента си нямаше и  представа кой бе той. Но знаеше, че дългият път, който я очакваше, щеше да я отведе при него, при тленните останки на Арадор и при една нова любов.

Време беше да тръгва.