Видовден

          Видовден

       - Ето, подпиши се тук! – шефката побутна присъствената тетрадка.

   Жана се наведе и в момента, в който драсна да удостовери пристигането си на работа чу:

       - Ако днес ти връчат заповедта за съкращение, да не се изненадаш.

   Ръката й стисна химикала като с клещи, вдигна глава и погледна в месестото лице на директорката:

       - Как? От кога?

       - От утре.

       - От утре? От утре не съм на работа?

       - Виж, моля те, не прави сцени. Знаеш как е в държавната администрация. Сега разбрах, че си в списъка на съкратените. Ще направя всичко възможно да те върна на работа. Знаеш, че те ценя. Само те моля да подпишеш заповедта. – шефката с мазен глас продължи да мънка, но Жана вече не я чуваше.

   Излезе в коридора и се опря на стената. От утре. Как от утре? Беше вписана в графика за дежурства за следващия месец. Защо е от съкратените? Нали бяха заплашени само среднистите. Две години я държаха на временна бройка, петнайсет дни преди съкращенията я направиха на постоянна. Колко колеги започнаха след нея и все се уреждаха. Тъкмо се беше зарадвала, че най-после има сигурна работа и сега - съкратена. От утре!

   Очите й се напълниха, но се зададоха колеги. Бръкна в чантата за слънчевите очила и побърза да се прибере в стаята си. Седна на бюрото и си подпря главата с ръцете..

    - Чух сутринта. Що не си вземеш болнични? К’во ще правиш? – колегата я гледаше състрадателно.

    - Нищо. Ще си разчистя бюрото. И да взема болнични, нищо няма да променя. - ръцете й трескаво затърсиха работа. Местеха папки, отваряха чекмеджета, премятаха листи. Главата й продължаваше да гъмжи. От утре! Все това.

   Не направи сцена, докато подписваше. Можеше пък  да е грешка? Не беше.  Обещаха й съдействие за възстановяване, тя кимна мълчаливо и си тръгна.

   Вече мислеше как ще каже вкъщи. Една свекърва имаше - чудо. Веднага щеше да я изкара виновна и некадърна. Синът й кротък, но и той без работа. Все не му вървеше на горкия. А и мързелив си беше. Жана не се притесняваше за себе си. Знаеше ще намери работа. Но от утре? Това не можеше да проумее. Защо не я предупредиха? Щеше по-рано да потърси. Що за шефка имаше - да не знае кои са съкратени? Нали тя ги определяше. Нещо й просветна. Приятелките на шефката със средно образование не бяха в списъка. Да... Това беше. От ясно по-ясно. Жана стисна уста. Готова за битка със свекървата,  забърза към къщи. Ходенето я успокояваше, а и някак подреждаше мислите. От утре. От 1-и юли. Тъкмо ще води децата на плаж. И без това в градината бяха направили сборни групи  и не й харесваше малки и големи да са заедно.

  Оттук беше просто. Свекърва й млъкна, успокои мъжа си, изкара месеца на плажа с децата. В това време си намери и работа. По-нискоквалифицирана, вярно, но с по-висока заплата.  Съжали малко, че не осъди предните работодатели. По закон нямаха право да я изхвърлят, но знаеше, че  болката от унижението с нищо не се компенсира. А и искаше да забрави. Повече не стъпи там. Обади й се след няколко месеца бившата шефка и й предложи да замества по майчинство, но  естествено отказа.

   Минаха години. Жана си работеше, както знаеше и това не остана незабелязано. Беше след поредното й повишение, когато един ден я видя при началника си – пенсионерка вече, остаряла, още по-напълняла - почти кръгла. Мазният тон беше същия:

     - Жана! Колко се радвам! – хвана й ръката и не я пусна.– Не си сменила професията? Браво! Много, много се радвам, че работиш тук. Само ти ще ми помогнеш.  Значи така, а? За старата власт не искаше да работиш, а за новата...

   Жана не се сдържа:

     - Старата власт ме изрита, ако помните. - изтегли ръката си от лепкавите длани на тантурестата си бивша шефка, врътна се на токчетата и излезе.

    Помнеше. Всичко помнеше. Но беше Видовден.