5.02.2012 г., 15:30 ч.

Вие сте си едните 

  Проза » Разкази
1150 0 8
10 мин за четене

Баба Велика си седеше кротко под старата ябълка до оградата. Имаше видимост към улицата и не пропускаше кой от къде идва и къде отива. От време на време – когато не беше на ясно, високо и откровено питаше. Получаваше отговор, който я успокояваше. Или не получаваше. Това вече   не я тревожеше. Майското слънце напичаше гърба й. Дебелият вълнен елек  й топлеше хубаво, но тя усещаше и другата топлина – лятото напираше и баба Велика беше доволна, че ще му се порадва и тази година. Взе да задрямва, но не й се ставаше да си влезе в къщи. И тъкмо по това време край нея мина русокосата  Елена – Радината внучка, която тия дни щеше да прави бал.

- Бабо, добър ден. Добре ли ти е на слънце? – попита момичето.

- Добре ми е, мале. Ти купи ли си роклята? И там – каквото си знаете?

- Всичко ми е готово - поспря се Елена. – Днес си купих и бижутата. Ще си сложа сребърни неща - сега са модерни.

   Момичето отмина надолу по улицата, а баба Велика се замисли. “Сребърните били модерни – какво друго да каже, като си няма златни? Що злато мина през ръцете на Димитър, ама за внучката му сега нищо няма.” Баба Велика се размърда недоволно. Всеки път, когато се сетеше за този човек, все се ядосваше. А го нямаше вече  35 години. Не можеше да му прости и на оня свят. И не минаваше ни ден да не стане нещо, което да я върне в онези години, когато всичко живо в Пролома говореше само за Димитър и Невена. Баба Велика затвори очи и се облегна леко назад.

    Хубав мъж беше този Димитър. Само двама от внуците му сега приличат на него. Високи и стройни. Досущ като дядо си. Косата си носеше малко по-дълга и сресана назад. Очите му бяха толкова черни, че можеше да се огледаш в тях. Къде ходеше и какво правеше, на никого не казваше.  Въртеше търговия, все нещо договаряше и все за някъде бързаше. Не ходеше по седенки, нито пък влизаше в някоя от кръчмите. Много не го виждаха и по нивите. Само по коситба се застояваше в селото – помагаше на баща си и дядо си, но за малко. После пак зачезваше. Пари имаше и обичаше жените. Поне така говореха връстниците му, но не знаеха нищо повече от това, а дали и то беше истина, кой да каже? После изведнъж се ожени за Рада и всички  моми в селото бяха покрусени. Тази Рада беше дребна като синигерче. Тиха, сдържана, мълчалива. Беше руса и бяла като сняг. Отнесена и странна. Всички мислеха, че не е като другите момичета. И така си беше. Имаше още пет сестри – всичките хубавици. Защо Димитър избра точно Рада, остана загадка. Баба Велика още помнеше тази сватба. Всички бяха втренчени в младоженците и се чудеха как Господ  ги е събрал толкова различни. Високият, мургав и силен Димитър и Рада – момиче с особени очи, плашливо и необщително. Някои се кръстеха и молеха Господа за прошка, защото си мислеха, че понякога и той много греши. Но и това чудо мина. След месец  беше  сватбата на баба Велика, която се задоми за братовчед на Димитър. Но тя нямаше много спомени от този ден. Сватба като сватба. Цял живот от тогава са комшии. И всичко, което се случи през годините с тях, премина и през нейния живот.

    Димитър продължи да се губи и да си върши работата, от която никой не разбираше. Рада въртеше къщата, градините, нивите и добитъка. Раждаше деца на всеки две години и ги гледаше трудно, защото все нямаше кой да й помага. Кръщаваха ги с имена, дето никой не беше чувал. Момичетата бяха руси, а момчетата – чернооки и мургави. На църква ходеха рядко – само по празници. И то, когато Димитър си беше в къщи. После взеха да се чуват приказки, че Димитър се залюбил с Невена – бездетната жена на кмета. Клюкарките поддържаха мълвата, че това се е случило на минералните бани, където двамата редовно ходели. Невена започна да се облича по градска мода, носеше много злато по себе си и се хвалеше, че всичко е от Димитър. После роди дъщеря и я кръсти  Дарина.

   Сестрите на Рада я пазеха да не чува това, което се говори, но един ден тя разбра. Велика й разказа всичко – че парите на Димитър отиват при Невена, че я отрупал със злато, че не се плашел от нищо и вечер редовно ходи при нея, а кметът кандисал, защото  не можел да има деца – бил болен. Рада гледала пред себе си, мълчала и така – цяла вечер. Велика се пообъркала – мислела, че ще си поговорят, че от това и на двете ще им олекне, но Рада с нищо не показала, че новината я е разтревожила. Велика се зарекла повече никога да не се меси в хорските работи, особено в тези на комшиите. Но никое зло не идва само. В дома на Димитър и Рада сякаш влязла черна сила. Имали осем деца – пет от тях починали. Останали само три момчета. Започнала и войната. Хората в Пролома живеели все по-трудно и вече не обръщали внимание на историите. Един ден Велика видяла, че поотрасналата Дарина чука на двукрилата порта на Радини. Едно от момчетата отворило и тя влязла в широкия двор. И оттогава редовно ходела. Помагала на Рада в къщната работа и в градината, а през зимата Рада я учела да плете и шие. Момчетата на Димитър я обичали и по ред я изпращали до в къщи в зимните нощи. Тя била досущ като тях – тънка, черноока и с дълга, кестенява коса.  Невена не я спирала да ходи там. А Димитър не се спирал дори да я погледне. Синовете му тръгнали да учат по градовете. Той продължавал да върти търговията си и рядко се прибирал в къщи. При Рада стояла само красивата Дарина. Велика често се питала какво сърце има тази жена, та търпи толкова много и толкова дълго, но отдавна вече знаела, че Рада била различна. И това я успокоявало.

    Един ден -  било рано сутринта в края на зимата - камбаната ударила на умряло. Новината се разнесла бързо и тревожно. Димитър бил починал в Сърбия.  Никой не разбрал какво точно се е случило. Хората се чудели от какво може да си отиде един здрав мъж, преди да е навършил 50 години. Но нямало и кой да им отговори. Рада не била от разговорливите. Сестрите й също мълчали. Може би наистина нищо не знаели.

    Велика си спомняла колко жестоки били следвоенните години и как трудно оцелявали всички. Димитър оставил само дългове. Момчетата се прибрали и помагали на майка си, с каквото могат. Спомнила си и нещо много страшно. Няколко месеца след смъртта на Димитър - късно вечерта, на голямата порта се затропало силно и настойчиво. Рада и трите момчета излезли да отворят. Двама мъже – всеки от тях като канара, нахлули в двора. Забутали жената и момчетата към голямата стая. Огледали с острите си очи наоколо, после погледнали към дребната жена и трите момчета до нея. Виждало се, че са очаквали друго да видят, а не уморена вдовица с отнесен поглед и три деца до нея. Погледали, погледали, пък единият попитал дали имат какво да ядат и какво да облекат, като са останали без баща. Рада кимнала и продължила да ги гледа с особените си очи. Другият сърбин не се стърпял и казал, че очаквал тя да ги попита кои са, що са, защо идват посред нощ и какво искат.

- Какво да питам? – едва отронила Рада. Никога не съм питала нищо, та сега ли? Имах мъж – умря.  От осем деца – само тези ми останаха. И трябва да ги отгледам. А за какво сте дошли, вие си знаете. Не аз.

  Сърбите постояли, помълчали и си тръгнали. Види се, че за каквото са дошли, не го намерили. На улицата се били събрали съседи, разтревожени от среднощните гости у Радини, но тези двамата кротко си излезли през портата, жената пуснала широкото резе и махалата утихнала. Дни наред всички се чудели  колко твърда и силна се оказала Рада. И приказките около смъртта на Димитър спрели. После животът отново влязъл в релсите. Момчетата си завършили образованието, оженили се, вече имали свои деца.  И винаги помагали на Дарина, когато имала нужда от нещо. Баба Велика била сигурна, че тя не знаела нищо за майка си и Димитър. Не научила, докато била малка. Сега кой ли помнел тази история? И Дарина имала семейство и деца. Работела при един от синовете на Димитър. Говорела като него и усмивката й била същата. Някои хора направо се чудели на приликата им. Но не се чудели всички.

   Баба Велика чу стъпки по тротоара. Отвори очи и видя, че по улицата върви наперено девойче. Втренчи се в него и се сети, че това е дъщерята на Дарина. Явно отиваше при Елена - бяха приятелки от деца. Момичето хвърли поглед през оградата, видя баба Велика и я поздрави.

 - Ти при Ленчето ли отиваш? – поинтересува се старицата. – Скоро ли ти е бала, а?

- Да, другата седмица е. Защо питаш?

- Знам си защо питам – врътна глава баба Велика. – Я да идеш да викнеш Елена, че имам нещо да ви казвам.

- Ами аз не знам дали Лена има време. Не може ли друг път? – опита да се измъкне момичето.

- Не може друг път! – отсече баба Велика. - Извикай я и – тука. Бързай!

  Красивата Невена бързо се спусна надолу по улицата. Не мина много време и двете с Елена отвориха портата на баба Велика и седнаха   на пейката до нея. Гледаха я развеселени и с любопитни очи .

- Дано този път не ти е дълга приказката, защото нямаме време – взе да се смее Елена.

- Невено, ти имаш ли си пръстени за бала? – направо попита баба Велика.

Невена стреснато я погледна. После взе да се киска.

- Имам си. Като нося името на баба Венка, ще й нося и пръстените.

- А баба ти Венка да ти е казвала откъде има толкова златни пръстени? – попита и нещо взе да се притеснява баба Велика.

- Ми ти си една много интересна бабичка, да знаеш! Какви работи те интересуват само?! – пак се засмя Невена. – Баба Венка никога не ми е казвала.  Ама ми е разказвал дядо ми. Нали знаеш, че той накрая не беше съвсем с акъла си. И само стари истории му бяха в главата. Разказвал ми е, че дядото на Елена много е обичал баба Венка. И често идвал в къщи да я види. Но само с позволението на дядо и само срещу злато. Затова са били   богати. От дядо Димитър, а не от кметуването. Преди да почине, баба Венка даде на мама два вързопа – в единия имаше златни накити за мен, а в другия – толкова и за Елена. Нали сме имали един дядо.

   Баба Велика се смали. И притихна. Толкова време не беше разбрала, че това е било тайна само в нейните мисли. А дори внучките са знаели истината.

- Остави това – каза Елена. – Кажи сега за какво ни викаш, защото имаме много работа.

- Затова ви викнах. Да ви кажа, че сте си едните. И да си разделите златото на дядо ви Димитър. Защото на баловете си момичетата трябва да носят злато, а не сребро. Нищо, че сега среброто е на мода.

- Бре, ти ме учудваш. Даже знаеш,  че сега се носи повече сребро! Опасна си! – започна да се смее Невена.

   Баба Велика гледаше издължените, тъмни очи на Невена и белозъбата й усмивка. Насреща й се смееше Димитър. До него започна да се смее весело и Рада. Русата й коса се разпиляваше по шията и гърдите й, а занесените й очи преливаха в синьо-зелено. Не, това не беше Рада. Баба Велика отново разпозна Елена и Невена, които се заливаха в смях и се гледаха в очите. Тя разбра, че нещо не е наред. Рада и Димитър се втренчиха в нея и разтревожено я повдигнаха. После черните очи на Димитър се доближиха до лицето й.  И тя се огледа в тях за последно. Потъна бавно и без страх. Дали беше онази зелена трева от младостта й – в онази нощ, упоена от орлови нокти и полудяла от светулки? Не можа да си отговори, защото в сърцето й забиха камбани…

 

 

© Рада Петрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Хубав е този разказ. Човешка история. Хареса ми.
  • Прочетох с удоволствие. С Лина Светлана.
    Поздрави!
  • Много хубав разказ!
  • нямам думи...толкова ме развълнува..
    разказ...а сякаш го видях на живо, сякаш бях там..
    наистина си невероятна разказвачка, Рада...
    моите аплодисменти..
  • Браво и от мен!
  • Много хубав разказ, докосва сърцето. Прочетох го с увлечение.
  • Харесах разказа, с ретроспекцията към миналото и лавирането с времената!Но цената на златото, което ще окичи нечия шия,не гради човеци във въртопа- живот...Дали е толкова важно да си модерен, щом вътре в теб няма памет и копнеж по стойностите...
  • При теб в изказа така се вплитат съдържание и форма, че е невъзможно след прочита да кажа кои светоусещания са на героите и кои са си лично мои. Умееш я пластиката на словото. Моите почитания!
Предложения
: ??:??