4.11.2016 г., 13:42 ч.

Виенско кафе - 14 

  Проза » Повести и романи
662 0 2
7 мин за четене

Общо взето я караме както в училище, всяко отговаряне на учителя ми носи наказание. Когато се прибирам от хотела ми звъни счетоводителката:

– Слушай, Николов се обади да преведеш парите от фирмената сметка в друга.

– Защо?

– Не знам. Само това ми каза.

Тя е негов човек и е наясно с истинското положение на нещата. Сметката обаче е на мое име и преводи мога да нареждам само аз. Звъня му:

– Казал си да преведа парите по друга сметка?

– Да.

– И с какво да плащам тогава?

– Ще ми се обаждаш и ще превеждам пари.

– Ще ти се обаждам за всяко плащане?!

– Да. Лично.

– Добре.

Не го прави, защото се страхува че ще го окрада. Прави го, за да ме тормози. Имам минимум по три плащания на ден към други фирми и досега счетоводителката се занимаваше с това, освен при особени случаи. Аз съм претоварена от работа и ако трябва да му звъня за всеки лев, това означава минимум по още час на работа всеки ден. Майната му, ако ще се гърча аз, ще се гърчи и той. Ще разбия така плащанията, че да му звъня на всеки 5 минути докато му писне.

Схемата дава резултат по бързо от очакваното. Минали са по-малко от две седмици, когато избухва:

– Какви са тия плащания по петарка на ден, защо не им платиш на веднъж?

– Те искат така. И те се разплащат с някой и така им било по-удобно – отвръщам миролюбиво.

– Превеждай им всичките пари, няма да се занимавам с глупости по цял ден.

– Няма да сърдя хората, защото ти искаш да се правиш на интересен. Както искат, така ще им плащам.

– Не ми философствай, Александра. Превеждай парите наведнъж и не ми се прави на интересна.

– Не ме учи как да си върша работата. Аз съм си скъсала задника, за да ги намеря тези партньори. Няма да ги загубя заради глупости. Не мога да вадя пари, ако не ме оставяш да работя. Заради прищявката ти, си губя по цял ден времето в обяснения с теб, вместо да работя.

Той изломотва нещо, което ми прозвучава като „ Майната ти“ и на следващия ден парите отново са във фирмената сметка.

Мога да си позволя да му се опъвам, защото вече съм доста навътре в бизнеса. Не е толкова лесно да ме смени. Много внимавам никой от служителите ми да не е наясно с цялата картинка. Те са просто технически лица, напиши това, изпрати онова, обади се на еди си кой. Провеждам си абсолютно всички срещи сама, по възможност извън офиса. Снимките от кабинета на Малкия на времето бяха от скрита камера, не съм толкова наивна да мисля, че Борил третира мен по различен начин.

 

Имам отвратителен месец, проблеми с клиенти, проблеми със служители и за капак, данъчна проверка. Отгоре на всичко се чувствам адски зле и ходя като зомби, главата ме боли почти непрекъснато и нищо не помага. В последния ден от месеца отивам до едно магазинче да купя цветя, на рожден ден съм вечерта. Навеждам се да избера, причернява ми и се строполявам до китките. Някой вика линейка и ме карат в спешното. Доктора не е впечатлен:

– Паднала ви е захарта и сте вдигнали малко кръвно, нищо няма. Идете на кардиолог и не стойте гладна.

Излизам да си ходя и падам пак на няколко крачки от входа на спешното. Свестявам се в болницата. Майка ми се е свила на едно столче до леглото ми и дреме. Вързана съм на някакви системи и се чувствам адски зле. Шаввам леко и мама се стряска:

– Леко мама, леко. Да не извадиш системата.

Опитвам се да и кажа, че няма нищо, но нещо не ми се получава. Фъфля. Системата почва да свършва и мама отива да търси някой да я смени, след доста време се появява с възрастна сестра. Тя откача системата и си отива. Повече никой не се появява. Заспивам, събуждам се, много ми е зле. По едно време чувам, че Мира ми говори и отварям очи. Тя ми разправя нещо и аз кимам. После изчезва някъде и след това се връща.

– Няма никакъв лекар, с когото да говоря – чувам я да казва тихичко на мама.

Свиждането свършва и Мира си тръгва. По едно време вечерта се появява някакъв лекар, надниква от вратата и пита:

– Всичко наред ли е?

– Зле и е – казва мама.

Той влиза забързано и ми хвърля едно око:

– Всичко е наред. Няколко дни ще е така.

И изчезва. Към 10 една сестра ми бута някакви хапчета и също изчезва. Вечерта мама се свива на едното легло. В стая с три легла съм, но други пациенти няма.

На другия ден е събота и пак се появява само сестрата с хапчетата. Вечерта Мира пак идва и я чувам как се ядосва:

– Каква е тази болница, един лекар няма да ти каже какво става.

После поглежда мама и казва:

– Тая работа няма да стане така, трябва да намерим близки.

Мама само кима притеснено, изглежда по-зле и от мен. Аз вече говоря по малко и карам Мира да се обади на една от служителките ми. Имам среща в понеделник и трябва да я отменят. Неделята минава по същия начин. В понеделник сутринта за сметка на това се изсипват трима лекари и две сестри. Единия идва да ме прегледа, кара ме да си мърдам ръцете, краката, да се усмихвам и тн.

– Направили сте лек инсулт. Исхемичен. Извадили сте страшно голям късмет, няма много поражения и скоро ще се оправите. Бяхте ли претоварена напоследък, работа, стрес?

Кимам.

– Ами отсега нататък ще я карате по-полека. Тя откога е тука? - пита сестрата.

– От петък.

– То пътеката свършва днеска, нали? Подготвяйте я да я изписвате.

Сестрата кима и мама се намесва:

– Ама докторе, тя е много зле, как ще я изписвате? Така я отпратили от спешното и припаднала отпреде.

– Ама това тя ли е? Защо не ми казахте.

Другия го поглежда и той махва с ръка:

– Венчев ми звъня снощи за нея. Била му близка.

И лекаря се заема да назначава изследвания и терапия по нова пътека, сестрата прилежно записва. Майка ми ги гледа тревожно и той и махва успокоително с ръка:

– Спокойно, няма да я изписваме.

Явно Мира е намерила някой познат.

На другият ден мама си отива до вкъщи да се преоблече и идва свекър ми. Аз вече съм що годе добре, но двамата не смеят да ме оставят и се сменят до леглото ми. Заспала съм и ме събужда някакъв тих говор. Борил седи на едното легло и тихичко си приказват нещо със свекър ми. Вижда, че съм отворила очи и ми се усмихва:

– Добре ли си? Чак днес ми казаха. Защо никой не ми се обади?

– Добре съм. Казала съм им какво да правят в работата, ще се оправят – все още малко фъфля, но съвсем леко.

– Остави я работата, гледай тебе да вдигнем.

– Човека каза, че е говорил с доктор от София, да дойде и той да те види – обажда се свекър ми.

– Няма смисъл – казвам. – Добре съм.

Борил само ми се усмихва.

– Нека да те види, Алекс. Ние ще си му платим на доктора, каквото каже човека – казва свекър ми.

– Няма какво да му се плаща. Алекс ще ни направи един хубав курбан като се оправи, ще го викнем, ще се съберем всички да го изядем за нейно здраве и готово.

– Курбана ще го направим ние, и аз съм се втаксал. И ще му си платим на доктора, той от това си вади хляба човека.

Борил понечва да отговори нещо, но телефона му звъни и той излиза навън да говори. Свекъра ми ме гледа:

– Кой е този човек, Алекс?

– Познат. Работим с неговата фирма.

– Изглежда много разтревожен за тебе и се сърди защо никой не му се е обадил.

– Познаваме се отдавна, близки сме.

– Тогава защо не му се обади?

– Не исках да го тревожа, той си има негови проблеми.

Свекърът ми спира да ме разпитва.

© Elder Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Пиши, пиши, имаш голям талант!
  • Още!!! Прекрасно е! Повече от това... не зная, но винаги надскачаш себе си.
Предложения
: ??:??