Всички спят във висящата градина, така, че не говори. Спят с въжета около вратовете, спомените вече са изстинали върху бялата им кожа, студена като смъртта. Сънуват под оголените корони на дърветата, за първи път свалили маските си, а пръстите им едва докосват върховете на тревата. Безформени и неми сенки пълзят в краката им, мачкат нападалите листа и шептят, протягат вкочанените си пръсти в опит да ги стигнат. Крият се в корените и чакат поредното въже да се скъса, поредният откъслечен вик да избяга, преди да разкъсат устните и звукът на парчета.
В градината дишат само цветята. Дъхът им е сладък и упойващ, всепроникващ, отровен. Пулсирането на стъблата им е спокойно и ритмично. Ако се заслушаш в него, можеш да познаеш собственото си плахо сърцебиене.
Висящи цветя, висящи хора. Плевели и червеи изяждат сърцата им, сплитат се в гръдния им кош, срастват се с костите. Кората се рони, кожата се бели, гърлата и корените изсъхват, засипани с пръст. Листа и тела гният нападали под дърветата.
...