Всички спят във висящата градина, така, че не говори. Спят с въжета около вратовете, спомените вече са изстинали върху бялата им кожа, студена като смъртта. Сънуват под оголените корони на дърветата, за първи път свалили маските си, а пръстите им едва докосват върховете на тревата. Безформени и неми сенки пълзят в краката им, мачкат нападалите листа и шептят, протягат вкочанените си пръсти в опит да ги стигнат. Крият се в корените и чакат поредното въже да се скъса, поредният откъслечен вик да избяга, преди да разкъсат устните и звукът на парчета.

В градината дишат само цветята. Дъхът им е сладък и упойващ, всепроникващ, отровен. Пулсирането на стъблата им е спокойно и ритмично. Ако се заслушаш в него, можеш да познаеш собственото си плахо сърцебиене.

Висящи цветя, висящи хора. Плевели и червеи изяждат сърцата им, сплитат се в гръдния им кош, срастват се с костите. Кората се рони, кожата се бели, гърлата и корените изсъхват, засипани с пръст. Листа и тела гният нападали под дърветата.

Ореола на луната свети високо в небето, безразличен към тъмнината, страха, паниката под него. Забравил клетниците във вечната нощ, Божествено далечен, изгаря кулите на Вавилон. Времето е спряло, но говорът, виковете, смехът, писъците, сълзите – всичко изчезва, угасва под звездите, стопява се в тъмнината на утрото, което никога няма да настъпи. Лицата на хората по дърветата сякаш са издялани от камък – сиви и безмълвни трупове - забравени, перфектни и безсмислени, като живота, който са водили.

Дърветата са надгробните им плочи. Потъмнелите пръсти на мъртъвците сочат към земята, а клоните пробиват облаците, опират в небето и пълзят по него. Хищни като плевели изпиват цветовете до сиво. Сиви са и устните им, сиви са и пръстите, сиви са лицата. Сива е градината на чудесата, потънала в мъртвешки сън и паяжини. Мрежа от кошмари над реалността в гората от прорастнали спомени.

Скрита в звука на скърцащите дървета, въжета и кости, истината е само ехо.