Водата в свидния ми роден край

Откакто починаха родителите ми, рядко се връщам в Угърчин - при моя голям брат, който отглежда там животни след пенсиониране като военен... В един горещ летен следобед, открих батко с кравите на доста стръмна местност, по пътя за река Лепетура ... От дете не бях минавала към това слънчево и сухо място. Бях ожадняла и щом се видяхме, веднага поисках вода. Брат ми мълчаливо ме поведе и близо край нас, навеждайки се, ми посочи малко, почти невидимо чучурче. ”Ето вода, хайде пий”!  Жадно-жадно засърбах студената сладка водичка от шепата си, мигайки непрекъснато да се убедя, че не съм в някакъв фантастичен сън. Сякаш пред мен стоеше добър вълшебник и просто така, с пръста на ръката си току бодна някъде и бликна изворче с чиста и живителна вода... Незабравим за мен е този случай от преди години - май  преоткрих родното си място ... И отново с батко, преминавайки там, където почти не прониква слънчев лъч, утолявах жаждата си с бистрата ледена водичка от църцорещото чучурче в сенчестия мъхест и влажен Буков дол, обрасъл с почти вековни буки. Там под Пежгорския връх, надолу под дядовата колиба, или - каквото е останало от нея, (от съвсем малка имам смътен спомен). Колко ли пъти преди време, дедите ни са минавали морни-морни през вечно разкаляния и хлъзгав Буков дол, поспирайки за кратунка с вода или да налеят бъкела ... А наблизо отгоре, по пътя за колибището ни вдясно, където рядко вече някой стъпва, е моето дивно откритие, кътче от Рая - слънчевата полянка. Тя е тъй дива, девствена и омайващо-красива, ако може да я зърнете, особено през ранна есен, когато цъфти минзухарът - моравият див шафран! Изумителна, приказна красота, нарисувана с невероятната четка на майката природа. Има ли като нея другаде - не знам и не искам да знам! ... В  самото начало на пътя пък, който води за нашата колиба, вземете ли наляво и почти право надолу, след малко върху сенчестата влажна земя ще откриете невероятно съкровище - прекрасно зелено място с кристално-чиста ледено-студена вода. Тук, при този голям извор, отново се почувствах почти пришелка, доведена преди години от малкия ми брат, софиянецa, също влюбен в родния ни Угърчин, докрай ... Мир на праха му! ... И от много още знайни и позабравени извори, кладенци, чучури и чешми, от край време угърчинци са черпели прясна вода ... А най-първите ми спомени от угърчинската вода са още от времето, когато бях съвсем малка. Живеехме недалече от чешмата с трите чучура в центъра - там, където според легендата селището преди векове е започнало да се оформя. Как подтичвах със стомничката си край майка, която носеше вода от чешмата с кобилица на рамо. И под тежестта на пълните котли, как тя леко и ритмично се полюляваше - млада, стройна, хубава. Дали тогава й е тежало, наред с грижите за децата и многото други грижи, всекидневно да носи вода за дома - уви, не я попитах приживе  ... От години имам малък сантиментален ритуал, когато си ходя в Угърчин - не си тръгвам, без да се отбия в центъра на чешмата, която за мен е като символ  на града. И там да напълня бутилка или просто да наквася уста с най-сладката на света за мен изворна вода, с която съм откърмена - угърчинската ... Животворната чудодейна вода - Божия благодат!...