Напоследък не смея да затворя очи, освен ако не заспивам. Затворя ли ги, и веднага се пренасям в един друг свят, откъдето не ми се връща по никакъв повод. Свят, в  който вече съм  живял и сега съзнавам, че "тогава" съм бил истински, непринудено щастлив. А днес, тук, в света на "отворените очи", не мога да си спомня за такова чувство, за такива радости и трепети, за толкова усмивки и топлина...
   Затворя ли очи, виждам Воденицата. Истинска, водна мелница, в която се мелеше зърното на брашно, ползвайки силата на течащата отвисоко вода. Воденицата, до която имах щастието да живея и покрай която изживях детството си.
   Затварям очи и виждам - виждам много хора и много... деца. Воденицата - това беше интересно място, това беше лично място. Там идваха хора чак от другия край на селото с каручки, натоварени с чували със зърно. Стара, здрава, каменна постройка, от времето, когато сме били под турско робство (имаше отливка с годината-18..) със здрава дървена врата. Пред вратата - дълга дървена пейка, под стара черница с огромна разлистена корона, пазеща сянка на чакащите реда си мливари. От горната страна на воденицата две бетонни стени "държаха" водата в коритото на реката, докато се отвори някой от капаците и водата се втурваше по улей към някое от трите големи водни колела, завърташе го, а то пък задвижваше воденичния камък вътре във воденицата. Дървените, приличащи на обърната с върха надолу пирамида, бункери, вече пълни със зърно, се отваряха от воденичаря, зърното тръгваше по малко дървено улейче към средата на въртящия се воденичен камък, където имаше отвор. Попадайки между въртящия се и неподвижния воденични камъни, зърното се смилаше на брашно, едрината на което се регулираше от разстоянието между двата камъка. Брашното започваше да се сипе измежду камъните долу, в преградена клетка и мливарите започваха да го събират с лопатки в чувалите. А аромата! Ех, аромата - незабравим и неповторим мирис на прясно смляно брашно - и сега го усещам...
   По онова време бяхме деца. Но Воденицата беше и "нашето" място. Преминавайки мостчето, поставено върху двете бетонни стени над улеите, отивахме в нашата територия - средно голяма полянка, с хубава, зелена трева. От едната страна на полянката - реката, от другата страна - зеленчукови градини. Да, градини. Всички тогава имаха парцелчета за градини и като деца често бабите ни водеха  да помагаме (или по-скоро да сме под наблюдение) според възможностите ни. Никой специалитет на най-известните кулинари не може да бъде по-вкусен, от обяда върху разстланата престилка на баба! Никой нектар не може да достави това удоволствие, което се разливаше в мен, докато пия вода, подложил шепа под чучурчето от близката чешмица!
Та, на тази полянка всеки ден играехме я футбол, я на войници. Често топката цопваше в реката и беше цяло приключение, докато я извадим от там. Нерядко, падаше и в някоя от градините и ако ни видеше някой стопанин, започваше едно гълчене... но... така беше.
   Под Воденицата водата вече се укротяваше след лудото тичане по улеите и в топлите летни дни там беше нашият плаж и нашето море. Къпехме се, докато не ни се скарат или не ни приберат. И рибари имаше, а и риба много имаше. Имаше... имаше много живот. Имаше глъчка, имаше врява, имаше...
   А? Ама какво? А? Чакай! А-а, телефонът! Е, няма как, пак се завърнах в света на "отворените очи". Тук съм, където беше Воденицата. Пристъпям напред - назад, търся си моя свят, но няма нито Воденица, нито пейка, нито каручки, нито хора, нито деца, нито даже... вода. Няма! А аз съм тук. Или не съм?...