Напоследък не смея да затворя очи, освен ако не заспивам. Затворя ли ги, и веднага се пренасям в един друг свят, откъдето не ми се връща по никакъв повод. Свят, в който вече съм живял и сега съзнавам, че "тогава" съм бил истински, непринудено щастлив. А днес, тук, в света на "отворените очи", не мога да си спомня за такова чувство, за такива радости и трепети, за толкова усмивки и топлина...
Затворя ли очи, виждам Воденицата. Истинска, водна мелница, в която се мелеше зърното на брашно, ползвайки силата на течащата отвисоко вода. Воденицата, до която имах щастието да живея и покрай която изживях детството си.
Затварям очи и виждам - виждам много хора и много... деца. Воденицата - това беше интересно място, това беше лично място. Там идваха хора чак от другия край на селото с каручки, натоварени с чували със зърно. Стара, здрава, каменна постройка, от времето, когато сме били под турско робство (имаше отливка с годината-18..) със здрава дървена врата. Пред вратата - дълга дървена пейка, ...