Глава пета

За любовта /пак ли, бе!/, за интелекта и съотношението между физиката и акъла, за Страшната планета Земя на най-дребните джуджета във вселената

И така – след няколко минути тримата бяха навели глави към капсулата, много старателно дишащи настрани… А за кихане дори не смееха да помислят…

Вит  се беше подал от люка, внимателно вързал се с дълъг и як ремък. Все пак – можеше нещо да подразни огромните ноздри над него, а друго си е да е подсигурен с капсулата. Издържала беше полет над няколко милиона Земи – можеше да издържи и кихането на тримата самотни ненормалници…

Размениха баналните любезности, Учителят го покани да остане на тяхната планета. Спор нямаше – не беше по-лоша от другите Земи, но малцина биха приели риска да заживеят близо до трима подобни на местните… Да кажем – аборигени…

Една откачалка, въобразяваща си, че е звезден рицар и размахваща дълги ръце, крака и коса. Кротичък образ, смятащ се за жрец - явно го мързеше да хване мотика или кормилото на космически кораб. Неопределен тип, виещ рунтави вежди, мустаци и брада, емоционален колкото бронзов паметник на Горгоната…

Обаче, учтивостта задължаваше и Вит започна:

- Аз съм от планетата, наречена Страшната Земя…

Учителят дръпна глава, съсети се и каза настрани:

- Оная…

- Именно… Там живееха… И още живеят десетина милиона земни човеци. Такива – които искат да са сред цивилизацията. И то цивилизация, каквато те определят. Цивилизация за човека…

- Тоест? – малко язвително запита Учителят…

- Да, така е – потвърди неизказаното гостенинът – Цивилизация техническа. Цивилизация на машините, които обслужват господарите си… Цивилизация на роботите, подчиняващи се на великия властелин – човека… Цивилизация, в която целта е една – благоденствие на хората. Благоденствие в бита, в храната, в забавленията…

-- Ами изкуство, литература, живопис? – прекъсна го Ник Кол Ай-ай и предизвика учудения поглед на Учителя.

Вит кимна:

- Разбра, значи… Никакво изкуство – освен декорациите в специалните заведения за убиване на времето. Кой има време за подобни неща? Кога ще се откъсне земната жена от клюките и шопинга, как земният мъж ще замени зрелищата с мислене? Да, развиваше се науката – но защото няколко хиляди романтици се занимавахме с нея. Не ни вълнуваше постигнатото, търсехме непознатото, новото…

Учителят кимна:

- Не е само при вас…

- Но при нас… Но при нас потреблението победи мисълта. И хората бяха ценени според това, което притежаваха материално, а не според това, което даваха на обществото. Младеж, правещ горди лупинги с космолета си над града, обираше вниманието на всички момичета… За сметка на скромните учени… Които намалявахме… И то логично – много по-евтино излизаше да си купиш една тенекиена кутия с двигател, за да се фукаш, отколкото да намериш интересите си, да ги развиеш, да създаваш…

-- Има и друго – каза замислено Ник Кол Ай-ай – Трябва и момичето поне малко от малко да е с подобен интелект… Иначе… Как слепец ще види цвете? Че му трябва и нюх – да го усети…

Херо Мил Итса усети как почервенява. И разбра, че останалите я видяха – въпреки кой знае как хапещият я мрак…

-

-- Разказвай, разказвай – каза Учителят и строго метна една светкавица с очи към Жреца…

Вит се поотпусна. Домакините явно разбираха проблемите му… И заразказва…

Влюбил се… Каква красавица – руса, синеока, нежна, крехка… С усмивка като утринна зора, с поглед като пролетен дъжд, с…

Тримата го слушаха внимателно. Ник Кол Ай-ай се учеше на сравнения и епитети, Мил Итса се чудеше как може в нейно присъствие някой да възпява друга, Учителят знаеше, че влюбеният трябва да се изприказва – което изисква много време…

Престрашил се накрая Вит. И решил да поднесе сърцето си на своят възлюбена, да й направи най-страшното и красиво признание…

Използвал класиката – грамаден букет рози, падане на колене, нежни стихове в красива вечер, сред зелени уханни храсти, под бляскаво звездно небе…

Крах…

Даже не му се присмяла. Със снизхождение и съжаление му обяснила колко далеч надолу от нея е той, къде е мястото му в обществената и личната й йерархия, какъв е социалният статус на някакво учено човече, позволило си нахалството да пожелае … Нея!…

Казала му, че е трогната и ще запомни този момент, даже ще го разкаже на всичките си приятелки и познати. Обещала дори, че годеникът й няма да посегне към физическите му устои…

Едно, че не би си цапал ръцете с някакъв… Така де… И второ – годеникът й не бил кой да е, а спортсмен, шампион по няколко спорта, красавец два метра висок, метър и половина в раменете, с такива челичени ръце…

И тя полузатворила очи – като че изживявала поредното месене в аристократичните му лапи…

Вит познавал годеника й – от видеопанорамния апарат, както и от случайна среща. Тогава в техния институт благоволили да дойдат шампионите и да посъветват учените да не губят време с разни тинтири-минтири, ами да помислят как да увеличат скоростта на състезателните ракетоплани…

И се замислил Вит…

Защо той – най-скромно казано: гений, бил пренебрегван, а онази буца мускули, чийто мозък служел само за пазене на равновесието, била прославяна, награждавана, известна, обичана?

И – изобщо, има ли някаква връзка между физическите дадености на човека и интелекта му, който той сам развивал?

След което се затворил в лабораторията…

Отварял единствено малкото прозорче на вратата, та вземал сандвичи и чай…

А след три месеца изстрелял сателит над планетата. И дистанционно включил Разпилителя. Апаратурата разпръснала дребен прашец над планетата…

Специален прах. Плод на тримесечните му занимания, усилия и идеи. Прах, преобразуващ ръстово човека според интелекта му…

На другата сутрин хората се събудили различни на ръст…

Всеки – според нивото си…

А Вит…

Вит допуснал грешка. Отлетял от Страшната планета – както хората от другите Земи нарекли обработената сфера. Пътувал много. И, според Закона за вселенската гадост, попаднал на Планетата на гениите. Където по грешка минал близо до местния Уравнител…

Та оттогава е такъв дребен, дребен…

Просто измерването на гения зависи от местната база…

Поради което се върнал и сега обикалял Земите – с предупреждението да се избягва Петия ъгъл на Големия триъгълник в Дъждовния край на Магелановия облак…

Искал да обясни и новооткрития си жизнен принцип, обаче никой – ама никой! – не щял да го слуша. А принципът бил полезен. Поне на тях да го каже…

Ако искаш да си тачен гений – не живей сред простаци и супергении…

Подбирай калибъра…  

Глава шеста

За Долината и обектите в нея, за Боговете и Замръзналия бог отчасти

Учителят отвори прозореца и се загледа към Долината. Тя се беше ширнала напреде му, виждаше Езерото, Реката, Голямата скала и Скачащия водопад, Изумрудената поляна до него и…

Оооох, лелей!

Две фигурки като гумени топчета подскачаха върху зеленото сукно на поляната. Голяма топка – понякога блясваща с остри зъби, малко топче – нагло-самоуверено размахващо светлинен меч…

-- Херрррррооооооооооооо…

-- Мииииииллллллл…

- Иииииитссссссаааааааааааааа…

- Ами аз й казах да миряса, ама тя нещо се ядоса, изсъска ми и тръгна да търси Главоча – казва Ник Кол Ай-ай, който е седнал на пейката до сами стената на Замъка…

Учителят дори не го разпитва от какво се е палнал фитила на Звездния рицар. Момиче в пубертета – склад с барут, налче да тръкнеш в пода и се взривява. По-добре гледай да успееш да си далеч в тоя момент…

Главочът пръв е чул крясъка и, понеже има горчив опит с разгневения Учител, отскача от земята, разперва малките си крила и поема по сложна виражна траектория нейде над Дивата гора…

Херо Мил Итса се е увлякла в забавлението, не чува, не вижда – освен в съзнанието си мрачния образ на Ник Кол Ай-ай на мястото на Главоча, та се опитва да натисне бутона за реактивна тяга на суперколана си…

В този момент до нея достига мрачното шумолене на Съдбовните птици, придружено с предупредителното изсъскване на Замразения бог. И тя разбира – пак ще е виновна…

И що така? Забавлява се тихо, кротко, далеч от Замъка, пък… Сваля вълшебната броня, свива меча, чуква токовете на обувките и полита към каменната сграда…

Само че Учителят нищо не казва. Пита единствено дали са решили задачите по физика и готови ли са моделите на действащи ядрени централи…

Лесно му е на него – всичко изучил, всичко знае, почива си и се забавлява като тормози невинните душички /Мил Итса/ и дяволските създания /Ник Кол Ай-ай/ с уроци и задачи…

А Учителят се заглежда нейде в далечината, над Езерото…

Планетата Земя GK 4747 – 13 е голяма. Както всички планети Земя. Има си и флора, и фауна. За щастие, е сполетяна от човечество единствено тук, в Долината. Красиво място…

От север се задава реката. Тя се появява дръзко през Скачащия водопад, заобикаляйки Изумрудената поляна, спуска се през полята долу, за малко се скрива в Дивата гора, после отпочива в Езерото, пак излиза, сторвайки изящен завой до Лъвската скала, разлива се постепенно и бавно, накрая тромаво, уморена от пътя си, ляга в прегръдките на Океана…

Замъкът, дето навремето вдигнал оня романтичен богаташ, е на края на Полуострова – каменна площадка, издигаща се на двайсетина метра над Долината, дълга стотина метра, а в самото начало заградена с висока ограда, на която има Стражева кула. Зад нея е дворът, а на края му – малката сграда, носеща гордото название. Е, Замък си е. Поне на вид. Четириетажна кула високо над Долината, зад нея двуетажна сграда, прилепена като опора…

За Учителя е предостатъчен, за семейство с три деца е маломерен. Има само три стаи в кулата и две големи зали отзад. А, да – и огромният склад в основата – тъмен, студен, без прозорци.

Място, където рядко някой влиза. Както и в Лабиринта. Но за него Мил Итса и Ник Кол Ай-ай само веднъж бяха чули, и то когато Учителят и Вселенският билкар Мир-О бяха се изпуснали да споменат пред тях… Иначе да са го обиколили и поне десетина пъти успешно загубили… Приключение!

Учителят живее в стаята на втория етаж, но почти цялото време, когато е в Замъка прекарва на третия. Където е Библиотеката… Оооо…

Ник Кол Ай-ай дори се изплаши, когато за пръв път видя огромната Библиотека. Рафтове, шкафове, стелажи… И – книги, книги, книги… Много книги! Погледът обхващаше само няколко декара от тази картина, но и това беше достатъчно да го стресне… Ами ако Учителят поиска да прочете всички… Брррр! По-зле от разговор с Херо Мил Итса…

- Хвани книгата – подаде му една Учителят – Не се бой! Не хапе…

Ник Кол Ай-ай със страх я пое и чак тогава усети, че Учителят си прави с него туй, дето в училището наричаха гаргара…

После идваше всеки ден в Библиотеката, четеше, пишеше домашни, решаваше задачи, учеше… И на всеки час се срещаше с Мил Итса – редовна почивка за чай с гевречета в малката стая на втория етаж…

Тук ще каже някой – чакай, бе, каква е тая Библиотека от декари площ, пък стаята под нея е неголяма…

Спокойно, не сте момичета на първа среща, че да ви лъжа. Та планетата е обвита от магия, намира се на кръстопътя на космическите вихрушки и антиреалистичните течения постоянно стоварват върху й я вълшебство, я чудо, я…

Я някой Бог…

В случая – Замразеният бог. Който е в скалата на полуострова. И не обича хората, макар да прави изключение за Учителя…

Почти всеки ден имат среща. Е, не чак среща, де – само Учителят ходи, Замразеният бог, както разбрахте, си стои в скалата и го чака. То друго няма и какво да прави…

А Богът е на мястото си. И трябва да е там – нали всеки човек има свой бог. Някой път истински, с божествен произход, всемогъщ, всезнаещ… Друг път измислен – но пак всезнаещ и всемогъщ. Което, разбира се, не е вярно, обаче вярващият в него го открива винаги късно. Малко преди да отиде при други богове… Или дяволи…

Но днес Учителят вече е бил при Замразеният бог, разговаряли са нейде три часа време през тези пет минути, докато е траела срещата /не забравяйте – магия, Лабиринт, Бог!/…

И има новина за двете си луди приятелчета:

- Утре заран или снощи ще дойде Вселенският билкар… Зависи на какви часови пояси ще попадне, с кой Времеви облак ще се понесе…

- Мир-О – зарадва се Ник Кол Ай-ай. Той си знае – всяка среща с билкаря е благодат, банкет и щурав разговор…

--Мир-О – намръщва се Мил Итса. Тя си знае – всяка среща с билкаря е изместване на вниманието от нея…

- Мир-О – съгласява се Учителят. Той си знае – ще има интересни случки и истории…