15.06.2018 г., 8:24 ч.

 Водовъртеж на световете - 5. 

  Проза » Фантастика и фентъзи
560 2 3
Произведение от няколко части « към първа част
11 мин за четене

Глава девета

За омайничето, женските фигури и Въздуха на свободния избор

 

Тъкмо са хапнали от марковата боб чорба на планетата. При това подобрена с билки, докарани от Мир-О. И яденето е станало такова… Абе, и двете момичета са с подути кореми. Слава Богу, от хапването…

Отгоре надничат звездите, отдолу ги гледа и слуша Замразеният бог, а Мир-О мята един поглед към пасящото в Долината Супергалактическо магаре и се чуди коя от множеството истории, видени и преживени през последните два месеца, да разкаже…

Потрива доволен корема…

-Страхотен бобец… По-вкусен е и от манджите в Приказния ресторант…

Общо изпуфкане го прекъсва… Какъв Приказен ресторант… Я му седни така, на теферич, с приятели, на раздумка и мълчанка… Ресторант…

- Добре, добре – знам, при вас е най-хубаво… Още повече, че сте почти нормална планета, несъвсем облъчена от магия…      А какви планети има… Миналия месец рекох да сменя малко маршрута. При Големия крив завой тръгнах направо, след това заобиколих Директната магистрала, накрая – просто не знам защо – слязох три планетарни нива и се озовах на една от Земите…

Всичко беше нормално. Магаренцето кацна близо до една река, аз се заоглеждах накъде да поемем… Абе, казано направо – искаше ми се да зърна някой панаир, или събор, или пазар… Нова търговска ниша… Не беше зле да разбера за някой непознат вид билка. Полезна, разбира се. Да не стане като с онова омайниче, дето закри за мен планетата Фати…

Учителят се поусмихна, Ник Кол Ай-ай разтегли устни, а Замразеният бог направо се разхили…

- Какво се смеете… - възмути се Мил Итса – Все на смях го избивате, а такава трагедия стана…

- Хайде, хайде… - рече Учителят – Няколко милиона жени станали нормални… Едни такива – пухкави, сочни… И склеротизирали – забравили що е туй диета… Правилно! Мъжете не обичат кокали, не са кучета…

- Да, бе… - на Мил Итса не й се разправяше с подобни невежи…

Замразеният бог се обади:

- То си е за смях и за късмет… Помня тая история, Мир-О… Омайничето вирее в Кривата галактика. Само в тамошната Голяма пустиня. Полезна билка – сложиш ли я в яденето, можеш да сготвиш стар галош, а да усещаш, че преглъщаш пуйка с портокали. Да не говорим, че въздейства и без да е в яденето. Само поръсваш с листенца нещо и – лапай!

Мил Итса упорстваше, възмутена от това мъжко неразбиране:

- Ама знаете ли какви бяха станали жените от планетата? Имаше дори шестдесеткилограмови… Точно тогава бяха станали модерни фигури като моята – и тя врътна скелетчето си – а ти с това омайниче…

Мир-О се защити:

- Нали ги видях… Кожа, кости и силикон… С омайничето се пооправиха…Що мъже ми донесоха тайно подаръци и пари…Единият ми благодари, че съм му намалил разходите за дрехи. Щото неговата много обичала да го прегръща, а след всяка прегръдка палтото му ставало на дупки от ребрата й…

Сим Он Аха подрипна:

- Стига лъга! Много сме си добре така…

Мир-О се изтегна мързеливо:

- Бе, то… Май няма да ви разправям за оная планета…

Всички замахаха с ръце и той продължи:

- Добре, добре… Та се чудех де може да има пазар и гледам – задава се бързолетяща точка. Викам си – дано не е дракон…По едно време кацна до мен. Нормална птица,  орел. Завъртя се и… стана на човек. Представи ми се – кмет на столицата им. Тъкмо оглеждал региона за хищници, та ме видял…     

Оказа се, че вълшебните повеи са донесли на планетата Въздуха на свободния избор. И сега всеки, който поиска, става това, което му се нрави…

Любителите на водата могат да са риби, по-инертните -  костенурки, философите - дървета, ловците - хрътки, войнолюбивите - глутници вълци или тигри, лъвове, пантери…

- Ихаааа – каза Мил Итса…

- Само че това не се харесваше на кмета. И на много още хора… Защото именно човеците намаляваха. Въздухът на свободния избор позволяваше да станеш нещо – но не връщаше стария образ. А трябва да признаем – малцина искат да са волове, слонове, биволи, магарета, коне… И мнозина желаят да са хищници – земни, морски, въздушни…

- Казано направо – прекъсна го Учителят – Хората изчезват, хищниците се увеличават…

- Не само увеличават – потвърди Мир-О – а вземат превес. Унищожават плячката си за своя прехрана… Няма баланс в природата, няма разбирателство, няма бъдеще… Искаш ли да оцелееш – трябва да си хищник… Но и хищниците са различни – малки, големи, агресивни, мършояди… И войната там вече се водеше между хищниците от водата, въздуха и земята… Внезапни атаки отвред. Акулите нахлули в реките, октоподите станали двойнодишащи, лъвовете усвоили планирането, орлите могат да се гмуркат…

- И сега? – попитаха всички едновременно…

- Сега… Срещнах цели космически ешелони с цистерни. Заливаха планетата с нормален въздух. Май и голямата свобода е опасна… Ако няма спирачка и граница нейде…

Замълчаха…

Само от Долината се разнесе доволният рев на Галактическото магаре Ишак ал Ександър от планетата Ешек Шайтан…

 

 

 

Глава десета

За спокойствието и красотата, за емоциите на възрастта, за цивилизацията, за умните шебеци и глупавите хора

 

Учителят се облегна на високото каменно перило и замислен впери поглед на север. Тиха вечер – най-вече, защото Мир-О беше тръгнал пак по пътищата си и отвел шумното Галактическо магаре. И заради леката настинка на Херо Мил Итса и Ник Кол Ай-ай, накарала ги да седят в Библиотеката на Замъка, да четат, увити в одеяла, да гълтат горещ чай от специалните билки, донесени им от Вселенския билкар… От време на време съскаха един срещу друг, но – едно, че гърлата ги боляха, а наедрелите езици не можеха да се превъртят, второ, че кокалите им направо се бяха превърнали в топено сирене, та спираха кавгите преди да са започнали…

А Учителят доволно си отдъхваше и се наслаждаваше на гледката на високите заледени върхове, на шеметните пропасти, на полузамръзналите потоци и водопади… На цялата оная необзорна красота, която можеше да поднесе за успокоение на една бурна душа далечната Северната планина…

Защото Учителят – не забравяйте това! – е представител на Вселенския разум. И първото, което това дарение и задължение изискваше от него, беше дискретност и тишина…

В този момент Мил Итса и Ник Кол Ай-ай, които  поглеждаха понякога през голямата стъклена врата към терасата на Замъка, виждаха облегнатия Учител и това действаше като рязко опъване на поводите на беса в пуберските им душички…

Но всъщност на терасата е само тялото на Учителя. Душата му е получила отпуска, а разумът реши да съчетае тоя отдих с изискваното от него постоянно контролно присъствие. Засега – на планетата…

А тук си е тихо и дразнещо спокойно. Никакви приключения, никакви проблеми – нормален за Вселената миг…

Макар че за Вселената ненормални мигове няма. Тя си съществува, живее, развива… Така, както е нормално – веднъж се свива, после гръмва с поредния Голям взрив, сетне започне да се извива, накрая се разгъва… И така – поне веднъж на милиард години на степен милиард… Или по-често – в зависимост от настроението й…

А настроението й… Спомнете си уроците в училище и определете от кой род е Вселена…

Тъй е – времето си тече, изтича, пак се влива отнейде…

И Боговете се появяват, създават свои светове, унищожават ги – де с мълнии, де с наводнения, де с някой астероид, грабнат ненадейно във внезапна Божа ярост. А яростта при Боговете възниква ей така - от живота, бита, глупостите на жалките човешки създания, киселини от препържена божествена манджа, главобол от младо вино…

Причини много, поводи още повече…

Та затова Учителят е вдигнал душата и разума си и за пръв път от много време насам, двамата са се хванали ръка за ръка, носят се над планетата Земя GK 4747-13, внимателно изслушват всяка живина и мъртвина, която има някакви проблеми…

А проблеми имат всички – та нали така светът се движи напред. Мързи го някой шебек да се изкатери по клона и си откъсне банани, метне случайно зърната пръчка, после се заоглежда, щото не му се мъкне цялата връзка, пък нещо му прищрака, вземе парче от паднало дърво, пооглади го отстрани, пробие дупка в центъра на кръга, закрепи две яки дръжки, метне бананите отгоре и забута количката…

И те ти развитие на проблемите в геометрична прогресия – местните шебеци не се сещат да се кротнат и живеят нормално, тихо, с осигурена природна храна, ами почват да се цивилизоват, да трупат история, да увеличават географията си…

А на друга планета шебеците са умни, не са самоизтъкващи се глупаци като тези, предните. Видял някой банани, накъсал си, наял се, наспал се, пък – като и когато – се върне при стадото, посочва де има от тая благина. Имат ли късмет – и другите ще спят с пълни стомаси. Нямат ли… Бе, какво му пука на оня, първия? Той нали е доволен? Кефи се сега – щото утре не се знае какво ще е…

Вярно, ония – първите, де – се развиват, цивилизоват, създават градове, държави, империи, оформят философии, закони и правила, измислят пари и пазарни отношения…

И работят ли, работят… Та да получат пари срещу труда си и си купят банани…

Което често кара Учителят да се замисля: кои са по-умните? Откривателите на цивилизацията или ония, дето са предпочели да си останат в нормалното диво състояние…

Само че тия неща вълнуват разума на Учителя… А до него нежно се носи душата – мълчалива, леко унесена, при това красива. Е, след толкова години съвместен живот в един човек – всяка душа ще ти изглежда красива. Още повече, когато нямаш друг избор. Носителят ти е оформил и теб, разум  човешки, и нея – твоята половинка душата…

Но в момента разумът не е на вълна философия, той се  е превърнал в съзерцание. И следва погледа на душата, вълнува се, разтапя се – та в един момент стига дори до поезия…

Което е направо тревожно и рисково състояние за един разум…

И има от какво…

Планетата е типична Земя. С континентите му, с океаните, с планините, с равнините, с горите и полята…

Доста трудно Учителят избра тази Долина. Но я намери…

Не е близо до екватора – жегата не я суши. Не е до полюс – студ не я сковава. Не е в редкия въздух на планините. Не е и сред безкрайната, но еднообразна степ…

Просто – Долината…

Сега в нея е лято…

Тревата е почти педя висока. Тия дни Жрецът помоли пак Замразеният бог и онзи прати любимото си стадо бизони. Големите космати добичета преплуваха Западния океан, пробиха огромна просека из Щурия лес, а после внимателно минаха надлъж и нашир по Долината. И тази година свършиха добра работа – опасоха полубокс тревата, освежиха ландшафта, та дори наториха хубаво. За да има и следващата година буйна трева. И да осигурят цял ден смях за Ник Кол Ай-ай, следящ внимателно стъпките на Мил Итса и залял се в ежегодния кикот, когато тя – пак! - не забелязва купчина меко и недотам уханно подобрение…

Така че днес Реката бавно носи водите си на юг и се наслаждава на чистото корито. Езерото сияе под топлите лъчи на тукашното Слънце, а то недоволно се извърта на запад, отдето припряно го вика Луната – тя откога е готова, пък не й дават да се поразходи…

А и нощта се задава романтично-красива – ей ги, звездичките надничат над хоризонта, хванали се за ръцете, готови за поредна вълшебна нощ…

Ами – хайде…    

 

» следваща част...

© Георги Коновски Всички права запазени

Ще се шашкънеем в понеделник...

Хубава почивка!

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Амиии... Така - лекичко се заяждам с по-красивия пол...
    Благодаря за мнението!
  • ...."Щото неговата много обичала да го прегръща, а след всяка прегръдка палтото му ставало на дупки от ребрата й…" ...".А настроението й… Спомнете си уроците в училище и определете от кой род е Вселена…" Ах, ти, ах тиии!
  • Фантазии, само фантазии...
    Благодаря, Мариана!
Предложения
: ??:??