Воини на истината

     Седя си в редакцията и се оглеждам около себе си. Виждам хора, които вярват в това, което правят. Намерили са истинското си място в живота и са здраво стъпили на него. Да, всички тук сме щастливи, защото щастието е това – да намериш себе си и мястото си в света. По правилния път дори препятствията носят  радост, защото помагат да разбереш себе си. И всеки път, когато преодоляваш препятствие ставаш по-сигурен и по-смел воин.

     О, извинете! Вече толкова време споделям с вас, а не Ви се представих. Казвам се Ема Боева, заместник главен редактор съм на вестник „Директно”. Пътят ми до тук не беше много дълъг. Мога да кажа, че съм от късметлиите, които лесно намират своя път. Избрах журналистиката за своя професия още като ученичка. Знам, че има много хора, при които искането и моженето се разминават. И това им причинява много разочарования. Аз не съм от тях. Исках това, което мога. Без проблем ме приеха в университета. Следването ми се виждаше като игра – толкова лесно и приятно ми вървеше.

     Ако с всичко, което Ви разказах до тук си мислите, че още с първата си глътка въздух съм стъпила на Моя Път и от тогава не съм се отклонявала, се заблуждавате. Веднага след дипломирането ми предложиха работа в един от най-големите и купувани национални ежедневници (ще спестя истинското му име и ще го наричам „Ежедневник”). Известно време работих там и бях щастлива. Харесваше ми начинът, по който всички се респектираха от името на медията, в която работя. И парите, които получавах бяха добри. Какво повече да искам, се питате Вие. Имайте търпение ще Ви разкажа всичко.

     Колкото повече се издигах в „Ежедневник”, толкова по-неудовлетворена се чувствах. По-високата ми позиция (бързо станах един от водещите журналисти в редакцията) ми показа неща, които младшият репортер не вижда, а и да види, не осъзнава добре.

     Първият път, когато работата ми позамириса, беше когато отхвърлиха статията ми за депутата О.Ж. (още едно име, което ще Ви спестя). Чудесно журналистическо разследване (извинете ме за нескромността, но за мен истината е преди всичко), което показваше и доказваше отвратителна корупционна схема.

     - Ема, това няма да е интересно за читателите. Само си си загубила времето! А аз с какво да запълня трета страница? – скастри ме ядосан главният редактор.

     Всички мои опити да го оборя бяха отхвърлени с нелепи аргументи. От други колеги научих, че и с техни статии се е получавало същото. Веднъж един „колега” (пиша го в кавички, защото постъпката му за мен автоматично го изключва от журналистическата гилдия) ми подаде един лист.

     - Какво е това, бе П.? – попитах аз.

     - Прочети и хубаво ги запомни! – отговори той и ми се усмихна нагло – И дай да го унищожим.

     Погледнах листа – списък с имена на известни хора – политици, магистрати, спортисти, мафиоти, лекари, изобщо хора от всички области. Погледнах въпросително П. Какво, за Бога, означаваше това?

     - Срещу тези не се пише. Те са наши хора. Споменаваме ги само с добро – обясни ми П., след което дръпна листа от ръката ми. – Дай да го унищожим.

     Старателно го накъса на малки парченца и го изгори в пепелника. Нищо не можах да кажа, дори не можах да повярвам. И нали обичам да разследвам и да се забърквам в неприятности се захванах с тая мръсотия. Винаги съм смятала, че журналистът е Войн на истината. До сега се бях обучавала. Сега трябваше да поведа битка. Изчаках да мине малко време след разговора ми с П. Постарах се да не бия на очи.   

     Междувременно извървях първата стъпка – събиране на факти. За целта прегледах старите броеве на „Ежедневник”, за да видя какви статии са публикувани за хората от списъка. Прегледах и публикациите в други вестници и списания. Имената се бяха включили в различни скандали и мръсотии, но нищо такова не беше споменато в „Ежедневник”. Иманата присъстваха често, но „ги споменаваме само с добро”, както се изрази преди време П.

     След това проучване преминах към втората стъпка – доказване на фактите. Споменавах пред колегите за разни подозрения и слухове за неморални и незаконни действия на имената. Никой не се включваше. Най-често сменяха темата или се пра-веха, че не ме чуват. Пробно пуснах и няколко статии срущу имената. Нарочно не ги написах много остри. За мое най-голямо разочарование (в този момент все още бях достатъчно наивна да се надявам, всичко де се окаже измислица на П. и случайност), ми бяха върнати с нелепи аргументи. Главният редактор винаги много се изнервяше от тях, дори ми говореше грубо. Поведение напълно нехарактерно за него.

     Чудех се как да постъпя. Не можех да продължавам така. Отвръщавах се от всички в „Ежедневник”. Защото автоцензурата е много по-лоша от всяка външна цензура. Това е сам да поробиш себе си и да се откажеш от човешкото си достойнство и права. Да продължа да работя там означаваше да се изплюя на себе си и всичко, в което вярвам. С огорчение мислех за уважението, което се четеше в очите на хората, когато чуят, че работя в „Ежедневник”. Мислех и за високия стандарт на живот, който ми дава заплатата.

     Прекарах няколко дни в агония. Не можех да намеря вярното решение. Чувствах се като мишле в лабиринт. „Ще напусна и какво? – питах сама себе си. – И други реномирани издания ми предлагат работа. Добре. Ще се премест. А какво ако...” Мисълта, че всички си имат „свои хора, които спо- менават само с добро”, ме ужасяваше. Станах раздразнителна и груба с всички. Изпокарах се с колегите. Не можех да ги гледам спокойно. Много пъти провокирах обсъждането на темата за свободата на словото. Ентусиазмът и настървението, с което я защитаваха на думи тези добровол-ни роби ме отвръщаваше. А преди това бяха хора, на които се възхищавах искрено, мои кумири. Исках да стана като тях. А сега не можех да ги позная. Лицемерието им ме задушаваше. Подобно поведение е срещу природата ми.

     Агонията ми в лабиринта на мишлето продължи почти два месеца. И колкото и да е невероятно главният редактор ми отвори вратата. Ей, да не се заблудите! Не е искал да ме спасява. За себе си се тревожеше човекът. Вече не бях послушна. Можех да му докарам беля на главата. Един ден ме повика в кабинета си. Помислих, че ще ме уволни и отидох с необяснимо облекчение.

     - Ти си добър журналист, Ема – започна той. Говореше бавно, сякаш специално търси и преценява всяка дума. Гледаше ме изпитателно – Добра си, но си объркана. Живееш в нереален свят – след тези думи направи дълга пауза. Може би ми даваше време да ги осмисля.

     Явно очакваше някаква реакция от моя страна, но аз реших да му я спестя. Просто си мълчах и го гледах, възможно най-безизразно. „Нереален свят”, какво си мисли този! Та нали свата го правим ние! Гласът му, все така монотонен, ме извади от мислите ми:

     - Не искам да те загубим. Ти си добър репортер. Поведението ти в последно време е неподходящо.

     „Неподходящо” – този луд ли е? Чува ли се какво приказва! Отначало го слушах с гняв, а сега ми става все по-смешно. Чудя се на себе си как успявам да запазя каменното си изражение.

     - За да видиш, че те уважавам наистина – продължава той монолога си, – ще ти дам последен шанс.

     „Колко благородно!” – възкликвам на ума си.

     - Ще ти възложа специален репортаж. В едно планинско село някакъв дядо е навършил сто години. Ще те командировам там. Вземи интервю от стареца, виж как живее и тям подобни. Ще научиш подробности от секретарката – завършва шефът и ми се усмихва. Явно се е заблудил от липсата ми на реакция. Най-вероятно е приел мълчанието ми за смирено разкаяние. Дори ме изпрати с умивка. Идиот! Излязох от кабинета му все така каменна. Секретарката, явно предварително инструктирана, ми подаде една папка. Погледнах вътре – билети, координати на хората, при които ще отседна и малка статийка за столетника с негова снимка, изрязана от някакво местно издание. Идиот! Не мога да не възкликна аз пак на ум, по адрес на господин главния редактор.

     Е, какво пък! Ще попътувам. Лято е, в планината е хубаво. Благородният шеф ме е командировал за три дни, като не броим двата, в които ще пътувам. И това за едно интервю! Явно съм нарушила спокойствието му по-вече, отколкото си представях.

Сещам се за една приятелка, която обича да казва: „Ако не можеш да намериш решение на проблема тук, потърси го в другата стая.” Може и да е права. Смяната на обстановката помага да погледнеш на нещата от друг ъгъл.

     Пътуването мина леко. Пристигнах привечер. Роднините на столетника ме посрещнаха много мило. Веднага ме заведоха в уютна стаичка, която са подготвили за мен. Оставиха ме да си почина до вечерята.

     Чувствах се много зле. Толкова бяха респектирани от мен („учена градска жена”) и толкова развълнувани, че ще пиша статия за чичо им в „такъв голям и сериозен вестник”. За първи път в живота си се чувствах като измамница. Те бяха толкова мили и искрени, а аз бях там за наказание. В този момент мразех себе си и умирах от страх да не покажа душевния си смут. Боях се да не разберат погрешно, да не го приемат като нещо свързано с тях.

     Пътувайки към селото мислех да направя интервюто още на другия ден сутринта и да си тръгна. В последствие се отказах. Не беше редно да претупвам работата си. Тези хора не бяха виновни за нищо. Имах на разполо- жение три дни, за да си свърша работата и щях да ги използвам пълноценно. Направих се програма и я следвах.

     Ден първи: Да разбера как живеят дядото и хората в това село.

     Придружих Стоян (домокинът) и докато разговаряхме на различни теми му помогнах в някои от ежедневните му дейности (като истински Воин на истината ще бъда честна с Вас и ще си призная, че „помогнах” не е много точно. Наистина това беше намерението ми, но се получи по-различно. Ще Ви спестя подробностите и ще Ви разкажа някои неща накратко – омотах се в маркуча за поливане; изпуснах кравата в зеленчуковата градина и още няколко бели). Добре, че Стоян е спокоен и весел човек и вместо да се сърди и да ме хока ми се смя.

     Следбед помагах и на Донка (домакинята) в кухнята. Тук ще съм съвсем пестелива с подробностите и ще Ви кажа само, че помагах със същия успех. А тези мили хора ме утешаваха, че не съм смотана, а съм гражданка!

     Вечерта Донка ме помоли:

     - Кажи, моля те, на Параскева (съседката), че утре Стоян ще ходи до града. Да помисли дали й трябва нещо.

     - Добре! – отговорих с готовност – Какъв й е номерът?

     - Съседката – отговори ми Донка, поглеждайки ме учудено.

     - Да, де! Какъв й е номерът – настоях аз и за по-ясно размахах мобилния си телефон пред очите й.

     - Боже, Боже! Момиче, махни тая модерна джунджурия! Параскева живее в съседната къща! – възмути се тя в първия момент, а после, явно развеселена от учуденото ми изрежение, добави – Ако те мързи да идеш, извикай й през прозореца – а после повтори на себе си – Какъв й е номерът? – и се разсмя на глас.

     Аз засрамена побързах да изтичам до параскевината къща и да предам съобщени-ето.

     Сигурно се питате защо ви разказвам тази на пръв поглед незначителна история. За мен това беше много важен разговор. Изведнъж осъзнах колко изкуствен е станал модерният ни свят. Сетих се колко пъти съм се обаждала на колеги от съседния кабинет. Сетих се и за една статия, която четох преди време. Ставаше дума за обездвижването на съвременния човек и колко вредно е то за здравето. Доста мислих по тези въпроси. В заключение си казах: Честита Ви цивилизация, уж еволюирали маймунки! И промених радикално отношението си към техниката и живота изобщо. Вече пред-почитам да ида до съседния кабинет; по телевизията гледам само интересни неща, а времето, което преди губех в зяпане на глупости сега използвам, за да се грижа за цветята, които си купих веднага след завръщането от тази командировка, или за да се поразходя; всеки месец си имам една задължителна неделя без техника, в която си позволявам да ползвам единствено котлона. Интересно как нещо съвсем дребно и незначително на пръв поглед може да преобърне целия ни живот. На Вас случвало ли ви се е?

     Ден втори: Да взема интервюто

     Няма да ви предавам целия си официален разговор със столетника бай Марин (с него говорихме много пъти, „официален разговор” той и роднините му наричаха интервюто). Ако искате може да го намерите в съответния брой на вестника. Ще ви кажа само най-същественото с цитати от неговите отговори: „Живях и продължавам да живея умерено и почтено”, „Не съм религиозен, ама като се замисля, май не съм нарушавал божиите заповеди. То тъй е нормално да се живее.” И когато накрая все пак задавам най-баналния въпрос, който един журналист може да зададе в такъв случай, а именно „Каква е тайната на дълголетието ти!”, бай Марин ме поглежда учудено. Свива рамене и казва: „Ами живея си просто.”

     „Ами живея си просто” – тези думи на бай Марин ми подействаха много силно. И до днес често си ги припомням.

     Ден трети: Приключване

     На третия ден довърших материала за бай Марин. Зададох на него и на близките му наколко допълнителни въпроса, за да попълня свои пропуски.

     На другия ден, когато си тръгнах домакините ме изпратиха чак до автобусната спирка. Поканиха ме пак да ги посетя, кагато поискам. И аз чувствах, че това не е покана от учтивост. „При нас винаги си добре дошла!” – каза ми Донка много пъти. И аз съм сигурна, че наистина го мисли. Тези хора са истински. Много добре знаят, че лицемерието не е възпитание, а акт срещу човешкото достойнство и унижават себе си чрез него.

     Отидох в ужасно емоционално състояние, а си тръгнах щастлива. Няколко дни в това село ми помогнаха да погледна на себе си и на живота си отстрани. И най-вече върнаха вярата ми в хората. Проясних мислите си и намерих решението. Мисля, че това решение го взех още в първия миг, когато осъзнах, че имам проблем. Но защо се колебах? Защо отлагах действията? Май опитах да се боря срещу себе си и същност-та си, защото в известна степен те противоречат на нещо, което се превръща в обществена норма (за алчността и лицемерието говоря). Тази малка командировка, с която ме наказа главният редактор се оказа много полезна за мен. Краткото откъсване от ежедневието ми помогна да осъзная, че не мога да избягам от себе си. Аз съм родена Войн на истината и такава ще си умра. Нямам друг изход, освен да воювам до последния си дъх. Победа или загуба? Просто ще живея, честно ще воювам и животът ще покаже. „Живея си просто” – прозвучават в главата ми, за кой ли път, думите на бай Марин. „Прав си, бай Марине – казах си, – просто е. Ние сами си го правим да изглежда сложно. И после се оплакваме от участта си.”

     На следващия ден отидох в редакцията на „Ежедневник” с уверена походка и усмивка. Поздравявах всички, но не се спрях никъде. Дори при секретарката на главния редактор, преди да вляза в кабинета му. За негово щастие беше сам и не го изложих пред някой „наш човек”.

     - Добро утро! – поздравих го ведро. Той не успя да отвърне само ме гледаше изненадано. Може би очакваше да се върна от изгнанието с подвита опашка. Подадох му материяла за бай Марин. Той го взе, отдели му не повече от дведесет секунди, явно само от учтивост.

     - Съжалявам, но намерихме нещо по-интересно – каза ми плахо и придобил увере-ност от учуденото ми изражение се усмихна злорадо.

     - А мислил ли си изобщо някога да го публикуваш? – попитах аз. Обидно ми беше за бай Марин и семейството му, а не заради подигравката с труда ми. Стараех се да изглеждам спокойна. Не исках да предусети намеренията ми.

     - Не – кратко отговори жалкото човече и продължи да се усмихва злорадо. В неговите очи бях сразена. Мина доста време, но още не мога да си спомням за това човече без да възкликна „Идиот!”.

     - Прати ме командировка за нищо? – учудих се аз.

     - Не беше командировка. Официално беше в неплатен отпуск. Платих билетите ти с пари, които щяхме да ти дадем като премия – обясни ми той.

     Дръпнах материяла си от ръцете му. Исках да съм сигурна, че няма да остане при него (щом съм го направила през непланет отпуск и е финансиран с мои пари, авторското ми право е неоспоримо). Той се уплаши. Явно очакваше да го нападна. Само да знаете колко жалък ми се видя в този момент! Няма друг път в живата ми, в който да съм чувствала такова презрение към човешко същество. И не, не го нападнах, разбира се. Просто му подадох оставката си (бях я приготвила още преди да се прибера в града). Обърнах се и си тръгнах спокойна и усмихната. Той извика нещо зад гърба ми. Дори не разбрах дали се зарадва, че се е отървал от мен или се опитва да ме спре.

     Няколко дни по-късно видях, че във вестник „Директно” търсят разследващ журналист и се кандидатирах. Може би и сами се досещате, че ме наеха. Главният редактор дори ми сподели, че следи материалите ми, още от самото начало на кариерата ми. Екипът одавна искал да се присъединя към тях, но не вярвали, че ще придпочета малкия им вестник пред „Ежедневник”.

     Обадих се на Донка. Обясних й, че съм напуснала вестника от чието име бях при тях. Казах й и поради какви причини. Поисках позволението им да публикувам статията за бай Марин в „Директно”. Те се съгласиха. Това, че статията няма да е в „най-големия вестник” не я впечатли. Това, че ще е в „почтен вестник” било важното. „Бай Марин е живял и живее почтено! Ако знаеше какъв е „Ежедневник”  изобщо нямаше да се съгласи да му пратят журналист.” – така ми каза тя. Това беше първата ми статия за „Директно”.

     Вече няколко години работя тук и съм щастлива. Това е моето място. Колегите споделят вижданията ми. Всички тук сме Войни на истината. И не за да се хваля, а само защото е истина ще Ви кажа, че одавна надминахме по тираж и читателско доверие „Ежедневник”.

     Знаете ли и тук си имаме „наши хора”, но не се срамувам от това, защото нашите хора са тези, които казват истината; тези, които са онеправдани. Всички, които искат да кажат истината или имат нужда от помощ, за да защитят истината могат да ни се обадят, да се считат наши хора и да разчитат на нашите мечове. Само ни повикайте и ние Войните на истината веднага ще се отзовем, за да помогнем в святата битка за защита на истината и справедливостта!