ВОЙНИКЪТ ПРЕД ДРАВА

Анти-хитлеристката коалиция настъпваше напористо по всички фронтове.

Канонадата не бе спряла през целия ден.

Снарядите като ята птици прелитаха над българските позиции и се изсипваха като градушка над главите на германците.

Артилерийската подготовка бе извършена, позициите на противника бяха разбити и разорани, но в последния миг пристигна заповед и атаката бе спряна.

След претърпените огромни загуби в жива сила, се налагаше българската войска през цялата нощ да прегрупира и преподреди силите си.

В това време разузнаването трябваше да разчете позициите на противника, да състави план за сутрешната канонада и когато редиците биваха разкъсани и омаломощени, масираната атака щеше да отвее, както вятър - есенен лист, немските войници и пътят от Драва към Берлин оставаше чист и свободен.

Зеленоокият Стоймир лежеше по гръб, мислите му се бяха върнали в родното балканско село, в северозападните склонове на Пирина.

В последните царски години, баща му бе дълго кмет на селото.

Сега, след като дойдоха руснаците и шумкарите слязоха от балкана, комунистите взеха много тактично да се нареждат във всички сфери без изключение и доколкото бе дочул, щяха брат му Атанас да поставят за кмет.

Преди девети септември баща му, а след девети брат му, това бе добре, а на него му бяха рекли, че е малък за политика и да си гледа училището. Пък сега, когато се върне от фронта – ще го наредят като началник нещо в мината, пък имало и някаква възможност да го изпратят в минно училище в Русията. Само да се пазеше и да е по-далеч от огъня.

Да, ама го прикрепиха към разузнавателния взвод  и се налагаше често да стига до самата противникова огнева линия, понякога да я задминава и да извършва разузнавателна и диверсионна дейност в гръб на противника.

Хитлер отстъпваше, но войниците му бяха железни и се налагаше българският войник да полага неимоверни, тройни усилия, за да го победи и изтласка.

Вечерта настъпваше и Стоймир тръгваше да се подготви.

Ротният ги събра, разстла трофейната карта върху надве-натри скованата от бичени дъски маса и направи реконгнисцировка на ситуацията. Целите и задачите бяха изяснени, оставаше физически и психически да се подготвят.

Свалиха всичко ненужно от себе си, оставиха всички документи, снимки и отличителни знаци. Трябваше да носят у себе си само леко стрелково оръжие, нож и фенерче.

Оставаше им само час за да останат сами със себе си.

Стоймир разглоби и сглоби фенерчето, провери оръжието си и отново се изтегна по гръб, направо върху сухата трева. Сложи двете си ръце под главата и мислите му отново отлетяха в гористите родни планини.

Питаше се “Защо ли всичко е така подредено, така устроено? Защо ли хората трябва да воюват помежду си? Както воюваха ергените в селото им и понякога стигаха до кръв, понякога се биеха и с други хора от други селища, а сега и с други държави и народи. И защо е всичко това?

То не само нашият народ бе включен в тази война. Целият свят бе пламнал.

И защо? И какво толкова деляха? И защо така безмилостно и безчовечно се избиваха хората едни други? Ами, ако се стигнеше до там да не остане човек на планетата?”

- Интересен е човешкият род! – преглътна и подвикна с тих глас Стоймир. – Уж човеците били най-хуманните, а пък се ядат едни други, по-злобно и от хищните животни.

Не можеш ги разбра!? Шантав свят. Улав свят.

Стана, защото другарите му подвикнаха.

Включи фенерчето и го насочи в очите си, да ги зареди, за да виждат по-добре в тъмнината на безлунната нощ.

Отправиха се в страни към храсталака.

Когато наближиха противниковата позиция, продължиха пълзешком, отдалечени на двайсетина метра един от друг, като от време на време подаваха уговорения сигнал на дебнещ бухал.

Стоймир се оплете в крайречния ракитак, преобърна се на гръб, прибра крака нагоре към тялото си и опита да издърпа от ботушите си тънките спъващи го коренища. Преобърна се отново, продължи да пълзи напред, като внимаваше да не вдига шум от пукот на сухи съчки или да не срине някоя от пирамидите изградени от натрупани речни камъчета от немските войници. Такъв шум би го разкрил окончателно.

Ръката му опипа пред него повален от някогашна буря дебел обрасъл  и вече кух дънер.

Леко, внимателно полази върху него и се прехвърли от другата му страна, като падна точно върху краката си.

Хоп. Стъпи и видя пред себе си очите на човек е изшарено нарочно с речна кал лице.

Сините очи го гледаха втренчено и изпитателно.

Автоматът на германеца почти опираше в дрехата му, а дулото на неговия шмайзер в гърдите на синеокия войник.

Гледаха се втренчено без да помръднат.

Изведнъж – сякаш времето бе спряло.

Струваше им се този път – може би за винаги.

Гледаха се дълго.

Единият трепна.

Другият също.

Очите им горяха и на лунната светлина появила се ненадейно, четяха дълбоко искреността в очите на другия.

Кафявите леко мигнаха.

Сините също.

Кафявите показаха в страни.

Сините в обратна посока.

Сканираха се така, още някое време. Минутка, две ли?

Тогава германеца помръдна и бавно направи крачка в страни, Стоймир направи крачка назад и опря до дънера.

Германецът отстъпи още крачка и му направи разбираем знак с устни. Направи бавна крачка и се шмугна в храстите.

Стоймир се строполи изведнъж и лазейки бързешком покрай дънера, се отдалечи в противоположна посока.

Щастието се бе усмихнало и на двамата.

До следващия път.

Когато, може би, ще срещнеха някой друг и единият щеше да стреля, преди да е погледнал в очите на другия.

ПП

съществува уловка