Един ден Стийв погледнал творението си и извикал Илайла при себе си.

             - Илайла, ела, моля те! – казал той и настоятелно помахал, за да го види.

            Тя имала винаги работа около дървото. Непрекъснато го разкопавала, плевила, поливала. Щом чула, че Стийв я вика бързо се озовала пред него.

              - Да, тук съм. – изрекла тя и си поизтрила ръцете една в друга.

              - Илайла, от сега нататък ще живеем на дървото. То стана достатъчно голямо и просторно, за да ни приюти и нас. – разпоредил той, без да търси нейното мнение.

              - Щом мислиш така, така да бъде! – потвърдила неговото решение, въпреки че се почувствала малко засегната, че не я попитал дали желае тя да стори това.

             Заживели и двамата на дървото. То все повече се издигало в небето. Почувствало се щастливо от тяхното пребиване в короната си. Затова решило, че е дошло време да ги дари с плодовете си. Отново била пролет. Разпукнали се розови цветчета. Дървото се отрупало се с цвят - красив и уханен. Насекомите се впуснали в луда надпревара да разнасят прашец. Настанала голяма борба за целувки между животинките и свежите цветчета. Дървото се гордеело със себе си. След шест месеца върху него грейнали плодове. То родило толкова много, че така се отрупало сякаш било коледна елха. Тези плодове били наистина специални и както всеки плод - сочни и вкусни. Това било най-важно. Всички животинки си опитали от тях. Някои попадали по земята и зарадвали и тези животни, които не можели да се покатерят. С плодовете си нахранило много гладни души. Стийв видял плодовете и се зарадвал много.

             - Виж, Илайла колко много плодове роди моето дърво. – разгърнал ръка и направил широк размах, за да покаже изобилието.

            Илайла се почувствала изведнъж пренебрегната. „Как така моето дърво„ - си помислила. Защо той така ù представил нещата. Нали и тя се грижела за дървото. От самото начало била неразлъчно до Стийв и участвала във всяко негово начинание.

            - Да, наистина дървото роди много плодове. – изрекла с треперещ глас.

            - Вземи си един плод и опитай! – предложил ù той, като протегнал ръка и откъснал най-близкия до него.

            - Благодаря! – казала неловко и доста обидена взела предложения ù плод.

           - Ще продам плодовете! – решил Стийв.

           Както бил намислил, така и сторил. Дървото се разделило с плодовете си, а Стийв получил в замяна злато. Почувствал се богат  и властен. Илайла си замълчала и скрила обидата дълбоко в сърцето си. Тогава изведнъж прогледнала. Видяла един егоист до себе си. Въпреки това се примирила и продължила да се грижи за дървото. Тя обичала това дърво. От самото му посаждане до този миг била винаги с него. Привързала се към дървото. Обожавала да се разхожда по клоните му. Харесвала да разлиства листата му и да се катери все по-нагоре в коронота му. То било толкова огромно, че скривало слънцето. На Илайла често ù домъчнявало за светлината. Там в сенките, под плътните клони имало само студена тъмнина. Липсвало ù топлото усещане, което ù дарявало слънцето.

            На другата година дървото отново родило безчет големи, сочни плодове. Животинките набързо хапнали от тях, защото Стийв се погрижил да ги обере на време и да ги продаде. Илайла опитала отново един единствен плод. А Стийв трупал злато и се чувствал горд със себе си. В главата му препускали безчет луди представи за бъдещето на дървото си. Представял си, че е толкова огромно, с дебели клони, с широки листа, със здраво стебло и корени, които завземат цялата земя. А самата му корона изглеждала величествена в мечтата му, толкова голяма и разклонена, че скривала света.

           В погледа на Стийв блестяла впечатляваща лудост. Повикал отново Илайла, за да сподели вижданията си относно бъдещето на дървото.

           - Илайла, искам да знаеш, че трябва да дадем всичко от себе си и да направим дървото огромно... - леко се замислил и я гледал доста настоятелно, сякаш я изучавал с поглед дали го слуша внимателно. – Огромно, толкова огромно, че да хвърля сянка върху света. – гръмнал гласа му звънко и страшно. – Разбираш ли, какво искам? – викнал и стреснал накацалите птички, които литнали подплашени.

              На Илайла ù прозвучало неразумно, дори глупаво. Гледала Стийв и не вярвала на очите си. С всеки изминал ден той се променял. От година на година неговата мания за величие го заслепявала. Той бил забравил за нея като за съдружник в отглеждането на дървото. Дори понякога не я забелязвал, че е там в короната и се грижи и тя за това дърво. Но Илайла  обожавала дървото, неговите нежни листа, уханието му, цветовете, плодовете... Не можела да се отдели от него.

               - Добре, Стийв, съгласна съм с теб. Това дърво ще стане огромно. С общи усилия ще го направим. – твърдо му вдъхнала кураж. – Знам, че то е твоят живот. – доизказала се и тръгнала да продължи работата си.

               Стийв бил щастлив. Натрупал богатство и имал сериозни планове. Имал спътница, която му давала нужната подкрепа в делата му. Дървото и третата година дало много плодове. Той отново ги продал и прибавил още злато към богатството си. От година на година дървото го дарявало с още повече и повече плодове. Така импулсът в сърцето му се усилвал.

                - Искам още! – викал той, а клоните треперели от строгия му глас. – Илайлаааа... – гърмял гласът му.

                Студен дъжд обливал дървото. От листата му капели едри капки слънчева тъга. Илайла била доста изморена. Тя чула и дошла при Стийв. Топлите ù очи сгрявали единствено дървото и затова то се разтапяло и плачело заедно с дъжда. На Стийв не му била нужна топлина. Той се сгрявал сам с лудите си копнежи.

                 - Илайла, как мислиш ти? – решил да попита. – От какво има нужда дървото, за да стане още по-огромно, според теб? – забил твърдия си поглед в уморения ù вид.

                 Тя се взряла в зелените му очи, които все повече заприличвали на листата на дървото. Зелени искри святкали и я пронизвали с ентусиазъм. Щом погледнела очите му, нещо в нея пламвало. Стийв имал невероятното умение да я заразява с енергия.

                  - О-оо да... мисля, че дървото има нужда от вода, светлина, топлина и любов. – изрекла тя.

                  Дървото я чуло и разперило широко клоните си с намерение да я прегърне.

                  - Не, не мисля, че това е толкова необходимо. – отвърнал Стийв. – Та то и така си расте и дарява плодове. Мисля, че трябва да прогоним птиците. Така дървото ми ще олекне и ще расте по-бързо. – решил Стийв, като веднага забравил за мнението на Илайла.

                   Стийв веднага започнал да руши гнездата на птиците. Те се почувствали нежелани и отлетели. Напуснали дървото обидени и тъжни. Дошла есента и дървото дало много по-малко плодове. Стийв не разбирал, защо тази година реколтата е толкова оскъдна. Продал колкото имало и прибавил още злато към богатството си. Дървото престанало да расте. На пролет Стийв отново потърсил мнението на Илайла.

             - Илайла, трябва да направим нещо за дървото. – казал той вече недоволен и сърдит.

             - Трябва да го полеем, да го разкопаем и да върнем птиците. – казала тя.

             Дървото трепнало от думите ù. Домъчняло му за птиците. Без песните им се чувствало тъжно. Без звънливите чуруликания загубило желание за живот.

             - Не те разбирам, Илайла. Аз мисля, че проблемът не е в това. – замислил се. – Да, Илайла проблемът е много по-сериозен. – изведнъж очите му блеснали от внезапната му идея, която го осенила. – Да, знам къде е проблемът. Трябва да убием насекомите. Не виждаш ли, че те съсипват дървото, изяждат кората му. –взел твърдо решение да се пребори с вредителите.

              - Щом така мислиш направи го! Аз не съм на това мнение. – засегната се отдалечила от него.

               Стийв се захванал упорито да убива насекомите. Унищожил всичките. Прогонил пчелите, пеперудите... Не оставил нито една дребна животинка. Почуствал се доволен и спокойно се отпуснал на един дебел клон, загледан в широката корона. Слънцето едвам се промушвало през ситните процепи, които оставали между едрите листа.

                Тази пролет обаче дървото не издържало. Толкова осакатено не се било чувствало никога. Натъжило се. Вечно зелените му листа се омърлушили. Не цъфнало. Не искало да живее повече така. Дошла и есента и не родило никакви плодове. Стийв не можел да повярва. Гледал дървото си и не разбирал. Положил толкова труд, а то не го дарило дори и с един плод. Извикал отново Илайла.

               - Илайла, дървото ми не даде плодове. Ти сама видя колко грижи положих за него. Отървах го досадните птици, убих вредителите, прогоних летящите насекоми. А то не даде плодове. – натъжил се и придобил доста отчаян вид. – Как мислиш, какво да направим, за да накараме дървото да даде плодове? – попитал я този път с доста умолителна нотка в гласа си.

                Илайла също била тъжна като дървото. Тя разбирала мъката му, но се съобразявала с желанията на Стийв. Той все пак бил заложил живота си в името на това, дървото да стане най-огромното дърво на света. Затова правела всичко, което Стийв искал.    

               - Дървото има нужда от птиците, насекомите, от светлина, топлина, вода и най-вече от любов. – опитала се за сетен път да даде мнението си.

               - Да... ти все това повтаряш. – промълвил малко разочарован от нея. – Аз мисля, че това не е проблем. – вгледал се в шумолящите листа и се позамислил.

             - Тогава, защо ме питаш? – позачудила се тя, отново обидена.

             Стийв гледал короната на дървото. Вятърът крадешком се приплъзвал и докосвал листата с много нежност. Те трептяли и създавали усещане за много тъжна мелодия, сякаш дървото плачело. Стийв се заслушал и прозрял своята истина.

             - Вече знам какво му е нужно на дървото. – усмихнал се и от очите му се стрелнали зелени искри, които стреснали дървото. – На дървото му трябва музика. – викнал с пълен глас.

             Дървото разперило клоните си доволно от чутото. Илайла също се зарадвала. Най-сетне Стийв предложил нещо добро. Тогава той си купил китара. Започнал да свири. Създавал чудна музика. Дървото се почувствало щастливо. Дошла есента и то дало плодове. Стийв най-после се почуствал доволен от себе си. Разбрал, че е прав и се възгордял. Обрал реколтата и я продал. Златното му съкровище се увеличило.

               - Видя ли, Илайла? Музиката оправи нещата. Виж дървото вече дава плодове. Но ти ми подсказа с топлите си очи. Без теб това нямаше да е възможно. Ти си моята муза, Илайла. – изрекъл с много трепет.

               - Радвам се, че помогнах. – отвърнала тя. 

               - Вече ще бъдеш винаги тук, близо до мен. Искам да те гледам, за да мога да свиря. – разпоредил той.