Време за една  изповед

Тази  странна история  се случи през есента.  Есен  като много други преди нея. Слънцето

ту  се показваше  между  рехавите облаци,  ту се скриваше. Светеше с онази жълта палитра от  цвят,   която ти навява  някаква тъга.

Този ден  беше наситен  с носталгия  по лятото,  жълтото  бе  неописуемо красиво.

Излизах  от късия път   от  топлоелектрическата  централа  към   главното шосе.

Точно на малкия  разклон стоеше  човек  с ясния  знак, че   иска  да го взема. На стоп. По този път  досега  не бях  виждал  някой   да пътува на стоп. Това си беше път за един голям промишлен обект  и там никой не отива случайно. Повечето работещи  ползват превоза на централата,  а  другите като мен -  собствен транспорт. От дългия ми опит като шофьор бях извлякъл   правила, които  спазвах  безусловно. Преди качвах  всеки, който  ми помаха. Но   това се оказа  доста  неразумно.  Не понасям  празните разговори,  а се налагаше  да ги водя,  ако пътникът се окаже доста несхватлив  кога да спре. И това  беше по-малката беда. Имало е  пияни,  с които  се чудиш как да се оправиш.

Затова  аз  реших  да се осланям  на инстинкта  си. Нещо  като телепатична връзка. Така я определям,  защото времето за  оглед и преценка е нищожно малко.

Нещо ми казва този качи,  а този - не.

За човека  край пътя   инстинкта ми каза - да. Спрях.  Поздрави  с "добър

ден"  и попита  може ли да го взема  до някъде,  пътувал за Стара Загора.  Казах,  че съм точно до там.  Качи се.  Беше  мъж  около  тридесетте,  мургаво  лице  с едри черти  и набито  здраво тяло. Потеглих  към областния град. Обикновено  не задавам първи въпрос, но този път  аз  започнах разговора.

-Какво Ви  води насам? -  уточнявайки   защо  задавам  този въпрос.

По това време няма служебен  транспорт.

-Доскоро работех  на строежа на сероочистващата   инсталация,  но  идва краят  на нашата  работа  и започнаха  съкращенията.  Аз бях първият съкратен -  каза той.

Долових в гласа му нещо недоизказано. Нямаше  някакво ясно изразено чувство  като  негодувание,  обида,   беше  по-скоро  като примирение с нещо  неизбежно.

-Работех  в бригада за  височинен монтаж  на скелетa -  продължи след кратка пауза.

-Ние правим скелето  за монтажниците  на оборудването  на инсталацията.

Работата   е  опасна,  височината е голяма  и  с падането на температурите

зачестяват произшествията. А нашият началник  си знае само едно -  да предадем обекта предсрочно. Колко пъти съм казвал,  че оборудването не е достатъчно,  някои от хората  не са подходящи за тази работа. И  ето ме,  сега съм първият  съкратен. Бях неудобен -  каза  го сякаш на себе си.

-Какви  заплати получавахте за тази рискова  работа? - попитах аз.

-Прилични  на фона на други професии,  но ниски  за риска, на който сме изложени -  каза  той,  без особено  да променя  тон. Човекът имаше здрава нервна система,   други на негово място биха  псували,  биха повишили тон. Но той очевидно беше различен.

И тогава  той  започна  да  разказва  историята  на  последните пет  години от своя  живот. Направи го  спонтанно,  навярно  изненадващо  и  за него самия.

Аз само слушах. Не задавах  въпроси -  те не ми бяха нужни. Разказът  беше последователен  и  обхващаше всичко важно.

-В  първите години на прехода, сигурно  знаеш,  имаше   голяма контрабанда -

каза,  гледайки към мен.

Кимнах утвърдително. Кой не знаеше...

Аз и   моят  партньор - така нарече човека, с когото е работил -  се занимавахме  с контрабанда на  компакт дискове. По това време бях  доста луда глава. Покрай мен всички бяха такива. Бяха тъмни времена. Виждахме как някой прави пари от нищото - даде  пример с  банките. Ние с партньора   изнасяхме  дискове, скрити  в микробус. Това си  беше  куриерска  работа. Но  само дотук с приликите. Първите две години  нямаше никакви  проблеми.

Работехме  отначало за  Макарона. После него го гръмнаха,  но ние бяхме натрупали пари и продължихме сами. Всичко се нареждаше като в приказка. Прекарвахме пратката,  после  всичко кеш. Страхът да не те хванат беше в чужбина. Работехме с чехи. Законът там си беше закон. Внимавахме да не изпуснем някакъв детайл, защото  ако те хванат, всичко отива на вятъра. И тези, за които работиш, тогава са ти врагове, и законовата  власт. С по четири килограма съм отслабвал само за три дена. Толкова голямо  е напрежението. Моята цел беше да натрупам малко пари  и да приключа с тези неща завинаги. Но едно мисли човек, а  в живота  става съвсем друго.

Моментът на  обрата  беше доста далеч във времето,  но имаше много знаци, които аз не разчетох,  или грешно ги прочетох.

Имах си момиче  от  близко до града село. Оженихме се,   след като бях посъбрал достатъчно  за моето ниво пари. Всичко вървеше  според очакванията. Купих си по-голям  микробус. Тогава струваше доста пари. Построих къща  на мястото на старата  селска къща на  родителите на жена ми. Само с моите пари. Гледаха на мен като на човек  с големи възможности. Толкова разбираха хората... Аз никога,  по никакъв повод не казах  откъде точно идват парите. Те може би се досещаха, но си траеха. Знаеш как стоят  нещата със законността  в България? Всеки е наврян в някаква далавера! Роди ни се дъщеря. Бях много щастлив. Отдавна живеех двойнствен  живот  и  бях забравил как  се радва човек. Хората, с които работех,  бяха  много далеч  от тези емоции. Те сякаш нямаха сърца,  а сметачни машини вместо тях. Никога не чух разговор за нещо  като семейството. Бях  като тях,

  но и не бях. Работех за пари,  но имах  планове как да устроя семейството си. Познати от бранша  минаха в по-доходни, но и по-опасни  дейности. Предложиха и на мен да се включа     във  внос  на коли. Но  зад законния бизнес стоеше   внос на наркотици. Знаех  какво следва от всичко това . Отказах  без колебания. Големият  бос  кротко ме потупа по бузата,  погледна ме в  очите  и каза: "Нямаш представа от какви пари се отказваш! Но уважавам  решението ти. Ти доказа, че си мъжко момче". И  си замина...   От хората, с които работех,   не съм имал проблеми, взел - дал, всичко беше точно. Проблемите  дойдоха  от съвсем   неочаквана   посока. Бях  вече узрял за идеята  за малък    законен бизнес.  Бях си набелязал  цел. Да направя цех за кроасани. Знаех откъде и изгодно да си купя  няколко машини. И точно тогава моят партньор  дойде с предложение  да направим  последния удар. Казах му,  че вече смятам да приключа с контрабандата. Той е невероятно упорит, не ме остави, докато не му обещах да го направим . Аз пък поисках  той да обещае, че повече никога няма да ме търси  за това. Обеща. Подготвяхме  се  за  контрабандата. Купихме  дисковете, пакетирахме ги. Това си е доста  работа. И   тогава, съвсем ненадейно, един наш общ познат дойде и  ни каза, че едни хора искали да говорят с нас. Чудехме се какъв ще е разговорът?!  Все сделки и пари ни се  привиждаха тогава.

Отидохме  в уречения  ден  и час  на  посоченото място. Едно градско кафене. Там видях много познати лица,  те също се занимаваха с подобни дейности. Дойде и нашият ред. Човекът се представи като пълномощник на  парламентарно представена  партия. Каза, че знае за всичко, което правим. Каза и процента,  който трябва  да даваме, за да продължим  да го правим без проблеми. Пожела ни да си помислим  и очаквал  положителен отговор.

Изнизахме се. Бях много объркан... Това беше първият  проблем, който трябваше  да разрешим с повече  мислене и мъдрост. Но нито можехме да мислим,  нито бяхме мъдри. Моят партньор непрекъснато псуваше и  повтаряше,  че това е гаден блъф. После дълго  връщах лентата  назад  и  хиляди пъти си задавах въпроса. Не беше ли и той в тази мръсна  игра? Още нямам ясен отговор.

Бяхме  купили  огромно количество дискове. Там бяха всичките ни пари. Тогава мислехме, че нямаме избор. Трябваше да го направим. Решихме,  че  човекът от партията блъфира  и няма  да получи нищо, та  камо ли тридесет  процента. Речено-сторено. Щяхме да пресечем границата  през Дунав-мост.Минахме през Варна,  партньорът ми имаше  нещо за уреждане. На излизане от  Варна  ни спря  полицейски  патрул. Казаха ни да излезем от  буса,  да застанем  отпред  и да поставим ръце  върху капака. Посритаха ни по краката да се разкрачим.

Намериха   дисковете. Качиха ни  на полицейската кола и ни закараха в управлението на  полицията. Почнаха  разпити. Къде,  кога,  как?  Отначало  се опитвах  да скрия много неща, но впоследствие  разбрах,  че те всъщност знаят  почти всичко.  Оставих се на течението.  Да става каквото ще става!  Разбрах  колко глупав съм бил.  Щях да загубя всичко... Престоях в следствието  три месеца. През това време  родителите на жена ми я уговарят да пусне молба за развод. Навярно  ги е било страх да не конфискуват къщата. Или  просто ги е било страх заради мен.  Разведохме се.  Изгубих  най-скъпото,  но го разбрах  късно.  Не можех  да намеря  за себе си аргументи,  така и не се борих.  Приех  нещата  такива. Аз бях главният  герой,  аз ги бях докарал  дотам.

Девет месеца са достатъчно време човек  да преосмисли   живота си.  Знаех,  че не съм

идеален,   но никого не бях лъгал  с ясно намерение. Правихме   контрабанда,   защото   тогава беше  лесно и доходно. Играта  се оказа с  продължение, за което не бях готов. Тогава малко по малко взех  да разбирам,  че ако не стъпя  на здрава почва - честен труд и никаква помисъл за далавера,  няма да има втори шанс за мен.

Като изтече срока на наказанието,  се озовах  на улицата.  Сам. И оттогава работя

и съм на една  заплата. Но нищо не е същото. Парите вече не ме вълнуват. Работя   на опасни места  за повече пари,  за да докажа,  че това,  което съм си обещал, е спазено. Като обет. Пращам и на дъщеря ми...

Влязохме в града. Попитах  къде иска да го оставя.

-Няма значение, нали сме в града - каза тихо.

Спрях  на  една пряка на булеварда,  там трафикът  е  по-малък.

Той слезе,  махна ми с ръка  за  сбогом  и се смеси с тълпата.

Отвърнах. Забрави да ми каже името си,  но  като си помисля,  името е без значение. Имената са нужни на чиновниците. Просто бе един човек,  направил  грешка и търсещ изкупление.