16.

            - Добре де... Не е моментът да те поучавам, но ти чувала ли си за понятия като отговорност и самоконтрол? – попита ме Йохан примирено.

            Поклатих глава обезнадеждено. Той май го разбра този жест като „Не, не разбирам от тези неща”... Йохан просто нямаше да ме разбере и това си е. Каквото и да кажех, все тая. Бяхме седнали един до друг на леглото в моята стая. На Йохан му споделих всичко, без емоционалните оттенъци на ситуацията. Оттам нататък той водеше борба със себе си, да не ми чете конско, а аз водех борба със себе си да не го изхвърля навън да си приказва сам.

            - Не за друго, но поне като твой „учител” се чувствам длъжен да ти обясня някои неща. – продължи той. – Едно на ръка, че се месиш в живота на човек, който дори не е от твоя поток. Вярно, че си го убедила, че сънува, но това не променя нещата. Можеше и да не ти повярва. Дали щеше да се чувства добре от съзнанието, че ти се въртиш някъде из Мрежата, а той няма достъп до нея? Едва ли.

            Аз продължих да си мълча, той не ми казваше нищо, което вече да не знам.

            - Смятах те за по-уравновесена.

            Е на този лаф вече не издържах.

            - Кога точно си ме смятал за по-уравновесена? – запитах аз скептично. – Когато ми прегледа цялата биография в Мрежата ли? Или когато ми каза, че нямам никакви морални „стопери” и съм потенциално опасна? Или когато се изтресе при втората Мирна без покана и ми каза, че си очаквал да ме намериш другаде?

            Това най-сетне го накара да млъкне. На мен тишината ми беше добре дошла, не ми се слушаха повече наставнически приказки. Мълчанието зависна тежко във въздуха, докато и двамата гледахме някъде в точка из пространството.

            - Извинявай, но не мога да спра да се възприемам като твой учител. – каза накрая Йохан. – И да приемам всяка твоя грешка като моя собствена. Сигурен съм, че изобщо не си мислила за тези неща тогава и не те виня за това. И ти си човек все пак, имаш си своите слабости. Но в резултат на всичко си създала много странна ситуация. Темпорален прецедент. Бременна си с дете, което не би могло да го има. И това дете живот и здраве ще бъде износено и родено извън времето. Това си е чист логически конфликт. Детето или трябва да се роди медиум, или да не съществува изобщо.

            - На теб ти е логически конфликт. – отрязах го аз с отегчен тон. – Какво ще рече „не би могло да го има”, като го има? Ще се бориш срещу природните закони ли? Случва се, значи би могло. Като толкова искаш да си подредиш нещата логически, защо не ми обясниш откъде логически се е пръкнал светът и Мрежата като цяло? Освен това, не можеш да ме убедиш, че съм първата глупачка, която се връща при изгубения си любовник в друг поток. Не съм най-невъздържаният и неконтролируем човек на света в крайна сметка.

            - Да кажем, че глупачките преди теб поне не са забременявали. – възрази той. – Или поне аз не съм чувал за подобен случай, а съм бил десетина години в организация, която е сканирала Мрежата за медиуми и е установявала и поддържала контакт с тях. Самият факт, че не съм чувал за такова нещо ме стряска. Права си, че вселената си налага на нас своята логика, а не ние нашата на нея. Но тези природни закони все още не ги знам. Не ми се иска да наблюдавам някое непредсказуемо и неприятно явление след девет месеца. Изпаряващо се в Мрежата новородено, например. По-просто казано, притеснявам се за теб.

            - Добре, тате. – подметнах аз кисело. Той да не би да си мислеше, че аз не се притеснявам?

            - И стига вече с това „тате”, че ме дразниш. – заяви Йохан нервно. – Не съм дошъл тук, за да се заяждаме. А за да си поговорим разумно. Ако ще ме възприемаш като някакъв досадник, дето е дошъл да ти играе по нервите, просто ми кажи да се разкарам.

            Той даже стана рязко, без да ме дочака да го сиктирдосам. Леле, наистина ли ядосвам хората чак толкова?.. Простено да ми е, нали съм бременна? Хванах Йохан за ръката и го дръпнах обратно.

            - Какво се палиш толкова? А и „тате” да не е мръсна дума?

            Той си седна пак на мястото и помълча обидено няколко секунди.

            - Последно време си топка нерви, каквото и да ти каже човек. – констатира той накрая. – Направо не може да се говори с теб.

            Замислих се върху поведението си напоследък. Наистина ли напрежението, което мислех за добре прикрито, избиваше навън толкова явно? Стана ми жал за горките хорица около мен. Сетих се и за телефонния разговор, който проведох със Слободан днес. Май наистина прекалявам...

            - Съжалявам, човече. Сигурно е от хормоните. – оправдах се аз невинно. Че какво друго да му кажа, че кроя планове за темпорален „логически конфликт” и затова съм нервна ли? – Ще се постарая да се държа по-адекватно занапред. И като нерви, и като постъпки. Става ли?

            - Става... – той въздъхна примирително. – Сигурно няма да е зле да спреш да излизаш в Мрежата по време на бременността си. Не се знае, как ще се отрази това на детето...

            Прекъснах го с изсумтяване.

            - Че аз от Мрежата си го донесох това дете. Изключи паник-бутона. Всичко си е ОК.

            - Твърде лекомислено подхождаш към нещата. Все пак нямаме никакви наблюдения върху случаи като твоя досега.

            - Приеми ме като лабораторно животно. След мен със сигурност ще имаш наблюдения, и за зачеването на невъзможни деца, и за това, какви се раждат те, и за това, дали пътуванията в Мрежата влияят на плода.

            - Какви ги приказваш?! – изгледа ме той с възмущение. – Става дума за собственото ти дете, по дяволите!

            - Точно така, става дума за моето дете и съм абсолютно сигурна, че пътуванията в Мрежата не биха могли да му навредят. – заявих аз отчетливо и спокойно. Йохан си пое въздух да ми изчете едно дълго конско, но аз го прекъснах, преди да е започнал. – Няма да можеш да ме убедиш, че си прав, докато не се докаже, че си прав. А няма как да се докаже, че си прав, ако никога не изляза в Мрежата бременна... Така че не си хаби дъха.

            Той ме погледна едва ли не с някаква погнуса, изписана на лицето. Или праведен гняв? После въздъхна и стана от мястото си.

            - Ако си поприказвам в този дух с теб още десет секунди, няма да се сдържа и ще те набия, колкото и да си жена и колкото и да си бременна. – той се хвана за дръжката на вратата. – Така че си тръгвам засега. А ти си помисли сериозно насаме, какви рискове си склонна да поемеш. Без да се чувстваш длъжна да ми правиш напук, става ли?

            Кимнах отсечено и вдигнах примирително длани.

            - Не държа да ти правя напук. Просто това е, което мисля.

            - Обмисли го пак! – натърти той през зъби и излезе.

            Аз постоях неподвижна десетина секунди, докато успокоя дишането си. Само спокойствие, напомних си аз. Имам работа за вършене, която изисква трезво мислене. Пресегнах се машинално към нощното си шкафче и награбих оттам няколко листа хартия и химикалка. После заключих вратата на стаята си. И пак се заех да чертая потоци. Добре, значи в тази зона на основното стъбло се отклонява потокът на Мирна 2... Тук се отклонява потокът на Наум 2, като и двата влизат във времевата зона на Диспансера... Да кажем, че това е неговото основно стъбло... Чувствах се като автомат, като някаква изчислителна машинка, която просто не може да прави друго, освен да пресмята вероятности. Или това беше най-ненатоварващото за мен в емоционално отношение в онзи момент? Сухата математика? Едно нещо ме измъчваше сериозно, въпреки абсолютната концентрация. Това, че не можех да си запаля цигара...

            Явяването ми при Наум 2 не беше създало ново разклонение на потока. Защо ли? Защото се беше вписало идеално в събитията. Първо, бях се появила в реално време, т.е. в настоящето. Ако се бях върнала назад, неизбежно щеше да се появи нов поток. Защото вече щеше да съществува поток, в който аз не съм била там. Следователно реалността, в която аз съм била там непременно щеше да се осъществи в нов приток. А аз просто се намесих в настоящето. Това също би могло да предизвика разклонение, но не винаги се случваше. Виждала съм например близки потоци, в които основната разлика се свежда до това, дали някой си е купил маслини или лук. Появата на нови разклонения е до голяма степен непредсказуема, но в основата й обикновено лежи изборът, направен от живо същество. Това просто е най-плаващият фактор във Вселената. Както и да е, появата ми в потока на Наум 2 явно не го беше навела на никакви нови решения или избори и потокът си продължи напред, прав като стрела. Това, разбира се, щеше да е до време. Докато някой от целия му свят не решеше да си купи маслини, вместо лук. Но знаех със сигурност, че по време на престоя ми в потока не са възникнали нови отклонения. Или по-точно казано, знаех, че престоят ми в потока не се намира в нов приток. Стоеше си в основния. Обърквам ли ви? Съжалявам, така е устроен светът.

            Сега се канех да се меся в миналото. В миналото на потока на Мирна 2 и в миналото на потока на Наум 2. И цялото чудо изискваше отвратително много планиране. А самият план включваше твърде много неизвестни и неприятни моменти. Този ден обаче мисълта ми вървеше изненадващо гладко. Всички парченца на пъзела, над който си блъсках главата от седмици, се наредиха за няколко часа. От мен се искаше само точност. Пълна до милисекундата точност на изпълнението. И добре изпипан сценарий. Много добре изпипан. Гледах пръснатите по леглото листове хартия, някои смачкани, други със задраскани схеми на фрагменти от Мрежата. И последния лист, с оградена с победоносен кръг схема. Това определено можеше да проработи. Гледах финалната схема, търсейки й кусури. Записвах си забележки за всичките събития в двата вероятностни потока, които ме интересуваха. Записвах си забележки с възклицателни за трите потока, които щях да създам от другите два. Струваше ми се, че главата ми бръмчи болезнено, като от зумер... Да, зумерът! Изтеглих трескаво нов лист хартия. Зумерът идваше на първо място.

След завръщането ми в потока на Диспансера, щеше да се появи нов приток на тази отвратителна реалност. Добрата новина беше, че ако никой диспансераджия не ме заловеше, този приток щеше да свърши в същото нищо за зумер-технологиите като предишния. Лошата новина беше, че щом веднъж се появях там, щях да стана реална за гадните копелета. Сега-засега всички можехме да си се разхождаме из миналото без опасения, стига да не припарвахме до потока на „Диспансера”, който беше табу в най-силния смисъл на думата. Ние идвахме от бъдеще, където ония вече ги нямаше и бяхме извън времето. Бяхме нереални за тях. Да кажем, че за тях ние бяхе невидими в Мрежата. Парадоксът със самото съществуване на зумерите, които бяха противоестествени поначало, беше „консервирал” тяхната реалност. Точно това имах предвид, когато казах на Мирна 2, че моята поява в онзи поток ще им изгради потенциален „мост” към нас. Аз щях да бъда реална и видима за тях в миналото. И щях да осъществявам всеки един етап от плановете си, застрашена от залавяне...

Главата ми вече просто щеше да се пръсне, усещах я натъпкана с всички онези листове, с които бях затрупала обилно леглото си. Пълна с Мирни с номера от 2 до безкрайност, Наумовци от 2 до безкрайност и куп вероятни вселени. „Това е лудост!”, крещеше Смърделин някъде от подсъзнанието ми. „Може би, но е възможно”, парирах аз. Винаги можеш да направиш и повече, нали така? С прецизно планиране, перфектно изпълнение и максимално внимание, всичко щеше да мине гладко. Малко горещи молитви към Мрежата и самото Време също нямаше да са излишни. И една бира и две цигари, за успокоение на нервите... Разтърках нервно слепоочия и се заех да препиша и прегрупирам начисто всичките си заключения дотук. Отне ми още около два-три часа, съчетани със силен главобол. Резултатът бяха три доста солидни папки с препратки една към друга. Озаглавени „Етапи”, „Потоци” и „Сценарий”. Още около два часа ги преглеждах за грешки и неясноти. През това време навън успя да се стъмни, а Хесусита намина да почука на вратата, за да ме извика за вечеря. Отвърнах разсеяно, че не съм гладна и че сигурно ще хапна по-късно. Намерих няколко слаби места в папките „Потоци” и „Сценарий” и прахосах още час-два да ги коригирам.

Най-лошото беше, че цялата тази информация трябваше да се намира не другаде, а в главата ми. Папките можех да си ги разнасям из потоците колкото си искам, но в самата Мрежа нямаше как да ги чета. А и нямаше да имам време за четене по време на „лова на зумери”. Нито пък след това, като се замисля... Всяка една следваща стъпка трябваше да е толкова кристално ясна, че да ми остави възможност да се концентрирам почти изцяло върху следенето на Мрежата за преследвачи. Възнамерявах да избегна всяко евентуално покушение върху моята ценна „медиумна” личност в миналото, да си свърша пъкленото дело и никога повече да не се върна там. Безкрайността след момента на „консервиране” на онзи омразен поток щеше да ми бъде напълно достатъчна, за да се чувствам добре. Просто другите медиуми щяха да си останат само с онзи поток за табу, а моето табу щеше да се разпростира върху цялата Мрежа от даден момент назад. Голяма работа... Въздъхнах изнемощяла, след като препрочетох папките за пети или шести път. Часовникът показваше 3:10 ч. през нощта. Заключих грижливо папките в чекмеджето на бюрото си и се проснах да поспя. Щях да преговоря информацията пак утре... и вдругиден, и по-вдругиден. Щях да я преговарям, докато не улегнеше в главата ми също толкова дълбоко и ясно, колкото „2 + 2 = 4”. И чак после щях да пристъпя към действия... Божичко, как ме цепи главата!