Сълзите се стичаха по лицето, като му придаваха още по-нежен вид. Бяха толкова кристално чисти и красиви, че я превръщаха като че ли в сияние. Обгръщаха цялата й шия, стичайки се по нея, сякаш капки дъжд се стичат по стъклен прозорец, стигаха чак до деколтето, като това беше омайна гледка. Гледката се харесваше на някои от минувачите на смътно осветената стара гара, като дори намира сълците за еротична притурка към тялото й. Някои пък я гледаха с искрена омраза и нетърпимо възмущение, че дръзва да рони сълзи, които да бъдат публично достояние. Трети, обаче, все още запазили част от човешкия си дух, искрено започнаха да усещат влага и в своите очи, искрено се натъжиха, че едно такова крехко създание се скита само, придружено от своите сълзи.

    Сълзите й не стихваха и се сливаха с мъглата, която завземаше града бавно, постепенно и много монотонно, за да държи в напрежение всички хора, които руптаеха срещу времето и вярваха, че нещо като световен заговор ги дебне от всеки ъгъл. Сълзите й след малко се сливаха и с капките дъжд, които бяха едри и много пъргаво започнаха да се изсипват върху мръсния град. Замириса на прах. За миг, докато плачеше неутешимо, тя си пожела дъждът да отмие наслоение, полепнал навсякъде по града прах, а сълзите й да прочистят душата й от мъката, болката и оскръблението, които толкова години бяха се пропили във всяка пора от тялото й, че и градският прах би завидял на това яко вкопчване и би се зачудил каква е тайната на тази здрава захватка към чуждо тяло.

   Никой не смееше да я доближи, а тя сама усещаше, че повечето хора изпитват искрено притеснение, срам и дори наченки на свян да отидат и да я питат има ли нужда от помощ. Помисли, че до някъде е по-добре така, защото вярваше, че с никого не й се разговаря, че с никого не иска да сподели, че напълно сама е най-спокойна, а дори и щастлива. Това далеч не беше съвсем истинно, но проля толкова сълзи, че се чувстваше замаяна, сякаш е употребила много литри алкохол, а дори не беше пила. Смути се, когато към нея се запъти стара, силно прегърбена жена, тикаща метална количка почти с размерите на телосложението й, от която извираха всякакви натурии, дори преливаха. Сякаш гледката я отрезви от опиянението на стичащите се по нея сълзи и тя искерено се разтревожи дали ще успее да помогне на старицата, тъй като твърдо беше решена, че тя ще иска помощ. Реши да бъде уверена в своите действия и да изпревари събитието, което си беше наумила, че предстои, а именно - че старицата ще моли за помощ. Направи няколко големи и смели крачки към нея и я попита как да й помогне. Но, уви! Старицата не искаше помощ! Погледна я изпод вежди, навъсена, с леко укорителна нотка в гласа й каза, че не иска помощ. Вече нямаше помен от сълзите. Пресъхнаха като кладенец от близкото минало и останаха като експонат за идните поколения, които дори няма и да чуят навярно що е то кладенец. Пардон, освен, ако не е кладенец за пари, петрол и прочее. Сега в сърцето и душата й нахлу ступор. Тя не знаеше какво да отговори, но уверено каза на старата жена, че настоява да й помогне и настоява да поговорят за живота й. Старицата започна да се ядосва, като й каза, че не дължи обяснения и желае да бъде оставена на спокойствие. Други бяха емоциите на красивата и ронеща неутешимо сълзи жена. От мъка започна да изпитва гняв, че тази на вид безпомощна жена я отблъскваше и отричаше нуждата от помощ, която тя упорито й вменяваше с несирните си въпроси какво да стори за нея.

   Борбата продължаваше, докато старицата не остъпи и с леко отегчение не каза: "Помогни ми да завържа тази торба!". О, какво удовлетворение облада душата на доскоро плачещата жена. О, как седна тя като войник, който маршрува не за първи път, а го прави някак професионално. О, тя това чакаше - да я накарат да се чувства полезна. Седна! Старата жена също седна до нея и започна да сочи торбата, да обяснява, че иска от красавицата да я завърже много здраво, за да не изпадат вещите, които трябва да пренесе. 

     И тук се завърза завръзката на връзката....