14.06.2012 г., 21:47 ч.

Всичките се хилеха просташки 

  Проза
684 0 0
4 мин за четене

Всичките се хилеха просташки. Естествените хора с поведение май че се давят в басейна на съседите, но като гледам и на тях не им пука за развинтената фантазия на всичките претръпнали и уморени мозъци, загубили всичките си качества, но не и умението да чувстват дебелите си  портфейли в задните си джобове.

 

Умри в прегръдките на цветята в градината, или ще бъдеш изяден от къртицата на градинаря. Но на него не му пука, така че не си струва. Според  мен е най-добре да продължаваш да ровиш в пръстта и да не си надигаш главичката. Но ако търсиш отмъщение, продължавай и си избери една от двете възможности.

Бъди нахален и бърз и си избери по-доброто място и стол, за да можеш да гледаш постановката и да ù се наслаждаваш от край до край. Според мен, тя е способна да впечатли много повече хора от тези, които е побрала тази зала. Защото ако поне някой знаеше за какво става дума, не зная дали дори и красотата в грозните хора ще може да се нарече така, а не примерно „животинското и човешкото в една и съща саксия, под лехата от домати, подритната от другите артисти върху дървената сцена”.

 

Би трябвало нагоре да е пътят, който всички търсят, независимо от каква гледна точка. Дори и не знам „кой”, но и той гледа нагоре. Така че, всички днес трябва да си носят по една горница (без значение от какво и кое се приема за горница)… не разбирате ли, че вече не сте същите. Никой не ходи като вчера, дори и „той”.

 

Старите хора се нуждаят от такава екологична и витаминозна кухненска сватбарска храна. Разбрах защо всички отиват на сватба. Не заради гълъбите по масите, а за руското бяло сирене от колхоза на дядо ми, защото шкафът ми пак си е пуснал резето, а отвътре тиквичките искаха да излязат да видят слънцето и мен. Надявам се и вярвам, че днес ще е един от хубавите дни в живота ми, от който съм много щастлив, изпълнен ден с надежда… и от другия край се стичаха потоци от ню-мравки, които носеха кокали от говедо върху плещите си. А защо да не се изкачим по склона  и да се пуснем на прескундваница по ръбестия баир, събирайки всички цветя от планетата. Ще ги подарим на нея, Луната. А на Слънцето… подарък от дървени лодки, да се кефи как изгарят под напора му.

 

Различните пътища, по които вървят различните хора, са всъщност един и същи път, гледан от различни посоки… може би, някой ден, на някой кръстопът, ще се срещнем. Тогава сигурно ще ви разправя нещичко. А за сега се о(т)глеждайте.

 

Изстреляха поредния снаряд…

Застреляха най-стария дъб… после си избърсаха краката и се смяха чак до мрак, чак до мрак.

Птицата понечи да запее. Всичко се преобърна и камъни се срутиха по склона. Смачкаха новото ремарке на новите собственици на детския кът и лодките. След това нещата не вървяха добре. Бизнесът замря. Започнаха да забравят бирата в хладилника, а тя се пръскаше от яд и заливаше стария сибирски морж, който от близо две години живееше по тези места.

 

Жалко

 

Децата на изкуството измряха

Затрупа ги лавина от глупаци

Прощален поглед към луната

И след това дълбоко във земята

Плашило вместо плоча бе сковано

Спомен единствено остана

На дървена табелка прикован

Към ствола на пазача

 

Останаха само двама от тримата негри, които бяха основни водачи на тяхната многолюдна група. Група от разхвърляни хипари и доста на брой, вонящи на алкохол (сборище) рокери. Но тези двамата бяха различни негри. Единият беше по-високият, а другият -  по-ниският. Някак се намираше разлика между тях. Между другото много си приличаха. От време на време си стискаха ръцете и се прегръщаха, като си казваха мили думи, придружени с иронични усмивки. От цялата работа се оказа, че единият се казва Григориан. Той работеше в една сладкарница, която се намираше на един от всичките ъгли в ъгловия град.  По-натам имаше и обратни завои. Г-н Морталдо беше името на втория. Аптекаря. Просто работеше там. Нямам идея къде се намираше аптеката. Двамата се опитваха да се изкачат на един кран и от там тръгна история, изпълнена с много напъни. Едно момченце ги гледаше и им се смееше заради белия цвят на кожата и яркозелените им панталони. Оказа се, че детето е далтонист и вижда само тези два цвята. Интересен беше начинът, по който им се смееше. Замерваше ги с яйца и тикви, а те отбиваха с разни телени въжета от крана, които им дупчеха ръцете с начупените метални нишки. Капеше много кръв. Момченцето едва сварваше да я облизва от бузите си и в далечина от слепоочията. Кръвта падаше върху личицето му и така силно го гъделичкаше, че то милото не можеше да спре да се смее… искаше още. Продължи да ги замерва.

      

                                                                                                                        Кефор Потрати

© Кефор Потрати Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??