На дървото кацна врабец. Огледа се и се спусна надолу към събратята си, скупчили се на плочките около коричка хлебец. В този миг вратата на входа се отвори. Птичетата литнаха, наредиха се на клоните на близкото дърво и се загледаха с недоволство в дребната женица, развалила угощението им. Тя излезе и тръгна към парка. Малкото ято се спусна отново към изсъхналата коричка и навред се разхвърчаха трохи. Врабците бяха изгладнели през дългата зима. Люба чу зад себе си весело чирикане, усмихна се и вдъхна дълбоко все още хладния зимен въздух. Закашля се, поспря докато дишането ѝ бавно възвърне нормалния си ритъм и тръгна отново.

   Времето беше прекрасно. Февруарските температури на въздуха се покачваха, като че ли заедно с цифрите на случаите на заболели от Ковид-19 или въпреки тях... Рано беше още за пролетта, но стремежът на хората за глътка въздух, надеждата за ново начало и разхлабване на мерките в пандемията, като че ли стимулираха природата да бъде солидарна.

   Люба се заслуша в птичите песни в парка. Седна да почине на близката пейка и притвори очи с наслада. Искаше ѝ се да вдъхне пролетта. Искаше ѝ се да усети мириса на свежа трева и напъпили цветове. Рано беше… Рано беше и за пролетта и за възрастната дребна женица, защото все още след дълбоко вдишване последваше силна кашлица. Тя още не смееше, въпреки че вече беше минал почти месец откакто получи отрицателен резултат на теста и се водеше оздравяла. Нещо, като че ли, все още тежеше на гърдите, изпиваше силиците и стискаше с кокалестите си пръсни гърлото ѝ.

   – Люба, какво правиш тук? Здрава ли си вече, че излизаш навън? То колко време мина…

   До пейката се беше поспряла възпълничка, стара госпожа с черна велурена шапка тип зимна капела с малка периферия и дебел пипитен балтон. Люба понечи да стане, но жеста на жената я спря.

   – Стой! Стой по-далече за всеки случай. Може да си още заразна…

   – Не съм заразна, Мира. Не се притеснявай. Мина доста време. Пък и няма да те прегръщам, не се бой.

   – Ох, пази боже. – промърмори под носа си госпожата и направи крачка назад.

   Люба се сви в поовехтялото си зимно палтенце и закри с шала си устата и носа си.

   – Точно така. Трябва да се пазим – продължи новодошлата.

   После бързо и припряно извади от джоба си шарена маска, сложи я на лицето си и скри ръцете си дълбоко в джобовете.

   – Тази нова болест е много лоша. Какво ли ти говоря на теб, нали ти се разболя. Еми не внимаваш! Аз се пазя много. Ето тогава не излязох от вкъщи. Ти като си глупава ходи да помагаш на тази Елена от първия етаж. Видя ли как те зарази. Що не я остави да се оправя сама? Само се хвалеше с децата си, а като трябваше някой да ѝ помогне къде бяха те? В Америка… Ха!

   Мира стисна злорадо устни. Въпреки че жеста ѝ остана скрит под маската, седналата на пейката жена забеляза присвитите злобно очи на съседката си, сведе поглед, загледа се във върха на  обувките си и промълви:

   – Стига Мира. Засрами се. Бог да прости, Елена.

   – Бог да я прости де. Ама така си е… Признай, че съм права. Ако не беше ходила да ѝ носиш лекарства и да ѝ събираш багажа за болницата тогава, нямаше да се разболееш. Ама ти… Самарянка…

   – Мира!

   Люба се изправи и бавно тръгна. Трябваше да отиде до магазина за хляб преди да се прибере в къщи.

   – Добре де, добре. Млъквам. До магазина ли ще ходиш? И аз съм натам. Ще повървя малко с тебе, ама не махай шала… И дистанцията…

   Двете възрастни жени излязоха от парка и се запътиха по улицата към супермаркета. Едната вървеше бавно, свила се в шала и поовехтялото си зимно палто, а другата подтичваше около нея ту от ляво, ту от дясно и не спираше да говори:

   – Къде отива този народ? Гледай ги как се хилят и са без маски. Тц, тц, тц! И в парка имаше майки с деца. Бягат насам натам и ръсят зараза…

   Люба почти не слушаше съседката си. Опитваше се да се наслади на топлото за сезона време и свежия въздух. Чу се детска глъч. Наближаваха детската градина и училището. Възрастната жена обичаше да минава по тази улица. Винаги оживена и шумна, през последните няколко месеца обаче тук беше тихо и зловещо. Детската градина отляво пустееше, а училището отдясно сякаш беше онемяло. Нямаше ги звуците от пияно, глъчката от спортните игрища и пронизителния глас на училищния звънец. По двора и на детската градина и на училището се търкаляха само изсъхнали жълти листа и пречупени клечки от клони. Преди няколко дни Люба видя през оградата на детската градина забравена малка детска шарена топка. Цветовете ѝ бяха избледнели и посивели от кал. Сърчицето на жената се сви. Тъжно ѝ стана.

   Днес отдалеч се чу детска глъчка. Люба наостри уши с надежда, а Мира не спираше да говори:

   – Ето ги! Гледай ги сега и тези деца как шетат на групички около училището. Ама разрешиха им да се върнат в клас. И защо? Сякаш щеше да стане нещо ако си постоят още малко в къщи. И без това сега децата са толкова прости, че едно училище няма да им помогне да поумнеят въобще. И лапетата в градината и те… Само тичат и викат като луди. Я накарай тези лудетини да носят маски и да спазват дистанция. Ще стане, ама друг път. После защо ние възрастните хора измираме по болниците? Ами заради тях! Колко беше хубаво като нямаше деца по улиците. Ходех си спокойно навсякъде. Те пак ще ги спрат, ще видиш. Дано! Няма мен да затворят в къщи я! Ето сега ще отида при фризьорката, после имам час за козметик. Ще намина и за едно кафе при една приятелка. Ще се посъберем от старата служба. И към пазара съм се запътила, че да поразгледам…

   Чу се училищният звънец. Глъчката понамаля. Учениците вляво влязоха в час. Възпитателките вдясно прибраха малките дечица в сградата на детската градина и отвътре се чу мелодия на звънлива детска песен. Децата запяха. От входа на училището под строй излезе клас. Водеше го учителя по физическо.

   – Гледай ги, гледай! Ще спортуват. И как ще пазят дистанция докато се боричкат за топката? И после защо заразили бабите и дядовците си у дома? – не спираше да мрънка Мира.

Учениците се побутваха и смееха. Малки бяха, може би втори или трети клас. Едното носеше волейболна топка. Замахна с нея по посока на другарчето си. В този момент друго дете отзад изби топката от ръцете на първото и тя полетя право към бавно вървящите възрастни жени на улицата.

   – Аз гледам да стоя далече от тази напаст – децата. Добре че нямам свои… Ау!

   В този момент шапката на пълничката жена изхвръкна. Топката, която я беше съборила се претърколи и топна в краката ѝ. Люба се приведе и я взе преди да излезе на шосето. Стъписана и изненадана потърпевшата Мира стоеше неподвижно и не можеше да намери думи от възмущение.

   – Извинете дами. – господин Нинов, учителя по физическо погледна осъдително децата – Не са се наиграли още след толкова време сами в къщи.

   Само с поглед и жест учителят изпрати последното дете в колонката за топката – малко слабичко момиченце с дебела руса плитка. То застана пред Люба, пое топката и се усмихна чаровно.

   – Благодаря, госпожо!

   После игриво подскочи и се блъсна без да иска в другата, сърдитата жена, която точно изтупваше шапката си. Настигна класа и се вля в редиците.

   – Е, браво! Отгоре ми. Къде гледаш бе момиче? Дистанция, дистанция…

   Мира трескаво намести маската на лицето и зарови из чантата си. Намери най-после шишенцето с дезинфектант, изсипа голяма част в ръката си и енергично заразтрива ръце.

   – Искаш ли? – обърна се към спътницата си –  А то на теб вече не ти трябва…

   Люба изпрати с поглед децата. Радваше се… Радваше се на глъчката, на щурите закачки, на веселите подскоци, на невинните смехове. Радваше се на живота в децата. Въздъхна и като че ли гърдите ѝ поеха по-лесно въздух, а душата ѝ се изпълни с надежда и лекота.

…

   – Люба, моля те ела да ми помогнеш. Трябва да ми купиш лекарства от аптеката. Много съм зле. Имам температура. Сигурно е от онова изчадие онзи ден пред училището. Моля те! Аз преди така говорих за Елена, ама ето че и до моята глава дойде. Какво ще правя, боже…

   – Идвам, Мира. Не се притеснявай. Ще ти помогна. И не е от онова дете. От тогава мина месец…

   Миришеше на пролет. Бадемът зад входа цъфна. Врабчетата се гонеха сред клоните и весело чирикаха. Люба им хвърли през терасата коричка хляб, въздъхна и тръгна към болната си самотна съседка.

   – Боже, дано с пролетта и времената станат по-леки. Нека свърши тази лудост! Нека станем пак хора, боже! Нека да можем да поемем дъх вече…

   Възрастната дребна женица се прекръсти три пъти, сложи маската на лицето си и излезе от вкъщи.