Навън е тихо, както в моята душа. Навън е мрачно, както в моето сърце. Чувствам, че умирам малко по малко, а ти вече не си до мен така, както преди. Вече си друг, не ме търсиш, даже не ме искаш. А ако знаеш само колко силно искам да те притисна до себе си, да почувствам кожата и аромата ти. Искам всичко твое, искам го повече от живота си. Защо ме остави така самотна, защо уби всички надежди в мен. Аз така силно вярвах, че ще бъдем заедно някой ден и ще можем да се наслаждаваме заедно на живота. Но надеждите умряха, вече всичко рухна и не виждам смисъл в нищо.Чувствам се като ранена пантера, ранена на най-слабото й място. Усещам толкова силна болка и всичко това е заради теб. Защо не мога да те забравя, с какво си толкова специален, че си се забил толкова дълбоко в мислите ми. Ти си съвсем обикновен, ти не си Бог, а просто едно негово творение. Би трябвало да те забравя, да те залича от мислите си, а не мога и не мога. Раната, която отвори в мен, е прекалено голяма и може би в скоро време няма да се затвори. Моето сърце ще продължи да тупти за теб, а ти дори няма да чуеш. Няма даже да видиш сълзите, които бавно се стичат по лицето ми. Сега, когато пиша всичко това за теб и само за теб. Никога няма да разбереш мъката ми, мъката за една невъзможна любов. Болката е толкова силна, че не мога дори да я опиша. Просто знам, че няма да спра да мечтая за теб, няма да спра да се надявам, че един ден ти ще бъдеш с мен и ще превърнеш дните ми в една красива приказка. Но ти не чуваш, ти не виждаш. Как сама, без сили викам някой да помогне в този час, но няма никой и това добре го зная аз.